Определение № 1513 от 05.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 901/2023 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК. Образувано е по молба от адв. М. А. А. от САК в качеството ѝ на особен представител на касатора „Винков“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], за допълване в частта за разноските на определение № 611 от 14.03.2024 г., постановено по настоящото дело, чрез определяне и присъждане на възнаграждение на адв. А. за осъщественото от нея в качеството ѝ на особен представител процесуално представителство на касатора в производството по чл. 288 ГПК, изразяващо се в изготвяне на касационна жалба с изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, без участие в открито съдебно заседание. Моли размерът на дължимото ѝ се възнаграждение да бъде определен съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв във вр. с чл. 9, ал. 2 и чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ) в редакцията на наредбата към датата на подаване на касационната жалба и да се изплати от бюджета на съда. В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК Прокуратурата на Република България не е изразила становище по молбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на молителя, приема следното: Молбата за допълване на определението в частта за разноските е подадена в законоустановения едномесечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима, а по същество е основателна. Адв. А. има право на възнаграждение за производството по чл. 288 ГПК, доколкото е участвала в производството пред ВКС като назначен особен представител на касатора, като участието ѝ се е изразило в изготвяне на касационна жалба с приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед основанието за назначаването на особения представител и предвид обстоятелството, че ищецът е освободен от държавна такса и от разноски по производството, разноските за възнаграждението на особения представител следва да са за сметка на бюджета на съда, но ответникът е длъжен да заплати всички дължащи се разноски, като съответните суми се присъждат в полза на съда съгласно чл. 78, ал. 6 ГПК. Размерът на възнаграждението на особения представител съгласно чл. 47, ал. 6, изр. второ ГПК следва да се определи съобразно фактическата и правна сложност на делото. В тази връзка, настоящият състав – предвид данните по делото и съобразявайки фактическата и правна сложност, както и осъщественото представителство в производството по чл. 288 ГПК, определя възнаграждение за адв. А. в размер на 150 лв., което следва да се изплати от бюджета на съда, като ответното дружество, с оглед изхода на спора, следва да възстанови сумата и да заплати същата по сметка на ВКС. Неоснователно е искането на молителя възнаграждението на особения представител да се определи съобразно предвидените минимуми в НМРАВ. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е даден отговор дали и в каква степен, при определяне на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, националните съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват задължително по закон. В решението на СЕС е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която: - от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, - и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Даденото с решението на СЕС по преюдициалното запитване разрешение, което съобразно чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища, означава, че в конкретния случай при преценката си за размера на дължимото на особения представител адвокатско възнаграждение съдът не е обвързан от посочените в НМРАВ минимални размери. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение