Определение № 219 от 30.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2989/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Р. Р. чрез процесуалния му представител адвокат Н. Д. срещу решение № 2098 от 16. 08. 2019 г. по в. гр. д. № 5980/2018 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, с което е потвърдено решение № 6265 от 8. 10. 2018 г. по гр. д. № 13870/2016 г. на Софийски градски съд, I ГО, 18 състав в обжалваните му части, с които са отхвърлени предявените от касационния жалбоподател срещу „Застрахователно еднолично акционерно дружество „ДаллБогг: живот и здраве“ ЕАД – [населено място] искове по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – за разликата над 64 000 лв. до 110 000 лв. и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди – за разликата над 3 390, 74 лв. до 4 238, 43 лв., причинени в резултат на настъпило на 28. 04. 2016 г. ПТП. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател сочи, че определеният от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди не съответства на критерия за справедливост, дефиниран в чл. 52 ЗЗД. Излага доводи, че при определяне на дължимото обезщетение съдът не е съобразил, че се касае до множество, а част от тях и тежки телесни повреди, наложили многократно болнично и оперативно лечение и продължителен лечебен и възстановителен период; че ищецът е търпял и продължава да търпи интензивни болки и страдания, нуждаел се от чужда помощ при обслужване с оглед принудителния постелен режим, а впоследствие – от инвалидна количка, респ. патерици; че макар и движенията на увредените крайници да са близки до нормата, абдукцията на дясната ръка и сетивността на палеца са намалени. Поддържа се, че не са отчетени в пълнота негативните емоционални изживявания на ищеца, икономическите условия и общественото разбиране за справедливост към момента на увреждането. В касационната жалба се твърди, че изводът на съда за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, тъй като не е бил с поставен обезопасителен колан, е направен при допуснати нарушения на процесуалните правила и е необоснован. В нарушение на материалния закон и необосновано съдът заключил, че степента на съпричиняване от страна на пострадалия е 20 %. Моли да се отмени въззивното решение и исковете за заплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди да бъдат уважени в пълните им предявени размери. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба - „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: живот и здраве““ АД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима в частта, с която се обжалва въззивното решение за потвърждаване на първоинстанционния акт в частта за отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. В останалата част – по отношение на въззивното решение, потвърждаващо акта на СГС за отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, жалбата е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане с оглед цената на този самостоятелен иск и императивната норма на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. За да постанови обжалваното решение, при съобразяване на спорния предмет във въззивното производство – по приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, след преценка на доказателствата по делото, въззивният съд е споделил крайните изводи на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди на ищеца възлиза на 80 000 лв., като обезщетението следва да бъде намалено с 20 % при доказаното съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, тъй като същият е бил без поставен обезопасителен колан. При произнасяне по размера на обезщетението решаващият съд е съобразил: характера и тежестта на уврежданията на здравето на ищеца /на възраст 21 години към датата на ПТП/, получил мозъчно сътресение и счупвания, измежду които такива на два крайника, причинило трайно затруднение на движенията на крайниците; претърпените от него болки и неудобства от физическо естество, присъщи на уврежданията, вкл. търпени интензивни болки няколко месеца след ПТП и след костните операции, както и по време на рехабилитацията; характера и продължителността на лечението с общ възстановителен период, надхвърлящ 1 година /вкл. болнични престои с няколко операции за поставяне и премахване на остеосинтеза/; необходимостта от спазване на постелен режим, ползване на антидекубитални пособия и необходимост от чужда помощ при обслужването на елементарни битови нужди; ползването на помощни средства при придвижване; обстоятелствата, при които е причинено телесното увреждане; негативното отражение на травматичното събитие и физическите последици от него върху психиката на пострадалия; ограничаването на работоспособността му; липсата на настъпили сериозни усложнения от ПТП за здравето на пострадалия, като движенията на увредените крайници са близки до нормата; икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите, а като ориентир съответните нива на застрахователно покритие. Въззивният съд е приел, че ответникът е провел необходимото пълно доказване на възражението си за съпричиняване, което е основание за редуциране на обезщетението с 20 %, като е съобразил, че на мястото, на което се е возил ищецът автомобилът е бил оборудван с предпазен колан, поради което той е бил адресат на задължението да използва такъв /чл. 137а ЗДвП/, както и че с оглед естеството на получените увреждания е доказано, че ищецът не е използвал предпазен колан, намаляващ риска от увреждане чрез ограничаване подвижността на тялото. Във въззивното решение е отчетено, че механизмът на процесното ПТП включва и челен удар, поради което коланът би изпълнил своето предназначение. Като хипотетични са определени изводите на вещите лица по съдебномедицинските експертизи за травмите, които ищецът би получил в случай на използване на предпазен колан. С оглед заключенията на авто-техническата експертиза и съдебномедицинските, в които е съобразен конкретният механизъм на ПТП, решаващо, според съда, е установеното, че тялото на пострадалия е било свободно подвижно в купето на автомобила поради неизползване на предпазен колан, поради което той е получил обсъдените увреждания. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя и длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост и да ги съпостави реално с доказателствата по делото? Следва ли съдът да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; 2. Задължен ли е решаващият съд да обсъди заключението на вещото лице при допусната специализирана експертиза и да изложи мотиви защо го възприема или не?; 3. Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с прекия иск срещу застрахователя обезщетение за неимуществени вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса, съразмерността на съпричиняване на вредоносния резултат и начина на определяне на степента му, както и преценката за съотношението, в което всеки от участниците в процесното ПТП е допринесъл за настъпване на деликта?“. Касаторът твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по формулираните правни въпроси, които са от значение за изхода на делото, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както следва: по първи въпрос – с ППВС № 4/1968 г., решение № 226 от 8. 12. 2016 г. по т. д. № 2940/2015 г., I т. о., решение № 212 от 11. 01. 2018 г. по т. д. № 738/2017 г., II т. о., решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 43/2010 г., II т. о., решение № 259 от 19. 12. 2014 г. по гр. д. № 1746/2014 г., III г. о., всички постановени по реда на чл. 290 ГПК; по втори въпрос – с ППВС № 5/1980 г. и решение № 324 от 13. 07. 2011 г. по гр. д. № 378/2009 г., I г. о. и по трети въпрос – с ППВС № 17/1963 г. и постановените по чл. 290 ГПК решение № 206 от 12. 03. 2010 г. по т. д. № 35/2009 г., II т. о., решение № 159 от 24. 11. 2010 г. по т. д. № 1117/2009 г., II т. о., решение № 58 от 29. 04. 2011 г. по т. д. № 623/2010 г., II т. о., решение № 59 от 10. 06. 2011 г. по т. д. № 286/2010 г., I т. о., решение № 54 от 22. 05. 2012 г. по т. д. № 316/2011 г., II т. о., решение № 98 от 24. 06. 2013 г. по т. д. № 596/2012 г., II т. о. и решение № 64 от 16. 05. 2016 г. по т. д. № 1781/2018 г., II т. о. Въпросите по т. 1 от изложението могат да бъдат обобщени като въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.). Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като апелативният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В ППВС № 4/1968 г. и цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /цитираните от касатора решения и служебно известните на състава решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС и решение № 158 от 28. 12. 2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о., постановени по чл. 290 ГПК/. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент /постановените по чл. 290 ГПК решение № 83 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26. 03. 2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3. 07. 2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 242 от 12. 01. 2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о и др/. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищеца иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид установените по делото обстоятелства, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е анализирал подробно поотделно и в тяхната съвкупност и е изяснил значението им за размера на обезщетението. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. По значимия за изхода на делото въпрос за задължението на въззивния съд, когато не възприема заключението на допусната експертиза, да изложи мотиви, е формирана практика на ВС и ВКС. Съгласно задължителните разяснения в ППВС № 5/1979 г. съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице против своето убеждение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточни или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и други доказателства. В този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, І г. о., посоченото от касатора решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 57 от 06.07.2016 г. по гр. д. № 5932/2015 г. на ВКС, ГК, ІI г. о и други. В тях се приема, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика, поради което не е налице твърдяното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Въпросът е поставен в контекста на доводите на касатора, че въззивният съд не е възприел заключенията на комплексната съдебномедицинска експертиза и на повторната съдебномедицинска експертиза в частта им досежно уврежданията, които пострадалият би получил, ако беше използвал обезопасителен колан, а именно увреждания в областта на гърдите от гръдната коланна лента и коремна травма от коремната лента на колана. Въззивният съд действително е изразил становище, че изводите на вещите лица какви биха били травмите в случай на използване на предпазен колан са хипотетични, съответно не ги е съобразил при формиране на заключението за основателност на направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. Това становище обаче е изразено след подробно обсъждане и анализ на цитираните заключения и на заключението на авто-техническата експертиза и наред с основателността на релевираното защитно възражение е мотивирано с установените по делото факти и обстоятелства досежно механизма на ПТП, включващ и челен удар, естеството на получените от ищеца увреди и начина на причиняването им, сочещи че тялото на пострадалия е било свободно подвижно в купето на автомобила поради неизползване на предпазен колан, поради което той е получил и установените телесни увреждания. Последните поставени в изложението на касатора Р. въпроси за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доказването на съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия, както и за определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на делинквента са релевантни за делото, но при произнасянето по тях въззивният съд не се е отклонил от формираната задължителна и постоянна практика на касационната инстанция. В цитираните от жалбоподателя ППВС № 17/1963 г. и решения на ВКС по чл. 290 ГПК и в служебно известните на настоящия състав решение № 151 от 12. 11. 2010 г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 169 от 02. 10. 2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04. 02. 2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о. и решение № 92 от 24. 07. 2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о. се приема, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Само обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил без поставен предпазен колан, не е достатъчно, за да се приеме за доказано наличието на съпричиняване на увреждането. В тези случаи намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо, само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. Съгласно даденото в решение № 117 от 8. 07. 2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о. разрешение при извода, че поведението на пострадалия е в причинна връзка с настъпването на злополуката и основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. Както бе посочено, в случая въззивният съд се е произнесъл по релевираното от страна на ответника застраховател възражение за съпричиняване, като е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства, въз основа на която е приел за доказано, че пострадалият не е бил с поставен обезопасителен колан в нарушение на ЗДвП и това му поведение е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. При определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач въззивния съд е отчел поведението на увредения и на виновния водач с оглед доказания в процеса механизъм на ПТП и установените нарушения на правилата за движение по пътищата. Поддържаните от касатора доводи за липса на доказване, че с твърдяното поведение на пострадалия е съпричинено увреждането, и за завишен процент на съпричиняване са свързани с правилността на изводите във въззивното решение, по която настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение