Определение № 4774 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1946/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Я. П. и Г. Я. С.-П., чрез адв.М.Ц., против решение № 182/15.11.2024г., постановено по в.гр.дело №363/2024г. на Апелативен съд-Варна, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 223/06.03.2024г. по гр.д.№ 1333/2023г. на ОС-Варна, касаторите са осъдени, на основание чл. 403, ал.1 ГПК, да платят солидарно на всеки от ищците - А. Й. М.-Г. и Г. Х. Г., по 32 112 лева, представляващи по 1/2 част от сумата 64 224 лева, съставляваща средния пазарен месечен наем на имотите, предмет на обезпечението, считано за периода от 31.01.2018г. (датата за въвод във владение) до завеждане на исковата молба–23.06.2023г., представляваща обезщетение за причинените на ищците имуществени вреди, вследствие наложената обезпечителна мярка с определение № 3317/21.12.2017г. по ч.гр.д. № 2769/2017г. на ОС-Варна „спиране на изпълнението“ по изп.дело № 20137110400256 на ЧСИ Д. П.-Я., с район на действие ОС-Варна, с рег. № * в КЧСИ по отношение на предстоящ въвод във владение, въз основа на постановление за възлагане с изх. № 50540/20.12.2016г. на ЧСИ Д. П.-Я.. Решението на Апелативен съд-Варна, в частта, с която исковете са отхвърлени за разликата над 32 112 лева, присъдени в полза на всеки един от ищците до претендираните от всеки от тях по 32 247,50 лева, като необжалвано е влязло в сила. В касационната жалба се поддържа недопустимост на решението, тъй като въззивният съд се е произнесъл свръх петитум. Излагат се подробни съображения и за неговата неправилност, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторите преповтарят оплакванията си в касационната жалба и поддържат наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл.2 и предл.3 ГПК. Считат, че са налице и основанията по чл.280, ал. 1, т.1 ГПК и формулират следните процесуалноправни въпроси 1. Може ли въззивният съд да възприеме заключение на съдебна експертиза, приета в първоинстанционното производство, без да се мотивира защо я възприема в съответствие с нормата на чл. 202 ГПК и трябва ли въззивният съд независимо дали възприема или не дадено експертно заключение, прието в първоинстанционното производство, да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността му; 2. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото и без да изложи съображения защо ги отхвърля, а ако ги приема, въз основа на какви изводи; 3. Следва ли въззивният съд да направи собствен анализ на приетите от първоинстанционния съд доказателства, като решаваща инстанция или дейността на съда е контролно-отменителна и респективно проверяваща; 4. Задължен ли е съдът да формира мотиви по всички възражения, направени във въззивната жалба, в отговора на въззивната жалба и в отговора на исковата молба, като обсъди всяко едно от тях поотделно и заяви защо ги приема за основателни или не; 5. Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение-при изготвянето на мотивите-да обсъжда всяко събрано доказателство в неговата цялост или е възможно да обсъди самоизбрани от него доказателства, съответно част от тях, и така да формира извод за съществуването или несъществуването на определен юридически факти; 6. Задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и в тяхната цялост и да направи изводите си, следвайки правилата на логиката и обикновения житейски разум; 7. Длъжен ли е съдът да обсъди доводите на страните, включително и тези относно доказателствата и фактите, които страната твърди, че те установяват. По така поставените въпроси касаторите поддържат, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 348/16.11.2015г. по гр.д.№1271/2015г. на ІІІ ГО, решение №248/16.11.2015г. по гр.д.№1271/ 2015г. на ІІІ ГО, решение № 57/08.05.2014г. по гр.д.№7493/ 2013г. на ІІ ГО, решение № 24/28.01.2010г. по гр.д.№4744/2008г. на І ГО, както и с разясненията, дадени в ТР №1/09.12.2013г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.10 от ТР № 1/04.01.2001г. по тълк.дело №1/2000г. на ОСГК на ВКС, ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г., ППВС1/1985г. Ответниците по касационната жалба А. Й. М.-Г. и Г. Х. Г., чрез адв.