Определение № 3318 от 27.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4556/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото К. Б. Ш. срещу решение № 122/29.06.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 109/2023 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 1686/29.12.2022 г. по гр. дело № 3052/2021 г. на Варненския окръжен съд, са отхвърлени искове на жалбоподателката срещу Б. В. Ш., при участието на третото встъпило лице – негов помагач – Е. Д. Г., за прогласяване нищожност на договор за доброволна делба от ...г., вписан на ..г., т. ., № ., вх. рег.. в СлВп – Варна, на недвижим имот, понастоящем представляващ: поземлен имот с идентификатор ..., находящ се в [населено място], местност „Св. Н.“, понастоящем с административен адрес: ул. „Арх. Ст.. П.“ № .., с площ 657 кв. м., и поземлен имот с идентификатор ..., с площ 597 кв. м., основани на твърдения, че прикрива договор за дарение, евентуално за продажба, за които липсва форма – на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 и пр. 5 от ЗЗД, евентуално – за липса на форма, за която само ищцата е знаела – на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, което е инкорпорирано в касационната `и жалба, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, а именно: длъжен ли е въззивният съд да извърши обстойна и задълбочена преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, за да може да формира свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, и тези изводи съответно да намерят отражение в мотивите на решението. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по този процесуалноправен въпрос обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с решение № 212/01.02.2012 г. по търг. д. № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 157/08.11.2011 г. по търг. д. № 823/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 147/11.01.2013 г. по търг. д. № 46/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 221/18.01.2013 г. по търг. д. № 1270/2011 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 279/02.12.2011 г. по гр. д. № 369/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС.

Ответникът Б. Ш. не е подал отговор на касационната жалба.

Третото лице – помагач на ответника – Е. Г., в отговора си на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и становище за неоснователност на жалбата.

Въззивният съд е посочил в мотивите си, че в исковата молба по делото се твърди нищожност на процесния договор за доброволна делба поради липса на форма – ищцата изложила твърдения, че двете страни по договора са знаели за липсата на съсобственост, поради което съдът е приел, че искът е за нищожност поради привидност на делбата и липса на форма на прикрития прехвърлителен договор. Приел още, че при доказаност на знание само от едната страна, би следвало искането да бъде разгледано като евентуално и на това основание, като ищцата следва да установи, че е била единствен собственик на процесния имот.

По-натам въззивният съд е приел за безспорни между страните и установени от писмените доказателства по делото следните обстоятелства: С нотариален акт № ... г. ищцата е призната за собственик по наследяване на 1/2 идеална част (ид.ч.) от лозе, цялото с площ 1 000 кв. м. в м. „В.“ № ... заедно с 1/2 ид. ч. от построената в него вила и от трайните насаждения. С решение от 20.06.1989 г. по гр. д. № 3826/1986 г. на ВРС, в дял на ищцата е поставен целият имот, на стойност 4 328 лв., като за уравнение на дяловете тя е осъдена да заплати на другата съделителка 2 164 лв. На 21.08.1989 г. дължимата сума за уравнение на дяловете в размер 2 047.50 лв. (след извършено прихващане), е изплатена изцяло. Относно средствата, с които е извършено заплащането на сумата за уравнение на дяловете, съдът е приел, че е приложено решение от 21.11.1984 г. по гр. д. № 3554/1982 г. на ВРС, с което е допуснато да бъде изнесен на публична продан втори жилищен етаж в описаната сграда, на стойност 40 386.75 лв., като ищцата е имала право на 1/12 част и е получила сумата 3 365.58 лв. От показанията на свидетелката Д. С. въззивният съд е установил, че през 1984 г. ищцата `и споделила, че е изтеглила заем от 3 000 лв., за да наплати дела на леля си. Съдът е изложил съображения, че макар и не съвсем последователни, тези показания, съпоставени със значителния размер на получената от продажбата на жилищния етаж сума, обосновават извод, че уравнението на дяловете е заплатено изцяло с лични на ищцата средства, а имотът в м. „В.“ не е станал част от съпружеската имуществена общност. Също за безспорно съдът е приел, че В. Ш. е починал на 13.11.1993 г. и е оставил за наследници ищцата – съпруга и ответника – син. Посочил е, че е приложен като доказателство, съставен на .. г. нот. акт № ., том ., рег. № ., дело №. г. на ВН № ., за собственост върху 428 кв. м. ид. ч. от дворно място, цялото с площ 1 428 кв. м, съставляващо парцел .... кв. 44, придобито от ищцата по давност. Следва извод: следователно, целият имот е придобит от ищцата по наследяване и съдебна делба.

По-натам въззивният съд е посочил, че на .... г. е сключен процесният договор за доброволна делба, чрез който ищцата е получила дял първи – поземлен имот с площ 633 кв.м., а ответникът – дял втори – поземлен имот с площ 802 кв.м.; за уравнение на дяловете ответникът се е задължил да заплати на ищцата сумата 40 000 лв., от които ищцата е заявила, че е получила 15 000 лв., а остатъкът от 25 000 лв. е следвало да бъде заплатен след кредит. Въззивният съд е посочил и следните изявления на страните по делото: Ищцата твърди, че страните са сключили договор за делба, за да спестят такси и разноски, но желанието `и е било да прехвърли на сина си реална част от имота, описана като дял втори. Ответникът оспорва, към момента на сключване на договора за доброволна делба да е знаел, че имотът не е съсобствен, и твърди, че едва през 2017 г. е узнал този факт, но независимо дали като съделител или като приобретател по прехвърлителен договор, той е искал да получи същата част. Следва извод: следователно, исковете за нищожност, поради привидност и липса на форма на прикрития прехвърлителен договор, са неоснователни.

На следващо място въззивният съд е изложил съображения „по правото на ищцата да се позове на липсата на форма по втория иск“, а именно: Страната не може да се позовава на липса на форма, ако от поведението `и може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението, изхождайки от правния принцип, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Знанието на ищцата, че не съществува съсобственост и сключването на договор за делба, въпреки това, е неправомерно поведение и тя не може да извлече от него правото да се позове на нищожност, поради което искът за нищожност, поради липса на форма, е неоснователен.

В заключение въззивният съд е посочил, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно, и следва да бъде потвърдено.

При така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, по наведеното от жалбоподателката основание за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

Формулировката на поставения процесуалноправен въпрос се нуждае от уточнение, съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: длъжен ли е въззивният съд да извърши обстойна и задълбочена преценка на доказателствата и установените от тях факти по делото, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните от значение за спорното право, в резултат на което да формира свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите към решението. По този процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК – относно мотивирането на въззивното решение, е налице многобройна и трайно установена практика на ВКС, намерила израз и в посочените от жалбоподателката решения, която дава положителен отговор на въпроса. Настоящият съдебен състав намира, че с изложените мотиви към обжалваното в случая въззивно решение, апелативният съд е разрешил този процесуалноправен въпрос в противоречие с константната практика на ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Наред с това, касационното обжалване следва да се допусне и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост въззивното решение, и конкретно – дали е постановено по редовна искова молба, както и в частта, с която е разгледан като самостоятелен посочения като евентуален иск с правна квалификация чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД – за нищожност на процесния договор за доброволна делба поради липса на форма, за която само ищцата е знаела.

Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателката следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 398.44 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение