Определение № 3179 от 21.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4057/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 571 от 12.05.2023г. по гр.д. № 635/2023г. на Варненски окръжен съд, с което е след отмяна на решение № 166 от 17.01.2023г. по гр.д. № 12834/2021г. на Варненски районен съд е признато за установено по отношение на Д. Ц. Х., че Община Варна е собственик на 306,33 кв.м. ид.ч. /или 1/6 ид.ч./ от недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], представляващ ПИ с ид. *** по КККР на [населено място], целият с площ от 1838 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг обществен обект, комплекс, при граници: имоти ***, *** и ***, както и че Община Варна е собственик на 1/6 ид.ч. от недвижим имот, находящ се [населено място],[жк], представляващ ПИ с ид. *** по КККР, целият с площ от 650 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг обществен обект, комплекс, при граници: имоти ***, *** и ***, което право е придобито по правоприемство от Държавата по силата на ЗМСМА и ЗОбС. Касационната жалба е подадена от ответницата Д. Х. чрез адв. А.. Претендира се допускане на касационно обжалване по шест правни въпроса, спрямо които се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и по седем правни въпроса, спрямо които се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба Община Варна, представляван от юрисконсулт Ц., счита в писмения си отговор, че не следва да се допуска касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявен е от Община Варна срещу Д. Ц. Х. установителен иск за собственост върху идеални части от два недвижими имота: 1/ 306,33 кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ от 1838 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг обществен обект, комплекс и 2/ 1/6 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР, целият с площ от 650 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг обществен обект, комплекс. Поддържа се придобиване на собствеността на основание §7, ал. 1, т. 4 ПЗР ЗМСМА и чл. 2, ал. 1, т. 5 ЗОбС в ред. в ДВ, бр. 44 от 1996г. Ответницата Д. Х. е вписана като собственик на посочените идеални части въз основа на Решение № 102/28.11.2017г. по гр.д. № 5053/2016г. на ВКС, II г.о., с което е признато за установено по отношение на Б. Д. Ц. и Й. Ц. К., че тя е собственик на 1/6 ид.ч., придобита по давност и наследство, върху ПИ с ид. *** по КККР, с площ от 5067 кв.м. Същевременно имотът е актуван като публична общинска собственост с акт от 22.12.2016г. Тезата на ответницата е, че имотът винаги е бил частна собственост, не е бил отнет или внасян в ТКЗС и не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ. Бабата и дядото на ответницата - Й. Х. А. и Д. И. А. са притежавали имота по давност и са го подарили на родителите на ищцата на сватбата им през 1954г. От тогава имотът е владян от родителите до смъртта на баща им Ц. през 2002г. и е придобит от тях по давност, поради което се притежава по наследство от ответницата, нейната сестра Й. и тяхната майка Б.. От фактическа страна съдът е приел за установено, че с Решение № 515 от 04.06.1998г. на ОСЗ-В. е възстановено правото на собственост на Община Варна върху множество земи по чл. 19 ЗСПЗЗ, съгласно плана за земеразделяне в землището на В., сред които по т. 15 - нива от 5,067 дка, м.В. В., имот № * по плана за земеразделяне, при посочени граници. Съставен е на 22.12.2016г. акт за общинска собственост на ПИ с ид. ***, с площ от 5067 кв.м., находящ се в [населено място],[жк], на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС вр. § 7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА, чл. 61, ал. 4 ЗУТ. С Решение № 102 от 28.11.2017г. по гр.д. № 5053/2016г. на Върховния касационен съд, II г.о. е признато за установено по отношение на Б. Д. Ц. и Й. Ц. К., че Д. Ц. Х. е собственик на 1/6 ид.ч. придобита по давност и наследство, върху ПИ с ид. *** по КККР, с площ от 5067 кв.м. Приетата техническа експертиза проследява положението на спорния имот по кадастралните планове от 1956г., от 1985, от 1997г., по картата на възстановената собственост, по КККР и по регулационен план. По кадастралния план от 1956г. процесният имот отговаря на имот № *, с площ от 6020 кв.м., със записан собственик по разписна книга Държавата, с предназначение на територията - земеделска и начин на трайно ползване - акациева гора. По кадастралния план от 1985г. и двата процесни имота попадат в територия означена като „акациева гора“ с неустановен собственик. По плана от 1997г. относимият имот е с № *, с площ от 5059 кв.м., с неустановен собственик по разписна книга. По КВС имот № * е с площ от 5067 кв.м. и е записан в регистъра като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ на основание Решение № 515/1998г. на ОСЗ. По КККР от 2007г.(в началния й вид) процесният имот е с идентификатор № *, с площ от 5067 кв.м., собственик по регистъра - неустановен; предназначение на територията - урбанизирана; начин на трайно ползване - за друг обществен обект/комплекс. Впоследствие поради реализирания пробив на [улица]са извършени промени в КККР, като е нанесен нов голям имот с ид. *** с площ от 17011 кв.м., чийто граници и площ са идентични с тези на обект/строеж „Пробив на бул. Сливница“ в участъка от [улица]/откъм изток/ до [улица]/откъм запад/“. Този строеж е завършен, издадено му е разрешение за ползване от 02.11.2018г. и съществува фактически на терена. Спорните два имота по КККР са нанесени като „нови“ и това са незасегнатите от „пробива“ части от дотогавашния имот № *. Така че, северната незасегната част на имот № * (целият от 5067 кв.м.) е нанесена като нов имот № * с площ 1838 кв.м и южната част на стария № * е нанесена като нов имот № * (с площ 650 кв.м.), което е отразено на скица № 6 на вещото лице. За територията е приет през 2001г. паркоустройствен и регулационен план с указан начин на застрояване на „Паркова зона за обществено обслужване“ и с него е предвиден парцел *-„за парк“, кв. 4, целия с площ от 8007 кв.м., в чийто регулационни граници попада изцяло попада процесният ПИ * с площ 1838 кв.м., а ПИ * с площ 650 кв.м. попада в уличната регулация. От огледа на място експертът установява, че мероприятието „парк“ не е реализирано на терен; имот № * е затревен, самозахрастен и представлява самозалесена рядка гора с ниска и средна растителност; имотът няма материализирана западна граница, от североизток граничи с дере, от юг има ограда от телена мрежа, която прегражда трасето на пробива. Ангажирани са гласни доказателства от страна на ответницата. Разпитаните двама свидетели сочат, че семейството на ответницата е притежавало имот във В., до дерето, около 5-6 дка, място зад музея. Имотът е дарен на родителите й от майката и бащата на Б. послучай сватбата им. Преди около 60 години имотът бил обработван и ограден с бетонни колове и бодлива тел, представлявал нива, после обрасла с акации. Сега през мястото минава булеварда и го разделя на две: от едната страна е малка част, а от другата страна на дерето - 2 дка. Свидетелят С. твърди, че преди 3-4 години слагали колчета с мрежа и че и двете части на имота са оградени с железни колове и мрежа. Свидетелят И. сочи, че около 1975г. като починал бащата на ответницата, не могли да работят имота и го дали на пчелар да си постави там кошери. След като пътя минал през имота и го разделил на две Д. чистила мястото, което останало. И според този свидетел имотът е ограден с железни колчета и мрежа. Разпитан е и свидетел на ищеца, който е служител на Община Варна. Той установява, че обект „Пробив на бул. "Сливница"е реализиран на място. При тези факти въззивният съд е обобщил, че соченото от ищеца придобивно основание съдържа твърдение, че процесните имоти са били държавна собственост, а впоследствие общинска собственост, на което е противопоставено от ответницата възражение за право на собственост, придобито от нейните праводатели по давност - от 1954 до 2002г., чрез присъединяване на владение на праводатели от 1930-1954г. С оглед на това в тежест на ответницата е да проведе пълно и пряко доказване, че към 1954г. нейните баба и дядо са владели имота спрямо правен субект, по отношение на който забраната на чл.86 ЗС е неприложима. Съдът също така е посочил, че в тежест на оспорващия констатациите в акта за държавна/ общинска собственост е да установи, че към момента на актуването, имотът е имал друг, различен от държавата собственик. Само при доказване на този факт за имота няма да действа забраната за придобиване по давност, установена с нормата на чл. 86 ЗС във всичките й редакции и няма да се прилага § 1 от ЗД ЗС. По-нататък съдът е посочил, че субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение на ВКС по гр.д. № 5053/2016г. на ВКС не се разпростират по отношение на ищеца Община Варна, който не е участвал в процеса (той е воден между ответницата и нейните майка и сестра). Затова спорът за материално право в настоящето производство следва да се реши с оглед доказаността на противопоставените от двете страни придобивни основания. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелите на ответницата С. и И. в частта им за придобиване на собствеността по давност към 1954г. от нейните баба и дядо. Двамата свидетели към момента на разпита им са на 72 години; първият има впечатления от имота от 10-11 годишната си възраст, т.е. от 1960-1961г., а вторият от времето, след като Б. и Д. се оженили (около 1954г.). Освен това показанията им са вътрешно противоречиви и не кореспондират с писмените доказателства. Поради това съдът е счел за недоказано, че прародителите на ответницата Й. и Д. А. са станали собственици на имота на основание придобивна давност към 1954г., при владение от 1930-1954г. Поради това на основание чл. 6 ЗС /ред. Изв., бр. 92 от 1951г./ като безстопанствен имотът е станал държавна собственост към 1951г. Придобивна давност по отношение на родителите на ответницата във времето 1954-2002г. не е могла да тече, на основание чл. 86 ЗС, съответно § 1 ЗД ЗС /ДВ, бр. 46 от 2006г./. Този извод съответства и на установеното от вещото лице, че по разписната книга към КП от 1956г. като собственик на имота е записана Държавата. В подкрепа, а не опровержение на този извод е и обстоятелството, че записите за собствеността в следващите планове са „неизвестен собственик“, „акациева гора“, „земя по чл. 19 от ЗСПЗЗ“, доколкото не се установява и след 1951г. правото на собственост да е придобито и принадлежало на друго физическо лице. По-нататък съдът е проследил правната уредба на отделянето на общинската собственост от държавната. Посочил е, че съгласно § 7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА в собственост на общините преминават държавни имоти: локалната пътна мрежа от IV клас, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване. Аналогично е съдържанието и на чл. 2, ал. 1, т. 5 ЗОбС /ред, ДВ, бр. 44 от 1996г., в сила от 1.06.1996г./. А съгласно § 42 ПЗР ЗИД ЗОбС /ДВ, бр. 96 от 5.11.1999г./ застроените и незастроените парцели и имоти частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините. По делото е установено от техническата експертиза, че по Общия градоустройствен план на В. от 1982г. процесните имоти (* и *) попадат в територия, предвидена за парк; идентично е и предвиждането по Териториално устройствения план от 1998г. За изграждането на парк е одобрен паркоустройствен и регулационен план през 2001г. и той обхваща голяма територия, като процесният имот № * попада изцяло в границите на предвидения УПИ *-„за парк“, кв. 4, а имот № * попада изцяло в уличната регулация. Доколкото имотите към този момент са имали земеделски характер, те са посочени в КВС от 2000г. като имот № * с площ от 5067 кв.м., представляващ земя по чл. 19 ЗСПЗЗ. Наред с това по паркоустройствения и регулационен план е предвиден и осъществен пробив на бул. "Сливница" за задоволяване на неотложна обществена нужда, за което е проведено отчуждително производство на поземлени имоти, попадащи в проектното решение за пробив, включително процесния ПИ *. Строежът е изпълнен и ползването му е разрешено през 2108г. В резултат на нанасяне на този обект в кадастралната карта през 2018г. се е стигнало до описаното от вещото лице обособяване на три имота: процесните имоти ПИ * и ПИ *, и ПИ * /пробив на бул. "Сливница". Тези обстоятелства налагат извод, че имотът е бил държавна собственост; по силата на предвиждането за парк и преминал в общинска собственост на основание § 7, ал. 1, т. 4 от ЗМСМА. Съдът е отбелязал, че текстът не изисква теренът да съставлява парк, а да е с такова предназначение - на зелена площ за обществено ползване. Затова е без значение дали понастоящем има парк. Освен това, спор дали е осъществена хипотезата по §7, т 4 ПЗР ЗМСМА или §42 ПЗР ЗИД ЗОбС би могъл да съществува между държавата и общината, какъвто разглежданият случай не е. Така че, с признаване правата на общината спрямо ответницата няма опасност от засягане на държавен интерес. Въз основа на горното в заключение съдът е приел, че Държавата е станала собственик на имота по силата на закона, а от нейното право, отново по силата на закона, произтича правото на собственост на общината. Установеният мораториум за придобиване по давност и на двата вида собственост е пречка за придобиване по давност на имота от ответницата, поради което установеното от нея ползване не е противопоставимо на общественото ползване на имотите. Затова е уважил предявения установителен иск за собственост. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 и 2 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: В приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се сочат шест правни въпроса. Първият е за задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства поотделно и в съвкупност, както и допустимостта да основе изводите си на произволно избрани доказателства. Според касатора съдът не е взел предвид издаденото удостоверение от областния управител, че за имота няма съставен акт за държавна собственост и не е извършвана отчуждителна процедура, не е обсъдил удостоверение от Държавно горско стопанство, че имотът не е бил гора, както и не е коментирал незаконосъбразността на решението на ОСЗ-В., с което на общината се възстановява земя по чл. 19 ЗСПЗЗ. Въззивният съд е изложил свои обстойни мотиви и съображения по доказателствата. Вярно е, че изрично не е обсъждал удостоверението от областния управител за липса на акт за държавна собственост и на отчуждаване на имота, но те нямат решаващо значение за направените изводи. Съдът е приел, че към 1956г. когато се одобрява първия кадастрален план имотът няма установен собственик и поради това, по силата на чл. 6 ЗС /в сила от 1951г./, е станал държавна собственост. Несъставянето на акт за държавна собственост не се отразява на произтичащото от закона придобивно основание. Що се отнася до отбелязванията в следващите два кадастрални плана, че имотът е земеделска земя и представлява акациева гора, те също нямат отношение към направения извод, че собственик, различен от държавата, не е установен. Решението на ОСЗ-В. от 1998г., където имотът е посочен като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ, не е обсъждано от съда, защото е прието, че правата на общината не произтичат от това решение. Предвид изложеното този въпрос не може да обуслови достъп до касационно обжалване. Следващият въпрос е: може ли да се приеме, че един имот е бил държавен към 1951г., ако към този момент не е имало план на населеното място и при условие, че по първия план от 1956г. има запис, че имотът е държавен, но същият е оспорен и от събраните доказателства се установява, че не е държавен. Въпросът изхожда от несъответстващата на мотивите на съда теза, че е било доказано, че към 1956г. имотът не е държавен, поради което записът в разписния лист е неверен. Напротив, съдът е приел, че записът в разписния лист не е опроверган, доколкото ангажираните от ответницата доказателства не са били в състояние да установят, че нейните праводатели към 1956г., когато е одобрен първия кадастрален план, са били собственици на имота по давност. Третият въпрос е: може ли да се приеме, че не са били налице пречки за придобиване по давност когато по първия план от 1956г. и по следващите, вкл. КВС е доказано, че имотът не е бил държавен, бил е извън регулация, имал е земеделски характер, доказано е, че не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ, не е заявен за възстановяване и не е бил земя по чл. 19 ЗСПЗЗ. Въпросът отново се гради на тезата, че е доказано, че имотът не е бил безстопанствен и следователно не е бил държавен при първия кадастрален план. Както бе посочено изводът на съда е, че този факт е доказан. Що се отнася до това, че имотът е имал земеделски характер, но не е влизал в ТКЗС и не е заявяван за възстановяване, тези обстоятелства нямат пряко отношение към изхода на спора. Вярно е, че в практиката по посоченото Решение № 197 от 10.05.2011г. по гр.д. № 430/2010г. на І г.о. и по-късно създадената такава се приема, че имоти, които не са били кооперирани, не са отнемани фактически, а са владяни в реални граници, не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ и не следва да бъдат включвани във фонда по чл. 19, ал.1 ЗСПЗЗ; дали е налице отнемане на имота, а оттам и основание за включването му в режима на възстановяване по ЗСПЗЗ, е въпрос на фактическо установяване във всеки конкретен случай; за имотите, които не са били реално отнети и са продължили да бъдат във владение на лицата, които са ги закупили, макар и не в законоустановената форма, забраната по чл. 86 ЗС за придобиването им по давност не се прилага. Това разрешение разглежда случай, в който е било установено, че имотът е владян от купувач по договор, който не е сключен в предвидената от закона форма, още преди колективизацията. В настоящето дело доказване на притежание на имота отпреди колективизацията не е проведено и това обуславя различните изводи на решаващите състави. Поради това липсва основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК спрямо този въпрос. На четвърто място е въпросът: когато са събрани доказателства, че имотът към момента на приемането на §7, ал.1, т.4 ПЗР ЗМСМА не е бил в регулация, а е имал земеделски характер, съответно не е представлявал зелена площ за обществено ползване или улица, може ли тази разпоредба да е приложима и да легитимира общината като собственик на имота на това основание. По този въпрос касаторът се позовава на противоречие с определение на Върховния касационен съд, постановено в производство по чл. 288 ГПК, което не съставлява практика по смисъла на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. Отделно, в случая съдът е приел, че имотът е държавна собственост още към момента на влизане в сила на Закона за собствеността на основание чл.6 от този закон и от този момент нататък давност не е могла да тече. Поради това е без значение към кой момент точно се извършва трансформирането на държавната собственост в общинска. Петият въпрос е дали отреждането на един имот по регулационния план за парк и улица след приемане на §7, ал.1, т.4 ЗМСМА легитимира Общината като собственик, без да е проведена процедура по отчуждаване и плащане на обезщетение за имота. Въпросът не е разгледан в мотивите на съда. Несъмнено процедура по отчуждаване на имот и заплащане на обезщетение следва да се осъществи когато имотът е частна собственост и едва тогава той може да бъде придобит от общината. Процесният ПИ * не е след тези, които са били отчуждени за осъществяване строежа на пробива на бул. "Сливница" (налице са данни, че са отчуждени съседни имоти от собственици физически лица) и това е така, защото той е третиран не като имот частна собственост, а като държавен, респ. общински такъв, доколкото частен собственик не е бил установен по никакъв начин. Така че и този въпрос не е сред определящите изхода на спора. Шестото питане е дали отпада отреждането по плана за парк и улица, ако са изминали повече от 10 години от приемането на регулационен план, с който се извършва това отреждане, и мероприятието не е изпълнено. Въпросът не е разрешаван от съда и не е от значение за изхода на спора. При приетото, че не е доказана изначало собственост на праводателите на ответницата върху имота, то дори при отпадане отреждането по плана, това не би създало права върху имота в полза на ответницата. В приложното поле на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК от страна на касатора са поставени седем правни въпроса. Първият от тях е: има ли пречки за придобиване по давност когато са изминали повече от 10 години от приемане на план, който отрежда имота за парк и улица, а мероприятието не е проведено. Въззивният съд не е дал разрешение на този въпрос, а и както бе посочено по-горе (последният въпрос от първата група), той не обуславя изхода на спора. Вторият въпрос е: когато един имот е включен в КВС като земеделски, а впоследствие е включен в регулация с отреждане за парк и улица, може ли да се приеме, че е със статут на УПИ, без да е необходима процедура по смяна на статута му и следва ли да се приеме, че е публична собственост само по отреждането му в плана. Въпросът е свързан с петия въпрос от първата група и съображения по него се съдържат по-горе. Третият въпрос е: след като липсва съставен акт за държавна собственост, Държавата не участва в производството и е издала документ, според който имотът не е отчуждаван и не е бил държавен, имал е земеделски характер към 1991г., може ли да се приеме, че е бил държавен и са били налице условията на §7, ал.1, т.4 ПЗР ЗМСМА за преобразуване на собствеността в общинска. Въпросът е засегнат в мотивите на съда, но липсва допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК - няма необходимост от тълкуване на закона или промяна на вече дадено тълкуване и създадена практика. В случая съдът е бил длъжен да изследва дали имотът е бил държавна собственост, тъй като Община Варна се позовава на правоприемство от Държавата. Задължително участие на Държавата в спора за собственост не е необходимо, но като последица от това тя не е обвързана от решението. Отделно, издаденото от Областната администрация удостоверение, че имотът няма данни да е отчуждаван и за него не е съставян акт за държавна собственост, не означава изобщо отричане да е съществувало право на собственост в полза на Държавата, произтичащо от закона, така както е приел съдът. На четвърто място е формулиран въпрос: когато от приемането на регулационен план, с който имотът се отрежда за парк и улица, са изминали повече от 10 години и мероприятието не е изпълнено, следва ли да се приеме, че отреждането по плана отпада; има ли основание да се счита, че имотът продължава да има публичен характер, след като мероприятието не е изпълнено. Този въпрос се припокрива с последния въпрос от първата група и е разгледан по-горе. Петият въпрос от тази група е: когато владението на имот, който към 1951г. е бил държавен, се осъществява от физическо лице пред промяната на чл. 86 ЗС от 1996г. и същото не е прекъснато, следва ли съдът да съобрази Решение №3 от 24.02.2022г. на Конституционния съд по к.д.