Определение № 315 от 30.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 36/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на К. Д. Д. против определение № 2733/25.10.2024 г. по в.ч.гр.д. № 1766/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, потвърждаващо определение от съдебно заседание от 21.05.2024 г. по т.д. № 1515/2022 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-23 състав, с което е прекратено производството по делото, на основание чл. 130 ГПК, поради липса на правен интерес.

От частния касатор се въвеждат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Счита се, че наличието на правен интерес у ищеца се определя от твърденията му в исковата молба, в която се твърди, че той е кредитор на първия ответник по иска по чл. 135 ЗЗД. Релевира се, че апелативният съд не е обсъдил и не е развил собствени мотиви относно правилността на доводите на ищеца и по-точно относно разграничението между процесуалната и материалноправната легитимация на страната. Изразява се несъгласие с извода на съда за липсата на правен интерес у ищеца предвид изявлението на процесуалния му представител в проведеното на 21.05.2024 г. съдебно заседание – извършено доброволно плащане от ответника “РУБИКОН ИНЖЕНЕРИНГ” АД. Пояснява се, че смисълът на това изявление е, че правният интерес на ищеца е отпаднал след завеждане на делото с оглед извършеното в хода на процеса плащане, а не че такъв не е бил налице при предявяването на иска.

Искането за допускане на касационен контрол се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, като конкретно, ясно и точно се мотивира кои и защо възприема и кои не?”.

По първия въпрос се поддържа наличие на противоречие на обжалваното определение с практика на касационната инстанция, подкрепено с цитирани от частния касатор решения по чл. 290 ГПК.

2. “ Въз основа на какво се преценява процесуалната легитимация на ищеца и дали погасяването на вземането, което обосновава правния му интерес, настъпило в хода на процеса, е свързано с допустимостта или с основателността на иска? ”.

По същия се сочи отклонение от практиката на ВКС - определение № 508/05.03.2024 г. по ч.т.д. № 1425/2023 г. на II т.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Насрещните страни подават отговор, в който изразяват становище, че искането за достъп до касационен контрол и частната касационна жалба са основателни.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното:

Частната касационна жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касация съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на К. Д. Д. против ответниците - “РУБИКОН ИНЖЕНЕРИНГ” АД и “ДИ ЕС ВИ ИНЖЕНЕРИНГ” ЕООД, с която са предявени искове с правно основание чл. 135 ЗЗД за обявяване за недействителни спрямо ищеца на сключени между ответниците договори за покупко-продажба на недвижими имоти и договор за продажба на реално обособена част от търговско предприятие. В исковата молба ищецът твърди, че е кредитор на първия ответник с вземане от 674 000 лева, представляващо паричната равностойност на дружествения му дял в “РУБИКОН ИНЖЕНЕРИНГ” ЕООД (чийто правоприемник е ответното дружество “РУБИКОН ИНЖЕНЕРИНГ” АД), като същото е предмет на т.д. № 870/2018 г. на Окръжен съд – Варна.

По делото е постъпила молба с вх. № 47333/23.04.2024 г., подадена от ищеца и от ответниците, с която е направено искане за възобновяване на делото, спряно до приключване на преюдициалното производство пред ОС–Варна, и за одобряване на съдебна спогодба по представен от страните проект. В проведеното съдебно заседание на 21.05.2024 г. процесуалният представител на ищеца е посочил, че към момента вземането на ищеца за равностойността на дружествения му дял е удовлетворено изцяло чрез плащане.

В същото заседание първоинстанционният съд се е произнесъл по искането по чл. 234 ГПК, като е отказал да одобри съдебната спогодба с мотивите, че страните са постигнали съгласие, че вземането на ищеца към “РУБИКОН ИНЖЕНЕРИНГ” АД е погасено чрез плащане в хода на производството, както и че в точка 2 от същата са удостоверили, че не спорят относно валидността на разпоредителните сделки, сключени между двамата ответника, поради което с нея те се съгласяват, че претендираното от ищеца спорно право не съществува. Поради това е счел, че със съдебната спогодба се иска да се постигнат последиците на едно отхвърлително решение, каквито последици според СГС е недопустимо да се постигнат, а това може да стане с оттегляне, съответно отказ от иска.

Първоинстанционният съд, като е взел предвид твърдението на ищеца, че към момента вече не е кредитор на първия ответник за релевираното вземане, е счел, че за същия не е налице интерес от иска за обявяване на относителна действителност на сделките, целящ да послужи за удовлетворяване на кредитора при липса на доброволно изпълнение. Приел е, че липсва абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на производството, и е прекратил същото като недопустимо на основание чл. 130 ГПК.

С обжалваното определение апелативният съд, сезиран с частна жалба на ищеца, е потвърдил прекратителното първоинстанционно определение. Споделил е изводите на СГС за недопустимост на предявените искове. Изложил е съображения, че при изрично изявление на процесуалния представител на ищеца в проведеното на 21.05.2024 г. открито съдебно заседание, че “Извънсъдебно сме удовлетворени. Не мога да обоснова правен интерес от иска. Поддържам, че вземането е удовлетворено чрез плащане към настоящия момент изцяло”, първата инстанция правилно е преценила, че не е налице абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на производството. Пояснил е, че отказът на съда да одобри представената спогодба по делото не подлежи на обжалване, съответно възраженията за допуснати нарушения при такъв отказ са неоснователни и не могат да обусловят твърдяната неправилност на определението по чл. 130 ГПК. Изтъкнал е, че извличането на правен интерес от твърденията в исковата молба, което е достатъчно за процесуалната легитимация, се опровергава от последващите изявления на страната в горепосоченото съдебно заседание, с които се отрича съществуването на такъв предвид удовлетворяването на вземането чрез плащане изцяло, и които следва да бъдат съобразени от съда.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

Поставеният от частния касатор първи въпрос е процесуалноправен относно задълженията на въззивния съд да обсъди доводите на страните, да извърши собствена преценка на всички доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти, и да мотивира акта си. Питането е релевантно и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. В Тълкувателно решение от 15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС са дадени разяснения, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Прието е, че в този случай съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

В случая апелативният съд, в съответствие със задължителната практика на ВКС, е обсъдил въведените от ищеца оплаквания и е преценил като значимо твърдението му за извършеното в хода на процеса плащане, с което изцяло е погасено заявеното с исковата молба вземане към първия ответник. Несъгласието на страната с мотивите на САС представлява довод за неправилност на обжалваното определение, който не подлежи на проверка във фазата за селектиране на частните касационни жалби за допускане до касационен контрол. При тези данни по така формулирания първи въпрос не може да се обоснове допълнителната предпоставка по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният от частния касатор втори въпрос в първата си част съставлява питане относно дължимата от съда преценка за процесуалната легитимация на ищеца. Същият отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационна проверка. В постоянната практика на касацията се приема, че правният интерес от завеждане и поддържане на иска е една от абсолютните процесуални предпоставки за неговата допустимост, за наличието на която съдът следи служебно на всеки етап от развитието на делото. Преценката се извършва във всеки отделен случай въз основа на конкретните твърдения, заявени от ищеца в производството. В обжалваното определение апелативният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, като е преценил, че първоначално заявеният интерес в исковата молба се опровергава от последващите изявления на ищеца, с които се отрича съществуването на такъв предвид удовлетворяването на вземането му чрез извършеното в хода на процеса плащане. Поради това вторият въпрос в първата си част не покрива въведената от частния касатор допълнителна хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск до касационен контрол. Във втората си част питането е общотеоретично, като се търси отговор дали върху допустимостта или върху основателността на претенцията се отразява погасяване на ищцовото вземане. Наличието на предпоставките на иска винаги се преценява конкретно от съда с оглед вида на търсената от ищеца защита и поддържаните от него твърдения. В случая липсата на конкретизация не може да бъде преодоляна с уточняване на въпроса от касационния състав, предвид спазване принципа на диспозитивното начало в граждански процес по чл. 6 ГПК. Ето защо, в тази част второто питане не покрива общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация, което изключва необходимостта от обсъждане на поддържания от частния касатор допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на определението на Апелативен съд – София.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,