Определение № 992 от 27.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 379/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 120326 от 15.10.2025 г., уточнена с частна касационна жалба вх. № 148729 от 09.12.2025 г., на С. Л. С., чрез процесуалния представител адвокат А. Г. от АК-София, срещу определение № 17994 от 25.09.2025 г. по в. ч. гр. д. № 3839/2025г. на Софийския градски съд, в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателката срещу определение № 20135880/ погрешно посочено от СГС с № 201335880/ от 30.01.2025г. по гр. д. № 55627/2020 г. на Софийския районен съд, с което е върната въззивната й жалба срещу постановеното по делото решение № 20131583 от 31.10.2024г. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение, в обжалваната му част, е неправилно като незаконосъобразно и необосновано и се иска същото да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за администриране на въззивната жалба. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба – К. А. К., чрез процесуалния представител адвокат С. Х. от АК-София, с който изразява становище, че компетентен да се произнесе по жалбата е САС, а не ВКС, евентуално че касационното обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано поради липсата на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това, респ. за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, с който е потвърдено първоинстанционно определение, преграждащо по-нататъшното развитие на производството като компетентен да се произнесе по частната касационна жалба, по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, е Върховният касационен съд. В инкорпорираното в касационната частна жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване е формулиран въпрос, който според жалбоподателката е от обуславящо значение за правилността на въззивно определение, в обжалваната му част, като се твърди, че произнасянето по него от настоящата касационна инстанция би било от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото - основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът, е следният: Дължи ли се предварително държавна такса при обжалване на решение по делба, когато стойността на дяловете е спорна, неокончателна и самото обжалване е насочено срещу начина, по който е определена. Поддържа се, че въззивното определение противоречи и на практиката на ВКС, обективирана в Определение № 200/26.05.2011 г. по ч. гр. д. № 145/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и Определение № 389/14.07.2015 г. на ВКС, без да се формулира конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че при обжалване на решение по извършване на делбата, както досежно избора на способ за извършване на делбата, така и досежно определената от съда като дължима сума за уравнение на дяловете, съделителят дължи държавна такса в размер на 2% от стойността на своя дял по аргумент от разпоредбите на чл. 8 и чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, тъй като това е стойността, която определя обжалваемия му интерес - да получи имущество на стойност равна на стойността на дела му в съсобствеността и да заплати при необходимост на останалите съделители за уравнение на дяловете само онази стойност, с която цената на получения от него в реален дял имот надвишава стойността на дела му в съсобствеността. Посочено е, че ако страната обжалва решението и в частта, относно претенциите по сметки, държавната такса се определя по общите правила в размер на половината от таксата дължима за производството пред първата инстанция, съразмерна на обжалваемия интерес. Взето е предвид, че в конкретния случай с подадената въззивна жалба съделителят С. Л. С. обжалва изцяло решението на първата инстанция за извършване на делбата, т.е. както относно способа за извършване на делбата, така и в частта относно претенциите по сметки. Прието е, че дължимата държавна такса в този случай следва да се определи в размер на половината от дължимата за първата инстанция. Посочено е, че стойността на дяла на жалбоподателката съгласно решението, върху която се определя държавната таксата по исковете за извършване на делбата, възлиза на 230639,21 лева, съответно ДТ за първата инстанция е в размер на 9225,57 лева, а за въззивното обжалване таксата е в размер на 4612,79 лева. Уважената част от претенциите по сметки е в размер на 99 943,66 лева, върху която за въззивното обжалване на решението се дължи държавна такса в размер на 2% от нея или 1998,87 лева. Прието е, че общият размер на дължимата за въззивното производство държавна такса е 6611,66 лева. Констатирано е, че с разпореждането № 20132733 от 01.11.2024г. по гр. д. № 55627/2020 г. на СРС, е указано тази сума да бъзе внесена като указанията са съобщени на жалбоподателката на 06.12.2024г., чрез процесуалния й представител адвокат Г., но не са изпълнени в рамките на законноустановения срок. Прието е, че въззивната жалба е останала нередовна, поради неизпълнение в срок на дадените указания по отстраняване на нередовностите, с оглед на което обосновано и законосъобразно е разпоредено връщането й. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора /частния жалбоподател/ на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната частна жалба до разглеждане в случая не са налице. В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото по поставения в изложението въпрос е налице константна практика на ВКС, с която обжалваното въззивно определение е изцяло съобразено, с оглед на което е изключено приложението на поддържаното допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно чл. 355 ГПК в делбеното производство страните заплащат разноски съобразно стойността на дяловете си. Държавна такса при образуване на делбеното производство не се внася – същата, съгласно чл. 8 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК, се определя при приключване на делбеното производство върху стойността на дяловете. При обжалване на постановен в делбеното производство съдебен акт съделителят дължи съответната държавна такса с оглед вида на производството, образувано по подадената от него жалба и фазата, в която се намира делото за делба. Доводите на частния жалбоподател, че във втората фаза на делбеното производство заплащане на държавната такса за въззивното обжалване се дължи едва след влизане в сила на решението по извършването на делбата, тъй като тогава ще се определи стойността на дела му, са неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл. 261, т. 4 от ГПК, задължително приложение към въззивната жалба е документът за внесена държавна такса, т.е. последната следва да е внесена още при подаването на жалбата. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 261, т. 4 ГПК съделителят, който е подал въззивна жалба, има процесуалното задължение да внесе таксата по сметка на въззивния съд и да представи документа за това като приложение към въззивната жалба. Производството по делото е образувано по иск за съдебна делба. Предмет на въззивно обжалване е първоинстанционно решение, постановено във фазата по извършване на делбата. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавни такси, които се събират от съдилищата по ГПК за разглеждане на касационна жалба се събира такса, равняваща се на 1/2 от таксата, дължима за първоинстанционното производство. Дължимата такса по иск за съдебна делба е в размер на 4 % върху стойността на дяловете. Предвид посочените разпоредби и съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в определение № 26 от 29.01.2019 г. по гр. д. № 2217/2018 г. на ВКС, II г. о., определение № 69 от 23.01.2013 г. по ч. гр. д. № 10/2013 г. на ВКС, IV-то г. о., определение № 200 от 26.05.2011 г. по ч. гр. д. № 145/2011 г. на ВКС, II-ро г. о., определение № 728 от 8.10.2014 г. по ч. гр. д. № 4459/2014 г. на ВКС, IV-то г. о. и др., дължимата държавна такса при въззивно обжалване на решението по втората фаза на делбата се определя по реда на чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 8 ТДТССГПК и се равнява на 2 % от стойността на дела на страната в делбения имот, като самият дял се определя с решението по допускане на делбата, а стойността му - във втората фаза, на база експертно заключение за пазарната оценка на имота. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса съответства на константната практика на ВКС, включително цитираната от жалбоподателя -касатор, поради което следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, в обжалваната му част. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение