Определение № 1007 от 09.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2161/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. В. С., представляван от адв.В. О., срещу решение № 648 от 04.05.2022г. по в.гр.д. № 93/2022г. на Софийски апелативен съд, 12-ти граждански състав, с което след частична отмяна на решение №261172 от 22.02.2021г. по гр.д. № 6845/2017г. на Софийски градски съд, I-во гражданско отделение, 3-ти състав, е отхвърлен предявеният от С. В. С. против ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 20 000 лева до 50 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ПТП от 22.05.2016г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Поддържа, че размерът на обезщетението е занижен и не репарира в максимална степен претърпените неимуществени вреди. Твърди, че въззивният съд не е съобразил високия интензитет на търпените болки и страдания, продължителния период на лечение, както и икономическата конюнктура в страната и лимитите на застрахователна отговорност към датата на ПТП. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обосновава наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия? Касаторът твърди противоречие между даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД и ППВС № 4 от 23.12.1968г.

2. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 4 от 08.03.2021г. по т.д. № 2940/2019г. на ВКС, ТК, II т.о.

Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД, представляван от юрк.М. В., оспорва касационната жалба. Поддържа, че касаторът не сочи конкретни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице – помагач на ответника М. И. М. не изразява становище по жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за безспорно, че на 22.05.2021г. И. М. М. като водач на застрахования при ответника лек автомобил „Опел Астра“ с рег. [рег.номер на МПС] е предизвикал ПТП, при което е причинил следните телесни увреждания на ищеца С. В. С.: счупване на шесто, седмо, девето, десето и единадесето ребра вляво, контузия на белите дробове с минимален плеврален излив, множество контузии, охлузвания и кръвонасядания по цялото тяло.

За да се произнесе по спорния по делото въпрос относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, апелативният съд е отчел комплексния, но лек характер на травмите; липсата на оперативно лечение; протеклия без усложнения кратък възстановителен период; времето и интензитета на търпените болки – общо 3-4 месеца, като през първия месец болките са били с висок интензитет; краткия период на затруднения в битовото обслужване на пострадалия – около 2-3 седмици, както и пълното възстановяване на пострадалия и липсата на остатъчни явления. Съобразил е също възрастта на ищеца към датата на ПТП – 50 години, и икономическите условия в страната към 2016г. С оглед на това апелативният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 20 000 лева.

По отношение на претенцията за присъждане на лихва за забава решаващият състав е съобразил практиката на ВКС и е приел, че лихвата се дължи от 21.09.2016г., когато ответникът е сезиран с молба от ищеца за изплащане на обезщетение за процесното ПТП.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставеният от касатора първи процесуалноправен въпрос е обоснован с твърдения за необсъждане на събраните по делото доказателства и възприетите в ППВС № 4 от 23.12.1968г. критерии във връзка с приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента. Следователно въпросът е поставен в контекста на задължението на въззивния съд да обсъди възприетите от съдебната практика критерии при определяне на справедливо обезщетение. Вторият материалноправен въпрос също е относим към критериите за определяне на справедливо обезщетение и конкретно към нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ и икономическата обстановка в страната. По въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД е формирана постоянна практика на ВКС - цитираните от касатора ППВС № 4 от 23.12.1968г. и решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., както и формираната по реда на чл.290 ГПК постоянна практика на ВКС - решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други, съгласно която за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди.

При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика, като, противно на твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е отчел тежестта на причинените на ищеца увреждания, вида и продължителността на проведеното лечение, интензитета и продължителността на болките и страданията, настъпилото пълно възстановяване, възрастта на ищеца към датата на ПТП, както и икономическите условия в страната към 2016г. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Въззивният съд не е излагал съображения, че лимитите на отговорност на застрахователя следва да бъдат изключени, а е съобразил постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 34 от 27.03.2020г. по т.д. № 1160/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., според която те нямат самостоятелно значение, а са индиция за икономическата конюнктура в страната към датата на непозволеното увреждане. Поради това не е налице твърдяното от касатора произнасяне от въззивния съд по поставените въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева, на основание чл.78, ал.8 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение