Определение № 446 от 04.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 597/2020 г.

Производството е oбразувано по жалба с вх. № 1029 от 20.01.2020 г., подадена от Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място], имаща характер на: частна касационна жалба срещу определение № 4143 от 16.12.2019 г. по в.гр.д. № 1284/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 2 -ри състав, в частта, с която е отхвърлена частната жалба на сдружението срещу постановено по реда на чл.248 ГПК определение от 12.12.2018 г. по гр. д. № 16388/2016 г. на Софийски градски съд за завишаване на дължимите в полза на адвокат Петя К. разноски от 818.04 лв./ присъдени с решение № 5757 от 31.08.2018 г./ на 1 172.62 лв., и на частна жалба в частта, с която се обжалва същото определение на въззивния съд за оставяне без уважение молбата на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ за присъждане на сторени разноски пред въззивната инстанция, с оглед прекратяването на производството поради оттегляне на депозираната от М. Д. М. въззивна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната касационна жалба, постъпилия отговор и прецени данните по делото, приема следното: В частната касационна жалба се поддържат доводи за неправилност на обжалваното определение поради постановяването му при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, с искане за неговото касиране. Частният касатор поддържа, че и при искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 Закона за адвокатурата (ЗАдв), процесуалният представител на страната, която се ползва от тази разпоредба, следва да изготви и представи пред съда списък по чл. 80 ГПК като посочи претендирания размер на възнаграждението, определен съобразно размера на исковата претенция, при спазване разпоредбите на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ). Такъв списък с необходимото съдържание, касаещ разноските в първата инстанция, не бил представен по делото, поради което намира, че молбата по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските е била недопустима и е следвало да бъде оставена без разглеждане. Това твърдение е аргументирано с обстоятелството, че молбата на адв. К. да й се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗАдв., без посочен конкретен размер на възнаграждението, не представлява „списък по чл. 80“ по смисъла на ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /представено след първоначално прекратяване на настоящото частно производство и връщане на делото на администриращия съд за отстраняване на констатирана нередовност/ искането за допускане на касационно обжалване е основано на процесуалноправния въпрос: Допустимо ли е страната, която не е представила списък по чл. 80 ГПК, да иска изменение на решението в частта за разноските. Поддържа се допълнителната предпоставка за достъп до касация по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с позоваване на т. 9 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Частният касатор сочи и самостоятелното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, обоснована с противоречие на решаващите мотиви на съда с императивната разпоредба на чл. 80 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на частната касационната жалба поради постановен от въззивния съд допустим и правилен съдебен акт, е изразено от ответника по частната касационна жалба – М. Д. М., чрез процесуалния му пълномощник. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт. За да остави без уважение частната жалба на сдружението против определението по чл. 248 ГПК (в останалата след частичното му обезсилване част) за изменение в частта за разноските на първоинстанционното решение, въззивният съдебен състав е констатирал, че противно на изложените от жалбоподателя твърдения, в последното проведено съдебно заседание преди даване ход на устните състезания, пълномощникът на ищеца е представил списък на разноските по чл. 80 ГПК. Приел е, че обстоятелството, че в списъка липсва посочване на точен размер на адвокатското възнаграждение е обяснимо с вида и характера на защитата и предмета на спора –обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, чиито размери съдът ще определи едва с решението си, т.е. към момента на представяне на списъка за адвоката е невъзможно да изчисли размера на възнаграждението си, тъй като то се формира като сбор между основа и процент, които са различни и се менят според уважения размер на претенцията. Допълнително е изложил и съображения, че да се изисква от адвоката, предоставящ безплатна правна помощ, да изчислява и посочва произволни суми в списъка по чл. 80 ГПК е ненужно и противно на буквата и разума на закона. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи конкретен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки за допускане на обжалването. В случая, поставеният в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване въпрос отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но приетото от въззивната инстанция не е в противоречие с Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС по приложението на чл. 80 ГПК в хипотезата на безплатна адвокатска помощ, предоставена на материално затруднено лице. Съгласно приетото в т. 9 от цитираното тълкувателно решение разпоредбата на чл. 80 ГПК предвижда, че страната, която е поискала присъждане на разноски, следва да представи списък на разноските. Правната последица от неизпълнение на това процесуално задължение е въведена със самата норма – страната няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. Следователно чл. 80, изр. второ ГПК установява положителна процесуална предпоставка от кръга на абсолютните, а именно – представяне на списък за разноските. Липсата му води до ненадлежно упражняване на правото да се иска изменение на решението, поради което това искане е недопустимо. Със задължителните указания по приложението на разпоредбата на чл.80 ГПК, дадени в т.9 на цитираното тълкувателно решение, не са отграничени и изключени от изискването за представяне на списък по чл.80 ГПК, обуславящо надлежното упражняване на правото да се иска изменение на решението, случаите, в които разноските следва да бъдат присъдени по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. В посочената хипотеза, претендираното вземане за разноски следва да е определено или определяемо. В настоящия случай, в проведеното о.с.з. на 06.06.2018 г. процесуалният представител на ищеца с нарочна молба е поискал присъждане на разноски и е представил списък по чл. 80 ГПК, приложен по делото на л. 133 от първоинстанционното производство, както и удостоверение за регистрацията си по ЗДДС. Няма противоречие в постановената практика на ВКС, че не е задължително списъкът с разноски да бъде обективиран в отделен, самостоятелен документ, а може да бъде част от съдържанието на друго изявление на страната. Достатъчно е да е налице яснота относно вида на претендираните разноски, както и техният размер да бъде определен или определяем. В депозираната молба се съдържа изрично искане на пълномощника на ищеца –адв. К., да й бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т. 2ЗАдв, което е определяемо по НМРАВ. Т.е. посочената молба представлява и списък по чл.80 ГПК, в който търсените разноски са определени по вид и определяеми по размер. Поради това, искането за изменение в частта за разноските на постановеното решение № 5757 от 31.08.2018 г. по гр.д. № 16388/2016 г. по описа на Софийски градски съд е било допустимо заявено и правилно е било разгледано по същество от решаващия съд. Касационен контрол не би могъл да бъде допуснат и на самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, въведено със ЗИД ГПК – ДВ бр. № 86 от 2017 г. Очевидната неправилност не е тъждествена с неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК и би била налице при съдебен акт, който страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без необходимост от извършване на касационна проверка за законосъобразност и обоснованост. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил несъществуваща правна норма или законът е приложен в неговия обратен смисъл. Актът би могъл да бъде очевидно неправилен и при явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Съобразявайки посочените критерии, релевантни към самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, атакуваното въззивно определение не би могло да се определи като очевидно неправилно. По отношение на жалбата в частта й, имаща характер на частна жалба, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение приема следното: Частният жалбоподател твърди необоснованост, неправилност и незаконосъобразност на определението поради допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК. Поддържа становище, че направените разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита пред въззивната инстанция следва да му бъдат присъдени съобразно предмета на оттеглената въззивна жалба, тъй като ответникът по въззивната жалба не е станал причина за образуване на въззивното производство. Излага доводи, че преценката дали да подаде въззивна или насрещна въззивна жалба действително принадлежи на страната, която има това право, но производството е образувано по инициатива на страната, подала въззивната жалба, поради което тази страна не може да се освободи от отговорността за разноски за материалния интерес, който въвежда като спорен с тази жалба. Частният жалбоподател поддържа също, че в насрещната въззивна жалба е инкорпориран и негов отговор на въззивната жалба на ищеца, в който са изложени оплаквания и доводи за неоснователност на присъдените от Софийски градски съд размери на обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди, като тези доводи и възражения обхващат и заявените във въззивната жалба на ищеца оплаквания за занижен размер на обезщетението за неимуществените вреди. Поради това моли определението да бъде отменено и вместо това да бъдат присъдени на сдружението разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1 356 лв. с ДДС, съразмерно на защитата по оттеглената въззивна жалба. Претендира и присъждане на заплатена с преводно нареждане от 16.01.2019 г. държавна такса в размер на 15 лв. за разглеждането на частна жалба с вх. № 5774/16.01.2019 г. Ответникът по частната жалба – М. Д. М., от [населено място], общ. К., обл. Кърджали, ищец в първоинстанционното производство, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва частната жалба и твърди липса на основание за присъждане на адвокатско възнаграждение. Сочи, че по делото не е подаден отговор на въззивната жалба, поради което не е осъществено представителство на въззиваемия, а същата е и оттеглена и производството е прекратено, съответно – не е оказвана защита срещу нея. Представителство е осъществено само с оглед подадената насрещна въззивна жалба, но, доколкото въззивната жалба е оттеглена, насрещната въззивна жалба изобщо не е била разглеждана. Освен това счита, че не е представен списък, в който ясно да е разграничено каква част от заплатеното адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция е за защита срещу въззивната жалба, съответно – за подаването на насрещната въззивна жалба. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след като прецени данните по делотои становищата на страните, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – депозирана е от надлежнa странa, при спазване на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, по следните съображения: За да остави без уважение молбата по чл. 248 ГПК на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ за допълване на определение № 4136 от 13.11.2019г. по в.гр.д. № 1284/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта за разноските, представляващи адвокатско възнаграждение за въззивното производство, решаващият състав е съобразил, че производството пред втората инстанция е инициирано по въззивна жалба на ищеца М. Д. М., като в срока за отговор е постъпила и насрещна въззивна жалба от ответника, а впоследствие жалбата на ищеца е оттеглена и въззивното производство е било прекратено с определение на съда от 13.11.2019 г. Приел е, че за „процесуално представителство пред въззивна инстанция“ ответното сдружение е заплатило адвокатско възнаграждение в размер на 2100 лв. с ДДС, но тъй като произнасянето по насрещната въззивна жалба е обвързано от произнасянето по първоначалната жалба, оттеглянето на последната води до препятстване разглеждането на насрещната такава. При тези данни апелативният съд е заключил, че при така избрания път на защита от страна на ответника рискът от оттеглянето на първоначалната жалба и съответно – от отпадане на основанието за присъждането на разноски за въззивната инстанция (процесуалното представителство не е извършено нито по първоначалната жалба на ищеца, нито по насрещната жалба на ответника), следва да се носи от него. Определението е правилно. Въззивното производство по в.гр.д. № 1284/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд е образувано по повод подадена от ищеца М. Д. М. въззивна жалба срещу решение № 5757 от 31.08.2018 г. по гр.д. № 16388/2016 г. на Софийски градски съд в отхвърлителната му част за сумата над присъдените 15 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 03.02.2016 г., до размера на сумата от 25 000 лв., както и по акцесорния иск за присъждане на законна лихва за периода от 03.02.2016 г. до 12.05.2016 г. В срока за отговор на въззивната жалба ответникът – Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, е депозирал насрещна въззивна жалба вх. № 144205/05.11.2018г. срещу решението на Софийски градски съд в осъдителната му част. Изложил е съображения и доводи за недължимост на претендираното обезщетение за неимуществени вреди над платената извънсъдебно сума от 4 500 лв., върната впоследствие от ищеца, тъй като този размер на обезщетението е обективен и справедливо репарира претърпените от ищеца болки и страдания, а претендираното обезщетение над този размер е завишено. Ответникът, въззивник по насрещната въззивна жалба, поддържа становище, че целта на закона за обезвреда ще бъде изпълнена, ако се присъди и по-ниско обезщетение. В проведеното на 13.11.2019 г. публично съдебно заседание процесуалният представител на въззивника е оттеглил подадената въззивна жалба, поради което с определение № 4136 от 13.11.2019 г. по в.гр.дело № 1284/2019 г. на Софийски апелативен съд производството по делото е прекратено. В същото съдебно заседание, но едва след постановеното определение за прекратяване на образуваното пред САС производство, процесуалният пълномощник на ответното сдружение е направил искане за присъждане на разноски, във връзка с което е представил съответни доказателства, удостоверяващи сторени разноски за процесуално представителство пред въззивната инстанция, без разграничаване на договореното адвокатско възнаграждение за защита срещу въззивната жалба и това, за защита във връзка с насрещната въззивна жалба. Такова разграничение не би могло да се проведе едва в производството по чл.248 ГПК. Видно от данните по делото е, че ответникът - Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ не се е възползвал от процесуалното си право за депозиране на отговор на подадената от ищеца въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в отхвърлителната му част. Предвид съдържанието на насрещната жалба, не би могло да се приеме, че в нея е инкорпориран и отговор на въззивната жалба, както и, че защитата срещу въззивната жалба е осъществена чрез наведените в насрещната въззивна жалба възражения и доводи за недължимост на по-висок размер обезщетение за неимуществени вреди от размера на извънсъдебно заплатените на ищеца суми. Правилността на атакуваното определение е обусловена и от несвоевременното представяне на доказателствата за действително сторени разноски – преди постановяване на определението за прекратяване на въззивното производство. Отделно от това, настоящият състав на ВКС счита за напълно приложима практиката, обективирана в определение по ч.т.д. № 2590/2016 г. на ВКС, второ т.о., на която се е позовал АС – София. Според застъпеното в този съдебен акт становище, произнасянето по насрещната въззивна жалба е обвързано от произнасянето по първоначалната жалба, като оттеглянето на последната препятства разглеждането на насрещната такава. Това води до неоснователност на искане за присъждане на разноски /независимо дали се касае за държавна такса или разноски за адвокатско възнаграждение/ по насрещната въззивна жалба. Не следва да се присъжда и претендираната с частната жалба държавна такса в размер 15 лв., платена по сметка на Софийски апелативен съд с преводно нареждане от 16.01.2019 г., тъй като тази държавна такса се отнася за разглеждане на частна жалба с вх. № 5774/16.01.2019 г. срещу определение от 12.02.2018г. по гр.д. № 16388/2016 г. на Софийски градски съд. По частната жалба има произнасяне на съда с определение № 4143 от 16.12.2019г. по в.гр.д. № 1284/2019г., като в определението липсва произнасяне за така платената държавна такса. Въпреки това, сдружението не е заявило своевременно пред Софийски апелативен съд искане за допълване на това определение в частта за претендираната държавна такса, платена за разглеждане на частната жалба. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговската колегия, Второ отделение