Определение № 641 от 26.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1601/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт М. М., обжалва решение № 92 от 27.03.2024 г. по в.т.д. № 48/2024 г. на Апелативен съд Варна, I състав, в частта, с която е потвърдено решение № 434 от 18.10.2023 г. по т.д. № 814/2022 г. на Окръжен съд - Варна, в обжалваната част за разликата над присъдените 10 000 лв до присъдения размер от 20 000 лв на Д. Х., на основание чл. 432, ал.1 от КЗ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, в резултат на настъпило ПТП на 20.07.2019 г., причинено от С. О. А., при управление на МПС – л.а. „Фолксваген голф“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.11.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 1 011,60 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.11.2022 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно. Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли при прилагането на критерия на справедливостта да се отчитат въведените принципи на „възстановителна справедливост“ и „разпределителна справедливост“? 2.Каква степен на съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице следва да бъде отчетена при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано – при условията на пълно и главно доказване, грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице, в качеството му на пътник в лек автомобил, изразяващо се в нарушаване на разпоредбата на чл.137а от ЗДвП и съзнателното присъствие в моторно превозно средство с водач, който е употребил алкохол, които нарушения пряко и непосредствено са довели до настъпване на телесните увреждания на пострадалото лице? 3.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл.236, ал. 2 вр. с чл.235, ал. 2 и ал. 3 ГПК? Твърди се противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 130 от 28.02.2024 г. по гр.д. № 827/2023 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр.д. № 60304/2016 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 97 от 06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, т.д. № 551/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 43 от 15.04.2009 г. по т.д. № 648/2008 г. на ВКС, II т.о.; определение № 750 от 30.11.2010 г. по т.д. № 442/2010 г. на ВКС; определение № 1 от 06.01.2017 г. по гр.д. № 3594/2016 г. на ВКС, I гр.о. Ответникът по касационната жалба Д. Ж. Х., чрез адвокат В. Н., е подал отговор в срока, предвиден в чл. 287 от ГПК. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване. Претендира разноски. Третото лице помагач С. О. А. не е подал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба от ищеца-пострадало лице в отхвърлителната част на иска за неимуществени вреди за разликата над 20 000 лв до 35 000 лв, по отношение на иска за имуществени вреди за разликата над присъдения размер от 1 011,60 лв до пълния размер от 1 517,40 лв, ответникът – застраховател е обжалвал решението в частта за присъдено обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 10 000 лв, като относно присъденото обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 011,60 лв липсва въззивна жалба от застрахователя. Въззивният съд, с оглед обжалваната част от решението на първоинстанционния съд, както и с оглед изложените във въззивните жалби оплаквания, е приел, че между страните е установено наличието на пътно-транспортно произшествие, реализирано на 20.07.2019 г., като виновен за това произшествие е водачът на лекия автомобил „Фолксваген голф“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от С. О. А.. Приет е вече установения факт за наличие на сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ относно автомобила, с който е причинено увреждането. Прието е, че пред въззивната инстанция са спорни обстоятелствата относно продъжителността и интензитета на болките и страданията като психически и емоционални негативни изживявания, чийто паричен еквивалент следвало справедливо да обезщети пострадалия за телесното увреждане на рамото му и последиците от него върху живота му занапред. Въззивният съд е съобразил конкретните увреждания на пострадалото лице, като е възприел заключението на вещото лице от изслушаната съдебно-медицинска експертиза, съгласно която увреденото лице Д. Х. е получил фрактура на лявата раменна кост, контузно-разкъсна рана на лявата предмишница. Настъпилото увреждане е лекувано оперативно, фиксирано с остеосинтезиращ имплант, раната била обработена с хирургични шевове и при изписването е имал мека иммобилизация. Били препоръчани физиотерапевтични процедури, които не били установени да са проведени от ищеца. Прието е, че срокът за възстановяване обичайно е 4-5 месеца за контузии, като преживяната от пострадалия. Конкретно е преценено, че остеосинтезата е била необходима и следвало да се отстрани. Прието е, че движенията на крайника са възстановени и имало белези от оперативните шевове. С оглед изслушаните свидетелски показания е прието, че възстановяването е продължило над 3 месеца, като пострадалият бил преживял множество болки и страдания. Не бил се върнал веднага на работа като строител заради болките в рамото. Обсъдени са свидетелските показания на роднините, като е прието, че посочените в показанията особено интензивни болки били свързани с периода, в който пострадалият е имал нужда от подпомагане, а това бил моментът на обездвижването до зарастването на костта, а в последвалия период на раздвижване болковия синдром е намалял до инцидентни прояви при промяна на времето или при по-тежки натоварвания (свързани с възстановяването на инцидентна трудова активност). Въззивният съд е направил извод, че никой от свидетелите не е описал някакво особено психологическо изживяване на пострадалия, свързано с влошаване на себеоценката на външния му вид поради белезите от нараняванията, а споделените притеснения за перспективите за възстановяване на движенията при съпоставка с обективния резултат от лечението (установен при прегледа от вещото лице), въззивният съд е приел, че трябвало да се отнесат също към по-ранния период на раздвижването на крайника, извършено от пострадалия самостоятелно и без предписаната му професионална рехабилитационна терапия. При събраните доказателства, въззивният съд е намерил, че от комплекса описани в исковата молба неимуществени вреди, претърпени от ищеца, се установявали само фрактурата на раменната кост, оперативната ѝ фиксация с имплант и продължилото 4-5 месечно възстановяване, съпътствано от първоначално силно изразен болкови синдром, а с течение на времето на срастване на костите на обездвижения с ортеза крайник, постепенно намаляващи болки до инцидентни случаи на физически дискомфорт при метеорологични промени и по-тежки физически усилия. Оценено е, че остеосинтезата не е отстранена и е възможно да предстои такова отстраняване. Наред с остатъчните оперативни белези от фиксацията на рамото са преценени и остатъчните следи от обработка на разкъсната рана на предмишница, установена като част от проведеното лечение на пострадалия от този пътен инцидент. Въззивният съд е приел, че установените увреждания се включват в травмирането на левия горен крайник и въззивният съд ги е приел като част от непосредствените последици от застрахователното събитие. Относно твърденията за продължаващи затруднения при натоварване на ръката, след периода от около 4-5 месеца, въззивният съд е приел за несвързани с настъпилото увреждане, поради установената липса за проведена рехабилитация, в болнична среда. Подчертано е, че е било съществена част от лечението провеждането на рехабилитация, предвид отслабване на мускулатурата. Въззивният съд е направил извод, че така описаните характеристики на средно по степен телесно увреждане, не са нетипично тежки, усложнени от допълнителни страдания и неприключило възстановяване или обуславящи съществена трайна промяна на начина на живот, така че да остави негативен отпечатък върху живота на пострадалия във физически и емоционален аспект, така че да причини болки и страдания, обуславящи наличие на неимуществени вреди. Въззивният съд е приел още, че липсват както твърдения, така и доказателства за патологична реакция на обичайния стрес от изживян като травматично събитие пътен инцидент. Обсъдени са показанията на свидетеля А. за промяна в поведението на пострадалия, като е прието, че тези показания не съдържали убедителни данни за някакво по-съществено засягане на психиката над обичайната адаптация на пациент, преминаващ през възстановителен период и затова не можели да се интерпретират като доказване на ясно проявена промяна на личността на пострадалия, изискваща допълнителна оценка като психотравма. Изключено е наличието на изключителни психологични и емоционални вреди (извън обичайните страдания на лишен от движенията на десен горен крайник пострадал, ползвал чужда помощ от своите близки в ежедневието си в рамките на обичайното до втори контролен преглед едномесечно обездвижване), като е прието, че такива вреди не се презумират, следва да се докажат, а в случая е прието, че не са доказани. Въззивният съд е изложил мотиви относно икономическите процеси в периода към момента на увреждането, израз на които са повишаването на жизнения стандарт, с оглед общия доход средно на лице от домакинство, както и завишаване на нормативните лимити на застрахователно покритие в страната. С оглед посоченото е определил, че следващото се обезщетение за претърпени неимуществени вреди от пострадалото лице следва да се определи в размер на 30 000 лв. Изложени са мотиви за неоснователност на претенцията над този размер, като е подчертано, че така определеният размер на определяне на застрахователно обезщетение, не би се превърнало от средство, заместващо загуба, в средство за извличане на неоправдано обогатяване и промяна в социалното положение и стандарта на живот на получателя на обезщетението (ППВС № 4/68 г.). Затова и оплакването за необосновано остойностяване и незаконосъобразно подценяване на справедливия еквивалент на понесените неимуществени вреди от първата инстанция е прието за неоснователно. Въззивният съд е приел обжалването на първоинстанционното решение в частта за имуществените вреди за бланкетно – посочил е, че нямало развити конкретни оплаквания за неправилност на решението. Ето защо, при проверка на законосъобразността на решението в тази част, въззивият състав имал правомощие да провери само съответствието на тази част на решението с императивни материалноправни разпоредби, приложими към спора. Въззивният съдебен състав не е констатирал противоречие на решението в тази му част с императивни материалноправни разпоредби. Представени били доказателства за направени разноски, установена е посредством СМЕ причинната връзка между уврежданията от ПТП и разходите на ищеца. По отношение на оплакванията за наличие на съпричиняване, с оглед конкретно посочени основания в процеса в обжалваното въззивно решение е посочено, че съгласно разясненията, дадени от ВКС с тълкувателно решение № 1/2014 г. по т.д. № 1/2014 г. на ОСТК, за да се приемело съпричиняване, следвало да се установи наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Приносът на увредения можел да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябвало да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславял в някаква степен. Посочено било, че такова е поведението на пътника, предприел пътуване при наличие на знание за употреба на алкохол от водача, тъй като пияното състояние обуславяло несъмнено предвидими от всеки разумен индивид, полагащ грижа за собствения си интерес, негативни последици от шофирането на пияния участник в движението (решение № 55 от 29.07.2022 г. по т.д. № 2059/2021 г. на ВКС, II т.о.; решение № 27 от 22.06.2022 г. по т.д. № 239/2021 г. на ВКС, I т.о., ТК). С оглед влязлото в сила споразумение в наказателния процес, въззивният съд е приел, че действително управлението на автомобила е било в пияно състояние от водача, като с оглед заключението на вещото лице е прието, че именно алкохолното опияняване (съответно на установената концентрация на алкохол в кръвта на водача) е повлияло на реакциите на шофьора, изгубил управление при навлизане в завоя. Така е прието, че е реализиран повишен риск от употребата на алкохол. Въззивният съд е приел за спорно дали рисковото поведение на водача е било и осъзнато от пътника в автомобила като потенциална заплаха при започване на пътуването. С оглед свидетелските показания е прието, че преди качването на групата младежи в автомобила, те са празнували заедно рожден ден, като при това празненство са се черпили с алкохол. След обсъждане на свидетелските показания и съпоставянето им с останалите доказателства по делото, въззивният съд е направил извод, че липсата на пряко свидетелство за употребата на алкохол от А., не препятствала извод за знанието на пътника за пияното състояние на водача, тъй като дори и да не е видял лично как приятелят му пие на празненството, той не е можел да игнорира резултата от опиването като видимо отражение върху поведението на водача. Направен е извод, с оглед заключението на вещото лице, че концентрацията на алкохол в кръвта на водача, измерена в кръвната проба непосредствено след ПТП, сочила горна граница на леката степен на опиването с видими признаци на нарушено внимание, концентрация, съобразителност и променено поведение, затова и предприемане на пътуването в автомобил, управляван от такова лице, несъмнено индикирало необосновано игнориране на риска от евентуално вредоносно произшествие от страна на пострадалия. Въззивният съд е преценил в съвкупност гласните показания, експертното заключение и установения съставомерен за престъпния резултат механизъм на причиняване на увреждането и е достигнал до извод за пряка връзка между неположената грижа от пътника и настъпването на самото вредоносно събитие, който съвпадал с този в обжалвания акт. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението за съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, с оглед знанието на пострадалия, че водачът, причинил увреждането не е притежавал правоспособност да управлява лек автомобил. Въззивният съд е приел, че липсата на конкретни умения за подходяща безопасна маневра за навлизане в завоя бил в пряка връзка със загубата на управление като причина за ПТП. Посочено e, че не е доказано обаче пътникът да е знаел за липсата на довършен курс за правоуправление. Сам по себе си фактът на приятелски отношения, установен без конкретизиране на степента на близост и сферата на интереси на общуване между приятелите на рожденика, не можел да обоснове общност на знанието за всички факти в приятелския кръг. Свидетелят Н. действително е споделил, че той лично е знаел, че А. още кара курсовете, но не е потвърдил, че преди пътуването този факт е бил обсъждан по някакъв повод между присъстващите, сред които и пострадалият. За разлика от обективните външни прояви на алкохолно повлияване, уменията за управление на МПС не можели да бъдат възприети ясно преди началото на пътуването. Прието е, с оглед заключението на вещото лице, че начинът на обезопасяване на пострадалия като пътник в лекия автомобил, липсата на поставен предпазен колан, не са в причинна връзка с увеждането. С оглед посочения анализ въззивният съд е приел, че следва да се намали обезщетението с 1/3. С оглед изложеното, въззивният съд e приел, че след редукция до 2/3 на размерите на доказаните вреди, претенциите на Х. за застрахователно обезщетение били основателни до сумите, посочени от първата инстанция - 20 000 лв. за неимуществени и 1011,60 лв. за имуществените вреди, породени от причинено от застрахован