Определение № 4993 от 19.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4039/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 3438 от 19.08.2026 г., подадена от В. Б. М. чрез пълномощника адв. П., срещу определение № 288 от 06.08.2026 г., постановено по в.ч.гр.д. № 171/2026 г. по описа на Окръжен съд – Търговище, с което са потвърдени определение № 509 от 30.04.2026 г., постановено по гр.д. № 1753/2025 г. по описа на РС - Търговище за прекратяване на производството по предявения иск като недопустимо, и определение № 272 от 10.06.2026 г. за осъждане на ищцата да заплати на ответниците разноски при прекратяване на производството.

В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд неправилно е отрекъл правния интерес на ищцата, въпреки че тя е заветник и черпи права и задължения от оспореното завещание. Неправилно било и определението за разноските, като постановено по реда на чл.250 ГПК. Искане за присъждане на разноски при прекратяване на производството не било направено. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроси, от значение за развитие на правото:

1. Допустимо ли е съдът да се произнася по разноските, в случай че в хипотезата, в която са поискани за присъждане, не се е провело съдебно производство, а същите са поискани за присъждане при други хипотези на развитие на делото?; 2. Заветник, черпещ права и задължения от обявяване на завещание, предвид промяната на правната му и личностна сфера вследствие същото завещание, има ли правен интерес и следва ли да е сред страните, имащи право на оспорване на касаещото го завещание?; 3. Страна по завещание, която не е наследник по закон, може ли да оспори завещанието, от което черпи права и/или задължения?; 4. Следва ли съдът да преценява кое е „благоприятна промяна в правната сфера на ищеца“, след като това е личностна преценка, и въз основа на това свое заключение да преценява наличието или не на правен интерес?; 5. Следва ли съдът да цитира практика, незадължителна за съдилищата, противоречаща дори помежду си, като вследствие същата обоснове определенията си, и това води ли до порочност на съдебния акт?; 6. При промяна в правната сфера на страна по съдебно производство вследствие обявено завещание, обоснован ли е правен интерес за заветника, след като е налице за наследник по закон, при условие, че промяната в правната сфера на единия променя правната сфера на другия?; 7. Когато исковите претенции не са отхвърлени, а са оставени без разглеждане, а направеното искане за присъждане на разноски е в хипотезите за прекратяване поради недопустимост или при отхвърляне на исковите претенции и липса на искане за присъждане при оставяне без разглеждане, следва ли разноски да бъдат присъждани?; 8. Когато съдебно производство приключва с определение, допустимо ли е същото да бъде допълнено със съдебно решение по чл. 248 ГПК?

Ответниците по жалбата К. С. С. и Г. Д. И. изразяват становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Ответникът И. И. не изразява становище.

Частната касационна жалба е допустима. Постъпила е в предвидения от закона срок, изхожда от процесуално легитимирана страна и е насочена против подлежащо на обжалване определение.

За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационно обжалване, касационният съдебен състав съобрази следното:

В. М. е предявила срещу К. С. и Г. И. иск за установяване по отношение на ответниците нищожността, евентуално за унищожаване на извършеното от Д. С. И. саморъчно завещание.

С потвърденото от въззивния съд определение е прието, че предявените от В. М. искове са недопустими и производството по него е прекратено. По молба на ответниците за присъждане на направените разноски районният съд постановил решение по реда на чл.250 ГПК, с което допълнил определението за прекратяване на производството, като осъдил В. М. да заплати на К. С. и Г. И. общо разноски в размер 800 евро.

Въззивният съд е разгледал две жалби на В. М. срещу посочените актове на районния съд. Приел е, че за ищцата липсва правен интерес да установява нищожността на завещанието, оставено от Д. И. в полза на Г. И., К. С. и В. М., тъй като не била призована към наследяване (непрецизно е посочено, че не е наследник по закон), като е майка на починалия, който се наследява от съпругата и двете си деца. Съдът е изложил, че ищцата няма защитимо право, произтичащо от наследяването по закон, което да брани чрез иск за нищожност на завещанието. По изложените мотиви е потвърдено определението на районния съд за прекратяване на производството по предявените искове.

По частната жалба, насочена срещу решението за допълване на определението за прекратяване на производството и присъждане на разноските, направени от ответниците, въззивният съд e изложил, че макар и да е погрешно именуването на акта като решение, вместо като определение, това не водело извод за недопустимост на същия. Приел е, че при пропуск на съда да се произнесе по сторените от страните разноски процесуалният ред е чл. 250 ГПК, който не изисквал влизане в сила на акта, приключващ производството. Намерил, че била налице хипотезата на чл.78, ал.4 ГПК, поради което постановеният акт за разноските бил правилен.

При тези данни настоящият състав приема, че не са налице предпоставки за допускането на касационно обжалване на определението на въззивния съд в частта, потвърждаваща прекратяването на производството.

Формулираните втори и трети въпроси са разрешени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, която е цитирана и от инстанциите, поради което не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по тези въпроси. По четвъртия въпрос е налице трайна практика, включително и задължителна (ТР № 8/2012 от 27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС), че правният интерес от предявяване на установителен иск не е личностна преценка, а е налице при засягане правната сфера на ищеца. Въззивният съд се е съобразил с тази практика. Петият въпрос не е рашаващ, доколкото съдът е изложил своите правни изводи, а обстоятелството, че ги е подкрепил с посочване на съдебна практика, не лишава акта му от мотиви. Шестият въпрос е неясен и не съответства на обжалваното определение, в което не е прието, че за ищцата липсва правен интерес поради това, че завещанието на променя правната й сфера, а поради това, че тя не е призована да наследява, затова и нищожността на завещанието не я ползва. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд, потвърждаващо прекратяването на производството.

В изпълнение на задължението си да прецени служебно първо валидността и допустимостта на обжалвания въззивен акт, настоящият касационен състав констатира наличие на основание за допускане служебно касационното обжалване на въззивното определение в частта, с която е потвърдено определението по разноските, на основание чл. 290, ал. 2, предл. второ ГПК, поради вероятност то да е недопустимо в тази част.

С него е потвърдено произнасяне на районния съд по реда на чл.248, ал.1 ГПК, а не по реда на чл.250 ГПК, както неправилно са приели инстанциите. Когато делото е прекратено преди провеждане на открито съдебно заседание, правото на разноски може да се реализира само с отправено искане по чл. 248 ГПК. Ако производството по делото е прекратено в закрито заседание, ответникът може да претендира заплащането и да представи доказателства за направените от него разноски в срока и по реда на чл. 248 ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на производството по делото. Според разпоредбата на чл. 248 ГПК, която намира приложение и за определението за прекратяване на делото, съдът може както да го измени, така и да го допълни в частта му за разноските. Това следва от ясното съдържание на разпоредбата, в която изрично се сочи и възможността за допълване.

Срокът, в който ответникът може да иска допълване или изменение на прекратителното определение в частта за разноските, е едноседмичен, съгласно чл. 248, ал. 1, във връзка с чл. 275, ал. 1 ГПК. Срокът започва да тече от съобщаване на определението, а ако се обжалва определение, постановено в съдебно заседание, за страната, която е присъствала, срокът започва да тече от деня на заседанието. В разглеждания случай определението за прекратяване е постановено в закрито заседание на 30.04.2026 г. и препис от определението му е връчен на ответниците редовно на 12.05.2026 г. Молбата за допълване на определението за прекратяване в частта за разноските е подадена на 21.05.2026 г. след изтичане на едноседмичния срок по чл.248, ал.1 ГПК. В правомощието на въззивния съд е да следи служебно за допустимостта на обжалвания съдебен акт, поради което въззивният съд е бил длъжен да констатира, че с обжалваното пред него решение (с характер на определение) от 10.06.2026 г. недопустимо е разгледана молбата за допълване на определението за прекратяване в частта за разноските, която е просрочена. Срокът по чл. 248, ал. 1 ГПК е преклузивен и неспазването му е пречка за разглеждане на молбата. Неправилно въззивният съд е потвърдил обжалваното определение по разноските, вместо да го обезсили като постановено по недопустима молба. Същата като просрочена не е подлежала на разглеждане. Недопустимостта на определението по разноските на районния съд се е пренесла и върху потвърждаващия го въззивен акт, поглъщайки като порок неправилността на последния, поради което постановените определения на първоинстанционния и въззивния съд се явяват недопустими и следва да бъдат обезсилени, а молбата на К. С. С. и Г. Д. И. по чл. 248, ал. 1 ГПК следва да се остави без разглеждане.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение