Определение № 1720 от 03.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 317/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД със седалище в [населено място] - чрез процесуален пълномощник юрисконсулт, срещу решение № 174 от 04.09.2024 г., постановено по в. гр. д. № 290/2024 г. на Апелативен съд - Бургас. Решението е обжалвано в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 404 от 29.04.2024 г. по гр. д. № 290/2024 г. на Окръжен съд - Бургас дружеството - касатор е осъдено да заплати на основание чл. 432 КЗ на Ж. Я. Е. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при ПТП на 02.09.2018 г., в размер на 49 000 лв., ведно със законната лихва от 20.10.2021 г. до окончателното плащане и разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която искът с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ е отхвърлен за разликата над 49 000 лв. до претендираните 150 000 лв. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно в обжалваната част и за отхвърляне изцяло на предявения иск, евентуално - за намаляване на размера на присъденото обезщетение при отчитане на установения с влязло в сила решение между страните принос на пострадалия ищец - 50 %, и на изплатеното в изпълнение на същото решение обезщетение от 26 000 лв. Касаторът поддържа, че въззивният съд необосновано и в нарушение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД, е определил обезщетение за неимуществени вреди в значително завишен размер, който не е съобразен с доказаните по делото неимуществени вреди и не кореспондира с принципа за справедливост. Навежда оплакване, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е зачетена силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по предявен от ищеца частичен иск, в което съдът се е произнесъл относно справедливия размер на дължимото в полза на ищеца обезщетение за неимуществени вреди като е приел, че обезщетението възлиза на 80 000 лв. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото по смисъла на чл.. 280, ал. 1 ГПК следните въпроси: „ 1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли при прилагането на критерия за справедливост да се отчитат въведените принципи на „възстановителна справедливост“ и „разпределителна справедливост“; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК; 3. Има ли СПН установеният размер на „справедливото“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди, определен по частичен иск, по отношение на последващо дело, образувано за остатъка от размера на частичния иск“. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос е обосновано със съображения, че въззивното решение се намира в противоречие с трайно установената практика на ВКС по въпроса относно съобразяване на лимитите на застрахователна отговорност по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и че е постановено в нарушение на принципа за справедливост. За втория въпрос се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а за третия - че с оглед мотивите към Тълкувателно решение № 3/2016 по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС се е установила противоречива практика „по отношение на разминавания в установените размери на обезщетения за неимуществени вреди по искове, породени от едно спорно право, първият от които е предявен като частичен“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд решение. Ответникът по касация Ж. Я. Е. от [населено място] - чрез процесуален пълномощник адвокат, изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор, подаден в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С отговора е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 вр. чл. 36 ЗА в полза на процесуалния представител - адвокат. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение Апелативен съд - Бургас е съобразил, че с влязло в сила решение от 16.02.2023 г., постановено в производството по гр. д. № 1770/2022 г. на Окръжен съд - Бургас, е уважен предявен срещу ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД частичен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ като на ищеца Ж. Е. е присъдено обезщетение за претърпени при ПТП на 02.09.2018 г. неимуществени вреди в размер на 26 000 лв. В производството за разглеждане на частичния иск ответникът - застраховател е противопоставил възражение за принос на пострадалия ищец по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, което е преценено като основателно и в решението, с което частичният иск е уважен, е отчетен принос в размер на 50 %. Позовавайки се на задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд се е произнесъл, че влязлото в сила решение по частичния иск се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на елементите от фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД на участвалия в произшествието водач, чиято гражданска отговорност е застрахована от дружеството - ответник, и по отношение на предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника в качеството му на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Предвид преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по частичния иск, въззивният съд е приел, че тя обхваща и правонамаляващото възражение на ответника за принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради което даденото от първия съд разрешение на спора за принос не подлежи на ревизия в последващия процес, в който се търси пълна обезвреда на понесените неимуществени вреди. Въззивният съд не е възприел защитната теза на ответника - застраховател, че силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по частичния иск обхваща и определения от съда, сезиран с частичния иск, пълен размер на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. С мотив, че за непредявената част от вземането за обезщетение не се формира сила на присъдено нещо, въззивният съд е преценил, че не е обвързан от направените в мотивите към решението изводи относно справедливия общ размер на обезщетението, което се дължи на ищеца по повод на увреждащото ПТП. За да се произнесе по размера на обезщетението, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните в хода на делото доказателства и е приел за установено, че в резултат на произшествието от 02.09.2018 г. ищецът е получил следните увреждания: Фрактура на дясна ключица, довела до трайно затрудняване на движението на ръката за около два месеца; Фрактура на дясна лопатка, довела до трайно затрудняване на движението на ръката за около три месеца; Фрактура на костите на предмишницата с луксация, довела до трайно затрудняване на движението на лявата ръка за около осемнадесет седмици; Фрактура на костите на дясната подбедрица, довела до трайно затрудняване на движението на десния крак за около осем месеца; Фрактура на множество ребра от дясна и от лява страна, довела до трайно затрудняване на движението на снагата за около три месеца; Фрактура на трета и четвърта метакарпални кости на дясната длан, довела до трайно затрудняване на движението на дясната ръка за около два месеца; Загуба на ляв бъбрек и контузия на бял дроб, представляващи разстройство на здравето, временно опасно за живота, с характеристиките на средна и на тежка телесни повреди. Според заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебномедицинска експертиза получените травми са наложили оперативни интервенции за отстраняване на бъбрек, кръвна репозиция на фрактурите с поставяне на остеосинтеза, множество образни изследвания и провеждане на рехабилитация, а общият болничен престой на ищеца за лечение на травмите е продължил четиридесет дни - от 02.09.2018 г. до 12.10.2018 г. По време на извършен личен преглед за целите на експертизата вещото лице - лекар е констатирало, че ищецът има три цикатрикса от оперативни интервенции и видим белег от зараснала рана, а при разпита в открито съдебно заседание пред първата инстанция е разяснило подробно значителните затруднения, които причинява на ищеца отстраняването на единия бъбрек. В производството пред първата инстанция са събрани и гласни доказателствени средства, които са обсъдени от въззивния съд и въз основа на които е прието за установено, че ищецът е търпял болки и страдания непосредствено след произшествието и продължително време след това; Изписан е от болницата на носилка и около месец и половина е бил на легло в домашни условия, с памперси и поставен катетър, като е изпитвал затруднения да се храни и да се обслужва, а по време на възстановителния процес е започнал да се придвижва с инвалидна количка и по-късно с патерици, но не се е възстановил напълно и накуцва; Негативните последици от инцидента са предизвикали промяна в душевното състояние и в поведението на ищеца. Като е изходил от указанията в ППВС № 4/68 г. и е взел предвид установените по делото обстоятелства относно настъпването на инцидента, възрастта на ищеца по време на настъпване на вредите, броя, вида и тежестта на получените телесни травми, продължителния период на обездвижване и свързаните с него затруднения в ежедневието, интензитета и продължителността на понесените болки и страдания, остатъчните белези от травмите и накуцващата походка, неблагоприятните последици от отстраняването на бъбрека и цялостното отражение на инцидента върху ищеца, въззивният съд се е произнесъл, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 150 000 лв. Съдът е посочил, че сумата 150 000 лв. отговаря и на общественото схващане за справедливост по време на проявление на вредите. В съответствие с изводите, до които е достигнал, след като е отчел признатия с влязлото в сила решение по частичния иск принос от 50 % и присъденото с решението обезщетение от 26 000 лв., въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта, с която на ищеца е присъдено обезщетение на основание чл. 432, ал. 1 КЗ в размер на 34 000 лв., и след частична отмяна на решението е уважил иска за още 15 000 лв., осъждайки ответника да заплати тази сума, ведно със законната лихва от 20.10.2021 г. (посочена в исковата молба като начален момент на претенцията за лихви) до окончателното плащане. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от ответника - касатор основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Бургас въззивно решение. Първият формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос е зададен общо и е насочен към проверка на правилността на изводите на въззивния съд относно справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Дори да се приеме, че въпросът удовлетворява общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд, разрешаването му в обжалваното решение не противоречи на трайно установената практика на ВКС, а съответно и на относимата задължителна практика в Постановление № 4/68 г. на ВС, по приложението на чл. 52 ЗЗД. Според практиката на ВКС обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост - чл. 52 ЗЗД, като при прилагане на принципа за справедливост съдът се ръководи от критериите, указани в т. 11 от Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд. Възприятието за справедливост е различно на всеки етап от развитието на обществото, поради което при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчитат и обществено - икономическите условия в страната към момента на проявление на вредите. Когато претенцията за обезщетение на неимуществени вреди е основана на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като ориентир за обществено - икономическата конюнктура в страната служат действащите към момента на настъпване на вредите нива на застрахователно покритие. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил посочената практика и се е произнесъл в съответствие с нея като е определил размера на справедливото обезщетение след съвкупна преценка на всички установени по делото правнорелевантни факти, които според указанията в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС формират съдържанието на понятието „справедливост“ (в т. ч. възраст на пострадалия ищец, обстоятелства, при които е настъпило произшествието, брой, вид и тежест на получените травми, интензитет и продължителност на търпените по повод на травмите болки, страдания и неудобства, остатъчни последици от травмите, както и цялостното неблагоприятно отражение на произшествието върху здравето и върху поведението на ищеца). В мотивите към решението въззивният съд е посочил, че прецененото за справедливо обезщетение е съобразено и с общественото възприятие за справедливост към момента на проявление на вредите, което означава, че е отчел обществено - икономическата конюнктура в страната към релевантния за спора момент. Решаващите изводи на въззивния съд относно справедливия размер на обезщетението кореспондират изцяло със задължителната практика на ВС и с константната практика на ВКС по приложение на чл. 52 ЗЗД, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обсъждания въпрос. Вторият въпрос от изложението е релевантен за делото, доколкото изпълнението на задължението на въззивния съд да обсъди в пълнота фактите и доказателствата по делото и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните е от значение за