П. П., излагат становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационен контрол на решението и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283, изр. 1 от ГПК и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК; подадена е против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Въззивният съд е приел, с оглед на наведените от ищците твърдения по фактите и отправените от тях искания до съда, уточнени с молбата им от 18.07.2023г., че са предявени искове с правна квалификация чл. 403, ал. 1 от ГПК за осъждането на ответниците да им платят солидарно и по равна част от общата сума 64 495 лева (по 32 247,50 лева на всеки), представляваща сбора от сумите, съобразно приетото от първоинстанционния съд заключение по СИЕ, като обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в невъзможността да ползват придобитите в режим на СИО имоти, въз основа на реализираната публична продан по изп.д. № 256/2013г. на ЧСИ Д. П.-Я., рег. № * на КЧСИ, съизмерими със средния пазарен наем за периода от 31.01.2018г. (датата, на която е бил насрочен въвода във владение по реда на чл.498 от ГПК) до подаване на исковата молба в съда на 23.06.2023г., поради отхвърляне на иска, по който е било допуснато обезпечението-спиране на изпълнението по отношение на насрочения въвод във владение. Въззивният съд е приел, че произнасянето на ОС-Варна по така предявените искове е допустимо. Приел е, че ищецът Г. е надлежно процесуално легитимиран да предяви иска по чл.403, ал.1 от ГПК, тъй като гражданският брак между ищците Г. е бил сключен на 24.07.2016г., а постановлението за възлагане, издадено на 20.12.2016г., е влязло в сила на 04.12.2017г., а придобиването от единия съпруг на недвижими имоти чрез възмездния деривативен способ на публичната продан в рамките на индивидуално принудително изпълнение, има за правна последица придобиването им в режим на СИО с лицето, с което купувачът е бил в граждански брак към момента на влизането в сила на постановлението за възлагане – по арг. от чл. 496, ал. 2 от ГПК и чл. 21, ал. 1 и ал. 3 от СК. Въззивният съд е намерил за неоснователно и оплакването във въззивната жалба за произнасяне с първоинстанционното решение на свръх петитум. Приел е, че в исковата и уточняващата молба ищците са посочили обезщетения с конкретни размери на средните пазарни цени на имотите (жилището с прилежащите му идеални части от таванския и избения етаж и гаража), като за целия процесен период - 5 години, 4 месеца и 23 дни, са претендирали общо 68 250 лева за двата имота - по 34 125 лева за всеки от ищците. Съобразил е, че след изслушване заключението на СИЕ пред първоинстанционния съд, ищците са предприели изменение на исковете си според посочените от вещото лице средни пазарни цени за имотите за процесния период общо 64 495 лева (от които по заключението са били 10 953 лева - за гаража и 53 542 лева-за жилището с прилежащите му идеални части от таванския и избения етаж). Поради това според Апелативния съд първоинстанционният съд се е произнесъл именно в рамките на предявените искове по размерите, съобразно допуснатото с протоколно определение от 08.02.24г. изменение на исковете. Предвид изложеното е обосновал извод, че не е налице произнасяне свръх петитум и решение на ОС е допустимо. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че с постановление за възлагане на недвижим имот от 20.12.2016г. на ЧСИ Д. П.-Я. с рег. № * на КЧСИ по изп.д. № 256/2013г., на ищцата А. Й. М. Г. са били възложени следните недвижими имоти в [населено място], [улица]: самостоятелен жилищен обект-апартамент с идентификатор *.*.*.*.* със застроена площ 109 кв.м, на втори етаж в сграда с идентификатор *.*.*.* в ПИ с идентификатор *.*.* по КККР на [населено място] (идентичен с УПИ *-*, кв. * по плана на 5 подрайон на [населено място]), с описани граници и разпределение на помещенията в апартамента, както и 1/2 ид.ч. от общите части на сградата, включваща съгласно делбен протокол, вписан в СВ при ВРС на 21.11.1980г., таванско помещение, цялото с площ 109 кв.м, избени помещения, разположени в сутеренния етаж в сграда с площ 109 кв.м и от правото на строеж върху държавно дворно място, както и гараж с идентификатор *.*.*.* с площ 21 кв.м, съгласно документ за собственост, а по актуална скица и удостоверение за данъчна оценка-с площ 25 кв.