№ 16/2021г., обн. на 08.03.2021г. и да приеме, че имотът е придобит по давност от физическото лице, ако е установено, че имотът е владян преди 1996г. до завеждането на исковата молба /02.09.2021г./, включително в периода от 31.12.2017г. до 19.01.2018г. Въпросът не е обсъждан от съда и не би могъл да предизвика допускане на касационно обжалване, тъй като в случая не е доказано осъществявано от ответницата владение върху имота в посочения период. Събраните свидетелски показания не установяват понастоящем, включително десет и повече години назад, ответницата да владее и ползва имота, сега разделен на две части. Свидетелите сочат, че имотът е ограден отвсякъде с бетонови колове и мрежа, но в отговора на исковата молба самата ответница признава, че „в началото“ имотът е бил частично ограден с бодлива тел, която била открадната и повече не е ограждан. При огледа вещото лице е констатирало, че имотът не е ограден (има ограда само откъм пробива на булеварда) и че двете части представляват самозалесена и самозахрастена местност. При тези несъответствия съдът с основание е отказал да кредитира показанията на свидетелите и поради това не може да се приеме за категорично установена фактическа власт с характер на владение от страна на ответницата. Ето защо така поставеният въпрос не е релевантен за изхода на спора. (В допълнение настоящият състав държи да отбележи следното: Влязлото в сила решение по гр.д. № 5053/2016г. на Върховния касационен съд, с което е признато правото на собственост на Д. Х. върху 1/6 ид.ч. от ПИ * по отношение на майка й и сестра й, е постановено с участието на двама от съдиите в настоящия състав. В мотивите на това решение е прието, че имотът е владян и стопанисван от родителите на ищцата по този иск чрез отглеждане на зеленчуци и пчели, за което не е било необходимо ежедневно присъствие на владелеца. Констатации относно настоящето владение и ползване на имота, след смъртта на Ц. Ц. през 2002г. не са направени. Пред въззивната инстанция сестрата на Д., която първоначално е оспорвала иска, е признала жалбата за основателна. При съобразяване на всички тези обстоятелства и съпоставяне застъпваните от Д. Х. защитни тези по двете дела, се налага извод, че предходното дело е образувано при липса на реален правен спор, а единствено с цел да създаде някаква легитимация на правото на собственост в полза на настоящата ответница и нейните роднини). На шесто място се поставя питане дали е допустимо в производство по иск за собственост на Община срещу физическо лице, в което не участва Държавата, да бъде навеждано твърдение, че имотът към 1951г. е бил държавен. Отговорът на този въпрос несъмнено е положителен, понеже общината в случая извежда своето право на собственост от това на Държавата (виж изложеното по трети въпрос от тази група). Затова Община Варна има интерес да твърди, че имотът е бил държавна собственост преди разделянето на собствеността на държавна и общинска. Отделен въпрос е, както е посочил и въззивния съд, че постановеното решение не обвързва Държавата, като неучастваща в процеса. Седмият въпрос е: когато се претендира владение с начален момент 1930г. и житейски е невъзможно да бъдат осигурени гласни доказателства на свидетели с лични впечатления за осъществяваното владение, следва ли да се приеме за доказано това владение въз основа на показанията на свидетели, основаващи се на сведения, получени от техните родители или на разговори, проведени с наследодателите на страните. Този въпрос има разрешение в практиката - напр. Решение № 76 от 12.10.2020г. по гр. д. № 1475/2016г. на І г.о., като се приема, че съдът може да основе фактическите си констатации относно осъществено владение и на свидетелски показания, които не почиват на преките впечатления на свидетеля когато владението е осъществено в отдалечен период от време спрямо момента на разглеждане на правния спор; следва да се отчете дали източникът, от който свидетелят е получил информацията е известен и достоверен, дали информацията е възприета от очевидци на събитията. В случая въззивният съд е отказал да кредитира показанията на свидетелите на ответницата не само поради това, че нямат лични впечатления за владение от 30-те години на миналия век (ясно е, че такива те не биха могли да имат), но и поради тяхната вътрешна противоречивост, несъответствието им с писмените доказателства (записване на имота като държавен към 1956г.) и с твърденията на самата ответница (досежно ограждането на имота). При наличие на практика по въпроса, която е актуална, не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, а при съобразяване на въззивното решение с практиката липсва и основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. На основание всичко гореизложено се налага извод за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване. При този изход ответникът по жалбата Община Варна, който е защитаван от юрисконсулт, има право на основание чл.78, ал.8 ГПК за получи юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.