ефективното упражняване на правото на защита на всяка от страните по делото и за правилността на въззивното решение. Независимо от това въпросът не може да бъде определен като значим за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като резултатът от разглеждане на делото във въззивното производство не е обусловен от неговото разрешаване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички доказателства, относими към спора за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, отразил е в мотивите всички приети за установени правнорелевантни факти от значение за приложението на чл. 52 ЗЗД и е отговорил на всички оплаквания и доводи на ответника (настоящ касатор), които имат отношение към преценката за размера на обезщетението. За да разреши спора, съдът е съобразил, че по отношение на противопоставеното от ответника възражение за принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е формирана сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение, с което е уважен частичен иск на ищеца за обезщетение за вреди от същото произшествие, и е редуцирал определеното по справедливост обезщетение съразмерно на приетия в решението принос, отчитайки и присъденото в предходния процес обезщетение. Осъществената от въззивния съд решаваща правораздавателна дейност като втора инстанция по съществото на спора е съобразена със задължителната практика на ВС и ВКС, както и с формираната трайна практика на ВКС по поставения от касатора въпрос, което изключва възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позоваването в изложението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неуместно предвид съществуващата задължителна практика на ВС и ВКС, в която е даден отговор на поставения процесуален въпрос. Формулираният в т.3 на изложението въпрос отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, предвид направения от въззивния съд решаващ правен извод, че силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, с което в предходен процес е уважен предявен от ищеца частичен иск с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ, не се разпростира върху непредявената в производството по частичния иск част от вземането за обезщетение за неимуществени вреди и че преценката на съда, разгледал частичния иск, относно общия размер на справедливото обезщетение не обвързва съда, сезиран с иск за пълно обезщетяване на претърпените неимуществени вреди. Към поставения въпрос е относима формираната с Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС задължителна практика - т.2, според която решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото спорно право. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че в хипотезата на уважен частичен иск обективните предели на силата на пресъдено нещо, която се формира с решението, обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното право; Когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата (остатъка) от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем, което може да съществува, но може и да не съществува; Обективните предели на силата на пресъдено нещо на положителното решение по частичен иск се изчерпват с предмета на делото, т. е. с предявената за съдебна защита част от вземането, а по останалата част може да се формира нова - различна сила на пресъдено нещо; Формираната сила на пресъдено нещо на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правнорелевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право, но не и правопогасяващите възражения за останалата непредявена с частичния иск част от вземането. В случая с въззивното решение е разгледан пряк иск с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ за обезщетяване в пълен размер на претърпени при ПТП неимуществени вреди, предявен след влизане в сила на решение, с което е уважен частичен иск на ищеца по чл. 432, ал.1 КЗ за обезщетяване на неимуществени вреди от същото ПТП. Претендираното с прекия иск обезщетение не е част от правопораждащите спорното вземане факти, а се дължи като последица от осъществяването на фактическите състави на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД и на обусловената от нея отговорност на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Съдът, сезиран с частичния иск, се произнася относно общия справедлив размер на обезщетението в мотивите към решението, които съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК не се ползват със сила на пресъдено нещо. С частичния иск ищецът предявява част от вземането си за обезщетение, която част съставлява спорното материално право, предмет на защита с иска и за която част се формира сила на пресъдено нещо в обективни предели, очертани от диспозитива на решението за уважаване на частичния иск в конкретен размер. Произнасянето на въззивния съд, че влязлото в сила решение, с което е уважен частичният иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, не се ползва със сила на пресъдено нещо относно определения в мотивите общ размер на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, е в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В практиката на ВКС е прието, че очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК се свързва с особено тежък порок на въззивното решение, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290 ГПК проверка за наличие на касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Решението на въззивния съд ще е очевидно неправилно, когато е постановено при особено тежки нарушения на закона - материален и/или процесуален, или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. От мотивите към обжалваното решение не се установява нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС, поради което няма основание решението да се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съображенията на касатора за необосновано завишаване на размера на присъденото от въззивния съд обезщетение и за несъобразяване от съда на „всички релевантни и обективни критерии за достигане на справедливост“, са относими към правилността на решението - чл. 281, т. 3 ГПК, и не насочват към очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 290/2024 г. на Апелативен съд - Бургас. Поради недопускане на касационно обжалване касаторът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответника по касация адв. П. В. от АК Бургас сумата 900 лв. - адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА за оказано безплатно процесуално представителство в производството по чл. 288 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,