водач ПТП. Горници над тези размери не се дължала и претенцията следвало да се отхвърли до предявените от Х. размери, съответно до 35 000 лв. и до 1517,40 лв. Въззивният състав е приел, че новопредставеното доказателство за изплащане на обезщетение в полза на пострадалия, чрез пълномощника, овластен при обявяване на щетата, не било свързано с конкретно възражение за погасяване на оспорената от застрахователя част от претенциите. Сборът от 12 101,31 лв. бил обозначен от платеца като покритие на дължимите главница и лихви по първоинстанционното решение и съответствал на признатите като дължими и съответно необжалвани части от присъдените суми (10 750 лв. главници и законна лихва върху тях от 09.11.2022 г.). Затова съдът е преценил, че така предложеното от застрахователя доброволно частично изпълнение се отнасяло именно за тези необжалвани части от дълга. Доколкото това плащане било извършено в деня на подаване на въззивната жалба с оспорване на дължими горници над тази сума, тълкуването на друго предназначение на плащането било несъвместимо с изразената воля на застрахователя - платец и затова новонастъпилия факт оставал извън предмета на въззивното произнасяне и не променял крайния извод за съществуване на непогасени, но дължими остатъци над 10 000 лв до 20 000 лв. за неимуществените и над 750 до 1011,60 лв. за имуществените вреди. По отношение на обезщетението за забавено изплащане на двете главници - обезщетения за вреди, въззивният съд е констатирал, че нямало развити въззивни оплаквания и същият не дължал служебно проверка на решението в посочените части. Не било налице и допълнително осъждане на ответника, което да налагало и допълване на произнасянето по обусловения обратен иск, предявен срещу привлечения като помагач застрахован делинквент. Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установява наличието на основания за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. Извън посочените основания касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване. По отношение поддържаното наличие на основание за допускане на касационно обжалване - очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, поддържано на основание противоречие на закона и съществено процесуално нарушение, настоящият съдебен състав намира, че не е налице. Въззивният акт не страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извърши същинска проверка на основание чл. 281, т. 3 от ГПК. Соченото нарушение на съдопроизводствените правила, липсата на преценка на съпричиняване с оглед липсата на изпълнение на задължението, произтичащо от чл. 137 а от ЗДвП на пострадалото лице, не може да се установи от самия съдебен акт. Сочените нарушения изискват преценка на предпоставките, предвидени в чл. 269 от ГПК и чл. 367 от ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС при приложение на чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, касационната инстанция следва да установи соченото основание за допускане на касационно обжалване само от мотивите на обжалвания акт. В случая конкретно посоченото нарушение не подлежи на установяване само от обжалвания акт, поради което касаторът не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване. Първият поставен от касатора правен въпрос в изложението, на основание чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, относно приложението на критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, поради което покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика - ППВС № 4/1968 г. В постановлението е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като спомагателен критерий за определяне на точния паричен еквивалент на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, следва да се отчитат конкретните икономически условия, израз на които са съответните нива на застрахователно покритие, към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В този смисъл поставеният правен въпрос от касатора в задължителната и трайна практика на ВКС е разглеждан като е определено, че съгласно чл. 52 от ЗЗД, приложимо и при право на обезщетение, на основание чл. 432 от КЗ, понятието справедливост е единно, не е абстрактно и се свързва с редица обективни обстоятелства, като при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди на пострадалото лице, Д. Ж. Х. въззивният съд е съобразил изяснените в практиката на ВКС критерии и е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства от значение за установения в чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливостта. Въззивният съд, за да определи конкретния размер на следващото се обезщетение за причинените вреди е отчел начина на настъпване на увреждане, видът на причинените телесни увреждания и негативните емоционални преживявания на пострадалия, свързани с преживените от него болки и страдания, конкретните процеси за възстановяване на телесната цялост на пострадалия, преживяното оперативно лечение, времето, в което болките са били интензивни, времето за възстановяване, начина на възстановяване и причините за продължителните болки. Същевременно въззивният съд е отчел социално-икономическите условия в страната към момента на ПТП, съответно нормативно определените нива на застрахователно покритие, като проявна форма на тези условия, към посочения момент. При даденото разрешение от въззивния съд, липсва отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС, изразена в множество решения. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд при разрешаване на поставения правен въпрос с трайната и задължителна практика на ВКС и това обуславя извод за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Наличието на задължителна и трайна практика на ВКС изключва соченото основание съгласно т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В стадия по селекция на касационните жалби съдът не може да преценява правилността на обжалваното решение. По отношение на формулирания от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, втори правен въпрос, настоящият състав намира, че поставеният правен въпрос съдържа тезата на касатора за наличие на съпричиняване поради неизпълнение на задължението на пострадалото лице, предвидено в чл. 137 а от ЗДвП. Поставеният правен въпрос за наличието на съпричиняване е включен в предмета на делото, чрез въведеното своевременно в процеса възражение на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, като с оглед изложените оплаквания във въззивната жалба съдът го е разгледал и разрешил, достигайки до извода, че е основателно направеното възражение по отношение предприетото рисково поведение от страна на пострадалия да пътува в автомобил с водач, след като последният е употребил алкохол. Разрешението е с оглед пределите на произнасяне на въззивния съд и съобразно анализа на доказателствата. Преценена е пряката причинно-следствена връзка между рисковото поведение на пострадалия и увреждането, като е прието за доказано наличието на рисково поведение на пострадалия, изразяващо се в пътуване в лекия автомобил, управляван от делинквента, след употреба на алкохол и с невъзможност пострадалият да не е осъзнал алкохолното опиянение на този водач, предвид високата концентрация на алкохол в кръвта, която се отразява върху двигателното поведение на лице, под въздействие на посочената концентрация на алкохол. По отношение на соченото основание за съпричиняване, в резултат на неизпълнение на задължението на пострадалия да пътува в автомобила след правилно поставен предпазен колан, с който колата е била фабрично снабдена, въззивният съд след анализ на доказателствата е приел, че това поведение на пострадалото лице не е в причинна връзка с увреждането и е приел, че е неоснователно. Сочената от касатора практика е свързана с приложението на чл. 137 а от ЗДвП, като същата е формирана съгласно установените конкретни факти. В случая съдът не се е отклонил в разрешаването на посочения правен въпрос от задължителното тълкуване, предвидено в ППВС 17/63 и тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. По отношение на формулирания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, трети правен въпрос, настоящият съдебен състав счита, че с него касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно задължителната практика на ВКС, по отношение на тълкуването на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, въззивният съд е длъжен при постановяване на решението си да изложи самостоятелни фактически и правни изводи при разрешаване на спора по същество, като на основание чл. 269 от ГПК разгледа сочените от страните във въззивната жалба и отговора на въззивни жалба основания, и се произнесе по всички доводи и възражения. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти по приложимата материалноправна норма. С оглед трайната практика на ВКС, на която и касаторът се позовава, възивният съд, в рамките на изложените основания във въззивната жалба, дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Изцяло решаващата дейност на въззивната инстанция следва да бъде отразена в мотивите на решението. Ясните и убедителни мотиви, основани на установените факти по делото са гаранция за законосъобразност на съдебното решение. Въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дал собствено мотивирано разрешение по очертания предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни правни въпроси, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните. В случая, процесуалният въпрос е въведен от касатора във връзка с доводи за липса на обсъждане на фактите и обстоятелствата, касаещи направеното от застрахователното дружество възражение за съпричиняване на вредите от пострадалия. Както се посочи, след обсъждане на събраните по делото доказателства, решаващият състав е извършил анализ на установените факти и обстоятелства от значение за определяне на претендираните обезщетения за неимуществени и имуществени вреди и е извел собствени изводи, че справедливите обезщетения за вредите на пострадалото лице, с отчитане на съпричиняване. Липсва отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС. По отношение на соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че предвид наличието на задължителна и трайна практика на ВКС, не е налице соченото допълнително основание. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение. С оглед изхода на спора, разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България