метра. Постановлението е влязло в сила на 04.12.2017г. Според приложената схема на самостоятелен обект с идентификатор *.*.*.*.*, издаден от СГКК-Варна на 04.01.2017г., прилежащите части към апартамента са: 1/2 ид.част от общите части; 1/2 ид.част от таван с площ 109 кв.м и 1/2 ид.част от изба с площ 109 кв.м; като собственици към датата на издаване на схемата са посочени ответниците П. въз основа на нот.акт № 45/29.09.2005г. и нот.акт № 41/12.08.2009г. След анализ на приетите по делото, включително и във въззивното производство писмени доказателства, съдът е приел, че ответниците са били носители на правото на собственост в посочените обеми, като е счел за неоснователен довода им, че фактически са ползвали по-малка част от избения етаж, съобразно разпределението му с договора от 28.02.1961г. Въззивният съд е приел, че ищците са придобили собствеността върху процесните самостоятелни обекти, ведно с идеални части от общите части на сградата и по 1/2 идеални части от таванския и избения етаж, съобразно описанието в Протокола за възлагане на имотите от 20.12.2016г. Посочил е, че уговореното изрично или мълчаливо извършено разпределение на фактическо ползване на таванския и избения етаж от собствениците на двете самостоятелни жилища, не обвързва настоящите ищци, нито препятства възможността им да ползват придобитите вещни права съобразно техния пълен обем. Съдът е приел за установено също, че на 11.12.2017г. е било изготвено съобщение до ищцата А. М.-Г. като купувач на публичната продан и по изп.д. № 256/2013г. на ЧСИ Я. е насрочен въвод във владение на 31.01.2018г. на възложените й имоти. С определение от 21.12.2017г. по ч.гр.д. № 2769/2017г. на ОС-Варна по искане на настоящите ответници е било допуснато обезпечение на бъдещия им иск с правно основание чл. 124 от ГПК за прогласяване нищожността на извършената по изп. дело публична продан на имотите, поради нарушение на чл. 490, ал. 1 от ГПК и чл. 185, б. „б“ от ЗЗД, чрез налагане на обезпечителна мярка спиране на изпълнението по изп.д. № 256/2013г., по отношение на предстоящ въвод във владение, въз основа на постановление за възлагане от 20.12.2016г. С решение № 2127/07.12.2018г. по гр.д. № 169/2018г. на ОС-Варна е бил уважен обезпеченият иск на Г. и Т. П. против А. Й. М.-Г. и Г. Х. Г. и е била прогласена нищожността на извършената публична продан. С решение № 17/07.02.2022г. по в.гр.д. № 495/2021г. на АС-Варна решението е било отменено и предявеният против настоящите ищци иск е бил отхвърлен. С определение № 50864/ 24.11.2022г. по гр.д. № 2319/2022г. на ІV ГО на ВКС въззивното решение не е било допуснато до касационно обжалване. По искане на А. М.-Г. и на основание чл. 402, ал. 2 от ГПК с определение № 26002/10.01.2023г. по ч.гр.д. № 2769/2017г. на ОС-Варна е било отменено допуснатото обезпечение. Определението за отмяна на обезпечението е било обжалвано от П., но с окончателно определение № 224/ 10.04.23г. по в.ч.гр.д. № 154/23г. на АС-Варна е било потвърдено. Въззивният съд е обсъдил съставения на 18.07.2023г. (след завеждане на исковата молба по настоящото дело) Протокол за въвод във владение, с който купувачът А. М.-Г. е била въведена във владение на възложените й по изпълнителното дело имоти (заварени в състоянието, в което са били по време на описа им на 06.06.2013г.), с изключение на таванското помещение, тъй като в същото е било заварено трето лице, което е заявило самостоятелни права върху 1/2 идеална част от тавана, противопоставяйки своите права на собственика на първия етаж. Въззивният съд е обсъдил приетата в първоинстанционното производство СИЕ според която в периода от 2018г. до 2022г. не са били налице съществени колебания в наемните цени в района, а за 2023г. са се увеличили средно с 9%. Вещото лице е определило наемната цена за 2023г. и след това с коригиращ коефициент е определило наемните цени за предходната част от процесния период. Изчислило е средната наемна цена за жилището, за 1/2 ид.част от приземния етаж, за 1/2 ид.част от тавана и гаража за периода от 2018г. до 2022г., както и за 2023г. и при натрупване за целия процесен период в размер 39 550 лева за жилището; 10 953 лева за гаража; 5 476 лева за 1/2 ид.част от приземния етаж и 8 516 лева за 1/2 ид.част от тавана, или общо 64 495 лева. Според заключението на СТЕ, изслушано пред апелативния съд, за изготвянето на което е извършен оглед и е била използвана информация от специализирано издание „Варненски имоти“ за 2018г., от специализираните сайтове за недвижими имоти imot.bg и imoti.net за [населено място] за разглеждания период, към момента на огледа в жилището и в избените помещения се извършвали ремонти, при които са били направени преустройства. Вещото лице е взело предвид състоянието на оценяваните имоти преди преустройствата, които то е описало подробно. За изпълнение на задачата е използвало метода на пазарните сравнения (аналози), като пазарната стойност на наема е определило чрез усредняване на наемните цени на сравними обекти в същия район с идентични или подобни характеристики. Въз основа на подробно посочени сравняеми обекти с взети пазарни цени, установени чрез интерполиране на данните за целите календарни години и въз основа на посочените в сайтовете средни пазарни годишни наемни цени, експертът е дал заключение в два варианта, като според вариант 1 (с изчисления за припадащи се по 1/2 ид.ч. от избения и таванския етаж, всеки от по 109 кв.м) средномесечният пазарен наем за целия процесен период е: за апартамента 41 829 лева; за идеалната част от таванския етаж - 6 656 лева; за идеалната част от избения етаж - 6 128 лева, или общо 54 613 лева за апартамента с припадащите се идеални части от избения и таванския етаж, а за гаража - 10 682 лева, или общо 65 294 лева. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е приел от правна страна, че са налице елементите от хипотезата на чл. 403, ал. 1 от ГПК – искът, по който е било допуснато обезпечението е бил отхвърлен и в пряка причинна връзка с наложената обезпечителна мярка „спиране на въвода във владение на купувача на публичната продан“, настоящите ищци са претърпели имуществени вреди от невъзможността да ги ползват, съизмерими със средните пазарни наеми на придобитите: апартамент, ведно с прилежащите му общи части, вкл. и от таванския и избения етаж, и гараж, за периода от датата на осуетения с обезпечението въвод във владение – 31.01.2018г. до датата на подаване на исковата молба в съда на 23.06.2023г. Тъй като отговорността има деликтен характер, а увреждането е извършено от неколцина, то същите на основание чл. 53 от ЗЗД следва да бъдат осъдени да заплатят на всеки от ищците дължимото им обезщетение солидарно. За определяне на размерите на дължимите обезщетения съдът е кредитирал изцяло заключението на вещото лице по СИЕ, изслушано пред въззивния съд, в неговия вариант 1, тъй като е приел същото за подробно обосновано с посочването на множество аналози и при подробно изложение на алгоритъма на изчисление на средните пазарни наемни цени за оценяваните обекти. При това положение е приел, че исковете на всеки от ищците се явяват основателлни за суми от по 32 112 лева, тъй като неправилно е било определено обезщетението за гаража в размер на общо 10 953 лева. вместо дължимото от общо 10 682 лева (разлика от 271 лева, която следва да бъде приспадната по равно от дължимите на всеки от ищците обезщетения). Този състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: При извършената служебна проверка не се установи наличието на основанието чл. 280, ал.2, пр.2 от ГПК, тъй като липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо, както сочат касаторите. Въззивният съд се е произнесъл в рамките, в които е сезиран, разгледал е искове, обосновани със заявените в исковата молба правопораждащи спорното материално право юридически факти и според вида и обема на търсената съдебна защита. Решението не е очевидно неправилно, както се поддържа. От съдържанието на мотивите не се установява съдът да е приложил закона в неговия обратен смисъл, да е приложил отменена, неотносима или да се е позовал на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържа неговата преценка за установените релевантни факти и приложението на закона към тях. Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на първия процесуалноправен въпрос, който се свежда до питането дали съдът е длъжен да изложи мотиви защо приема или не заключение на вещо лице. По така поставения въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, съгласно която заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, следва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото, както е процедирано в случая. Съдът не е длъжен да възприеме заключението, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – чл. 202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. След като съдът е приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице, длъжен е и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената от съда задача. В случая въззивният съд е съобразил така формираната практика на ВКС и е обсъдил и преценил заключенията по приетите по делото СИЕ, изслушани в първоинстанционното и във въззивното производство с оглед всички събрани по делото доказателства и в съвкупност с тях. Изложил е подробни съображения защо кредитира и въприема изслушаното пред него заключение и защо възприема предложения от експерта вариант 1 по отношение размера на претенцията. Предвид това, по първия поставен въпрос не може да се допусне касационно обжалване. По останалите въпроси, отнасящи се най-общо до правомощията на въззивната инстанция, касационно обжалване също не може да бъде допуснато. Отговор на тези въпроси е даден в задължителната съдебна практика на ВКС- ТР № 1/04. 01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/19.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, с която съставът на апелативния съд изцяло се е съборазил. Въззивният съд, в качеството си на втора по ред съдебна инстанция по съществото на правния спор, е длъжен, в рамките, очертани с исковата молба, с въззивната жалба и с отговорите на същите, да обсъди всички събрани по делото относими и допустими доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и доводите и възраженията на страните по спора, като по този начин достига до свои фактически констатации относно правно-релевантните обстоятелства по делото и ги подвежда под приложимите правни норми, като обосновава свои собствени правни изводи по делото. Въззивната инстанция не е контролно-отменителна, поради което не извършва пряка проверка по оплакванията във въззивната жалба относно правилността на първоинстанционното решение, а съпоставя крайния си извод по спора с този на първата инстанция, при което преценката му относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от неговата решаваща правораздавателна дейност по спора. Именно чрез решението си, което постановява по съществото на правния спор между страните, въззивният съд дава отговор и на оплакванията, наведени с въззивната жалба. В случая обжалваното въззивно решение е постановено в пълно съответствие с практиката на ВКС. Въззивният съд е допуснал поисканите от П. с въззивната им жалба относими и допустими доказателствени средства с цел установяване на правнорелевантни факти, тъй като е бил сезиран с оплаквания от тях за необоснованост на решението на Окръжния съд, обсъдил е относимите доводи и твърдения на страните, от които зависи решаването на спора, анализирал е събраните в двете съдебни инстанции доказателства и приетите въз основа на тях за установени факти, обсъдил е защитните тези на страните, като всичко това е намерило израз в мотивите на обжалвания съдебен акт. Същевременно е отговорил на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба на Т. и Г. П., в качеството си на инстанция по съществото на спора. В тази връзка следва да се допълни, че противно на твърденията на касаторите, съдържащи се във въпроси 2 и 5, фактическите и правни изводи на въззивния съд за частична основателност на исковете по чл. 430, ал.1 ГПК, не са изградени върху произволно избрани доказателства, а след преценка на конкретните събрани относими за спора доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка. Предвид това решението е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложение на разпоредбите на чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката, както и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поради всичко изложено, касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд в оспорената от касаторите част не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО