Определение № 2348 от 28.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1598/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. М. А. против определение № 1240/13.05.2024 г. по т.д. № 703/2024 г. по описа на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, с което е оставена без разглеждане подадената от него касационна жалба срещу решение № 1/02.01.2024 г. по в.гр.д. № 2502/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив. В частната жалба се поддържа оплакване за неправилност на обжалваното определение на предходния състав на ВКС. Изразява се становище, че действително съгласно чл. 286, ал. 1 вр. с чл. 1, ал. 1 ТЗ записът на заповед се определя като търговска сделка, но според чл. 1, ал.1 ТЗ “търговец” е всяко физическо или юридическо лице, което по занятие извършва някоя от посочените в тази разпоредба сделки. Акцентира се, че законодателят, вместо да даде определение коя сделка следва да се счита за извършена по занятие, е възприел обратния подход на изброяване на такива сделки. Сочи се, че е нелогично да се приеме, че търговец би се задължавал “по занятие” пред трети лица и записът на заповед не може да се определя като сделка по занятие. Релевира се също, че пред първата и съответно пред въззивната инстанция делото е разглеждано като гражданско и квалифицирането му като търговско в касационното производство поставя жалбоподателя в неблагоприятно положение. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната жалба Е. С. Б. оспорва същата като неоснователна. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди изложените доводи и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, намира следното: Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК. В случая решаващият състав на Върховния касационен съд, за да остави без разглеждане касационната жалба на Д. М. А. против въззивното решение на Окръжен съд – Пловдив, е приел, че съобразно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лева за търговски дела. Съобразил е, че в случая се касае за искове за парични вземания, произтичащи от абсолютна търговска сделка – запис на заповед, цената на които е в рамките на законоустановения лимит, а именно: на главния иск е 10 000 лева, а на евентуалния – 7 355,18 лева. При тези данни е формирал извод за недопустимост на касационен контрол на въззивното решение. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК от обхвата на касационен контрол са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лева – за граждански дела и до 20 000 лева – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая с обжалваното въззивно решение, след отмяна на първоинстанционното решение на Районен съд – Асеновград, са отхвърлени предявените от Д. М. А. против ответника Е. С. Б. отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за недължимост поради изтекла погасителна давност на вземанията на ответника по изпълнителен лист, издаден на 17.12.2010 г. по ч.гр.д. № 2174/2010 г. на Районен съд – Асеновград въз основа на заповед за незабавно изпълнение, а именно: 10 000 лева – главница по запис на заповед от 28.12.2007 г., ведно със законната лихва, считано от 14.12.2010 г., и 1 500 лева – деловодни разноски, и при условията на евентуалност 7 355,18 лева - законна лихва върху главницата за периода от 14.12.2010 г. до 01.03.2018 г. Оспореното вземане произтича от запис на заповед, който е абсолютна търговска сделка по смисъла на чл.1, ал. 1, т. 8 ТЗ, поради което делото е търговско (така в определение № 40/23.01.2020 г. по ч.т.д. № 2996/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о.). Цената на предявените отрицателни установителни искове, решението по които е предмет на обжалване, е под законоустановения праг за касационен контрол на търговски дела от 20 000 лева, поради което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 ГПК същото не подлежи на касация. Посочването в диспозитива му, че то подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, е без значение, тъй като обжалваемостта на съдебния акт произтича от самия закон, а за допустимостта на разглежданата касационна жалба съдът следи служебно. Що се отнася до обстоятелството, че пред първата и съответно пред въззивната инстанция делото е разглеждано като гражданско, то следва да се вземе предвид, че съгласно императивната разпоредба на чл. 365 ГПК по особените правила за търговски спорове се разглеждат посочените дела само от окръжния съд като първа инстанция. По аргумент на противното от тази норма, пред районния съд се образуват граждански дела, дори и предметът на спора да е търговски. В Тълкувателно решение от 23.02.2022 г. по тълк. дело № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС са дадени разяснения, че в хипотези, при които цената на иска не надхвърля 25 000 лева, посочените в чл. 365, т. 1, т. 2 и т. 5 ГПК спорове се разглеждат от съответния районен съд по общия исков ред, но това не променя вида на делото като търговско. При съпоставяне на съдържанието на понятията “търговско дело” и “търговски спор” се установява, че те не се припокриват, като първото е с по-широк обхват, защото обхваща и споровете, разглеждани от районния съд по реда на общия исков процес. Ето защо и за такива дела е приложим установеният лимит от 20 000 лева по чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 ГПК за достъп до касация. Като ирелевантни за настоящото производство по чл. 274, ал. 2 ГПК следва да се преценят останалите доводи на частния жалбоподател, касаещи законодателния подход при регламентиране на абсолютните търговски сделки. За пълнота на изложението следва да се отбележи само, че в чл. 286, ал. 2 ТЗ изрично е предвидено, че сделките по чл. 1, ал. 1 ТЗ са търговски независимо от качеството на лицата, които ги извършват, поради което аргументите за обвързването на същите единствено с упражнявана дейност “по занятие” не могат да бъдат споделени. По изложените съображения настоящият състав намира, че разглежданата частна жалба е неоснователна, а обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,