Определение № 673 от 05.09.2012 г. на ВКС по т. д. № 543/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адв. П.Ж., против въззивното решение на Софийски градски съд от 16.12.2010 год., по гр. д.№ 12803/2009 год., с което след отмяна на решението на Софийски районен съд от 02.10.2009 год., по гр.д.№ 20443/2009 год., поправено с решение на същия съд от 12.10.2010 год., са отхвърлени предявените от касатора, като ищец, срещу [фирма] обективно съединени искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.288 ТЗ и чл.318 ТЗ за заплащане на сумите по 4 бр. фактури, както следва: 3714.13 лв. по фактура № 764/29.11.2005 год.; 2282.82 лв. по фактура № 766/05.12.2005 год.; 6060.00 лв. по фактура № 817/ 04.11.2005 год.; 8475.26 лв. по фактура № 20000000/26.05.2006 год. и по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за забава: от 1563.28 лв. за периода – 29.11.2005 год.-03.04.2009 год.; от 926.24 лв. за периода 04.04.2006 год.- 03.04.2009 год. по договор от 05.12.2005 год.; от 2 554.17 лв. за периода - 04.04.2006 год.- 03.04.2009 год. по договор от 04.04.2005 год. и от 3 572.05 лв. за периода 04.04.2006 год.- 03.04.3009 год., по договор от 26.05.2006 год.. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу приетото от СГС разпределение на доказателствената тежест в процеса относно установяване факта на получаване на процесната стока, в хипотезата, когато в издадената фактура отсъства подпис за получател, позовавайки се и на необосноваността на изградения от въззивния съд правен извод, че от приложените по делото товарителници не се установява категорично относимостта им към процесните стоки, тъй като удостоверяват други правоотношения между страните, въпреки, че такива въобще не са твърдяни в процеса. Поддържа, че доколкото с доклада си по делото първоинстанционният съд е приел за безспорен факта на предаване на доставената стока на купувача и е отхвърлил като лишени от значение за процеса направените в тази насока доказателствени искани на ищеца, а с първоинстанционния съдебен акт претенциите на последния са били напълно удовлетворени, то за същия е липсвал правен интерес от неговото въззивно обжалване. Поради това, изводът на въззивния съд, че заявените с отговора на въззивната жалба доказателствени искания на ТД [фирма], касаещи получаване на стоките, описани в приложените с исковата молба фактури, нямат правната характеристика на нови по см. на чл.266 ГПК и са недопустими при отсъствие на въведени от въззиваемия процесуални нарушения на първоинстанционния съд е изграден в нарушение на съществените съдопроизводствени правила, гарантиращи правото на защита на страната и уреждащи правомощията на въззивната инстанция на съд по съществото на спора. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, т.1 и т.3 ГПК. Твърдението на касатора е, че възприетото с обжалвания съдебен акт разрешение на значимите за изхода на делото въпроси на процесуалното право - за съдържанието на доклада по чл.146, т.4 и т.5 ГПК и дали въззивният съд следва служебно да съобрази пропуските в доклада на първоинстанциония съд, при преценка допускането на заявени от страната във въззивното производство доказателства е в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, изразена в приложеното решение на ІІІ г.о. на ВКС № 385/10.05.2010 год., по гр.д.№ 1245/2009 год., постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК. Същевременно, според поддържаното в изложението становище, въвеждането с действащия ГПК на нови за въззивното производство институти и липсата на трайно установена съдебна практика по значимите за изхода на делото въпроси на процесуалното право, свързани със същите, които доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР № 1/ 19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, са: за съдържанието на доклада на въззивния съд по чл.268, ал.1 ГПК и за приложението на чл.266, ал.1 и ал.3 ГПК, с оглед на доказателствата, които могат да се ангажират и събират във въззивното производство, в хипотезата, когато заявени в срок доказателствени искания на страната са отклонени от първоинстанционния съд, поради изрично приетата с доклада му по делото / чл.146 ГПК/ безспорност на факта, за който същите са относими, но впоследствие същия е счетен от въззивния съд за недоказан, обуславя допускане на касационното обжалване и на осн. чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Основателно е и искането за допускане на касационното обжалване, поради следното: За да отхвърли главната искова претенция, основана на чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.288 ТЗ и чл.318 ТЗ, произтичаща от неплатена цена на доставени стоки по няколко броя конкретно описани фактури, въззивният съд, след преценка на събраните по делото доказателства е приел за недоказано, съобразно въведената с чл.154 ГПК доказателствена тежест, както наличието на сключен между страните договор за доставка, така и осъществено предаване на процесните стоки на ответника, в качеството му на купувач, поради което е отрекъл в полза на ищеца, като продавач, да е възникнало вземане за цената на същите и обезщетение за забавеното и плащане. Изложени са в тази вр. съображения, че доколкото ответникът с отговора си на исковата молба изрично е оспорил основателността на предявените искове- главен и акцесорен, като фактът на неполучаване на процесната стока и възражението за прихващане са заявени при условията на евентуалност- ако съдът приема за доказано наличието на сключен между страните договор за търговска продажба, то в нарушение на процесуалния закон първата инстанция, позовавайки се на взаимно изключващи се твърдения на последния и неотстранено в дадения му срок противоречие в заявеното становище, е възприела в доклада си по чл.146 ГПК за безспорно твърдяното в исковата молба договорното правоотношение между страните и осъществено от ищеца предаване на доставените вещи, описани в издадените и подписани единствено от последния фактури, към съдържанието на които приложените по делото товарителници са неотносими. Същевременно по съображения, че възможността за въззиваемия да представи във въззивното производство писмени доказателства, относно недоказаните факти, които нямат правната характеристика на нови по см. на чл.266 ГПК е преклудирана, а оплакване от страна на последния за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение по тяхното събиране не е въведено с отговора на въззивната жалба СГС е оставил без уважение заявените в тази насока под условие доказателствени искания на страната. Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт за отхвърляне на предявените искове позволяват да се приеме, че поставените от касатора конкретни процесуалноправни въпроси, които са свързани с приложението на чл.268, ал.1 ГПК и чл.266, ал.1 и ал.3 ГПК се явяват значими по см. на чл.280, ал.1 ГПК и общата главна предпоставка за достъп до касационен контрол е доказана. Основателно, по отношение на същите е и позоваването на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Обстоятелството, че с горепосочените процесуални разпоредби са уредени сравнително нови за въззивното производство институти, по приложението на които не е създадена трайна съдебна практика, обуславя правен извод, че поставените процесуалноправни въпроси се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, според задължителните за съдилищата разяснения в т.4 на ТР № 1/2010 год.на ОСГТК на ВКС, относно вложеното от законодателя съдържание във визирания критерий за селекция. Що се касае до поставения от жалбоподателя въпрос на процесуалното право, свързан с изискуемото се от процесуалния закон съдържание на доклада по чл.146, т.4 и т.5 ГПК, то твърдяното противоречие с цитираната в касационната жалба задължителна съдебна практика на ВКС отсъства, тъй като в разглеждания случай отхвърлянето на исковите претенции не е последица от липсата на точен доклад по делото от страна на първоинстанционния съд. Водим от изложените съображения настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК