Определение № 1425 от 12.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 325/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответницата С. К. Т. против решение № 404/13.11.2024 г. по в.т.д. № 472/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 3 граждански състав, потвърждаващо решение № 262/11.06.2024 г. по т.д. №414/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив в обжалваната част, с която настоящият касатор е осъден да заплати на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД на “ИВСТРОЙ - 2011” ЕООД, ЕИК[ЕИК], сумата от 7 000 лева (2 000 лева и 5 000 лева), представляваща част от стойността на извършени СМР на обект: “Жилищна сграда с РЗП 279,92 кв.м. в ПИ № 501.1935, представляващ УПИ ХХIII-396, кв. 75 по плана на [населено място]”, ведно със законна лихва от 18.07.2022 г. до окончателното плащане. С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Оспорва се приетото от апелативния съд, че с оглед характера на конкретния договор за изработка - за строителство, специалният закон - чл. 160, ал. 2 ЗУТ, изрично предвижда писмена форма, поради което обстоятелствата, предхождащи встъпване в облигационното правоотношение, са ирелевантни, като в тази връзка са коментирани дадените пред първа инстанция показания на свидетеля “В.”. Според касатора, в протокола от съдебно заседание на първата инстанция, проведено на 11.05.2023 г., погрешно са отразени данните на свидетеля, което представлявало съществено процесуално нарушение, а именно на неговите показания се позовават и първата, и втората инстанция, за да уважат иска и да отхвърлят възраженията на ответницата. Считат се за допустими свидетелските показания предвид липсата на противопоставяне от страна на ищеца и с оглед релевираното от ответницата възражение за симулация на сключения договор за строителство. Като допуснато от въззивната инстанция съществено процесуално нарушение се изтъква позоваването в обжалваното решение на “възлагателно писмо”, каквото не е съставено между страните. Сочи се, че по делото не са приложени и коментирани от въззивния съд приемо-предавателни протоколи, за да може да се обоснове категоричен извод за наличие на установено парично задължение на настоящия касатор. Заявява се и оплакване, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото писмени доказателства – нотариална покана, изпратена от ищеца до ответницата, и отговора на същата, в който се съдържат доводи относно заплащането на възнаграждението, както и представения от ответната страна договор за наемане на техника за трамбовка на процесния обект от 13.04.2022 г. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и отхвърляне на предявените искове, евентуално връщане на делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд. Иска се присъждане на направените по делото разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси: 1. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?”. 2. “Длъжен ли е въззивният съда да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?”. Поддържа се, че по тези питания въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., както и на константната такава - решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 136/06.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о. Ответникът по касация “ИВСТРОЙ - 2011” ЕООД оспорва искането за достъп до касационна проверка и подадената жалба като неоснователни. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното: Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. В случая апелативният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, е приел, че първоинстанционният съдебен акт е валиден и допустим в обжалваната част. С оглед преклузията по чл. 259, ал. 1 ГПК, е преценил, че предмет на въззивната проверка е само тази част от решението, с която са присъдени сумите от 2 000 лева и 5 000 лева, които, според възраженията на жалбоподателя, съдържащи се в отговора на исковата молба и поддържани с редовно подадената въззивна жалба вх. № 24036/11.07.2024 г., са заплатени по договора за изработка. Въззивният съд е отбелязал, че по делото е установено наличието на валидно възникнало между страните договорно правоотношение, притежаващо правните характеристики на договор за изработка, обективирано в писмен договор от 14.03.2022 г. между ищеца като изпълнител и ответницата като възложител, с предмет: изпълнение на СМР на обект – “Жилищна сграда с РЗП 279,92 кв.м. в ПИ № 501.1935, представляващ УПИ ХХIII-396, кв. 75 по плана на [населено място]” съгласно одобрен инвестиционен проект и издадено разрешение за строеж № 63/15.02.2022 г. Констатирал е, че по отношение изпълнението на задължението за плащане на сумите от 2 000 лева и 5 000 лева – част от претендираната от ищеца цена по договора за изработка, от ответната страна, която носи доказателствената тежест да установи този положителен факт, пред първата инстанция са ангажирани гласни доказателства. Според свидетеля В., който живеел на семейни начала с възложителя Т. и чийто показания са преценени съгласно чл. 172 ГПК, той лично, но от нейно име, е заплатил на управителя на ищцовото дружество на 04.04.2022 г. сумата от 2 000 лева и на 17.04.2022 г. – 5 000 лева. Решаващият състав е споделил мотивите на първата инстанция за недоказаност на твърдяното плащане предвид нормата на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК, недопускаща установяване с гласни доказателства погасяването на установени с писмен акт парични задължения. Изложил е допълнителни съображения, че дори и да се приеме, че преддоговорните отношения между страните, прераснали в договорни такива, първоначално са били под формата на “устни договорки”, в каквато насока са останалите показания на гореспоменатия свидетел, то в крайна сметка правоотношенията им са уредени в изискуемата от чл. 160, ал. 2 ЗУТ писмена форма и обстоятелствата, предхождащи встъпване в облигационното правоотношение посредством писмена форма, са ирелевантни. Изложил е мотиви, че независимо от заявеното в жалбата, че процесният договор не съдържа изрична клауза за уговорена конкретна стойност на възнаграждението на изпълнителя, то в раздел Втори “Цени и начин на плащане”, чл. 5 от договора, е предвидено възложителят да заплати на изпълнителя сума в размер, посочен във възлагателно писмо за цялостно изпълнение на работата. В съглашението изчерпателно е регламентиран начинът на изпълнение на паричното задължение (чрез междинни етапни плащания, след подписване на двустранен приемо-предавателен протокол), и то по банков път по конкретна банкова сметка – чл. 6 от договора. По отношение на доводите във въззивната жалба, че двете суми са платени на “отделни основания”, апелативният съд е счел, че с оглед цитираните клаузи от договора – уговорени междинни плащания в чл. 6.2., не се променя необходимостта погасяването на паричните задължения, произтичащи от писмения договор, да бъде установено със съответните доказателствени средства, а не с гласни доказателства. По тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част като правилно. Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация. Поставените от касатора два въпроса са процесуалноправни и са относими към задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Същите са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция и покриват общия селективен критерий по чл.280, ал. 1 ГПК. Доводите обаче за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС са неоснователни. Касателно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от обжалващата страна решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о., и др.). Приема се, че непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор. При постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти. В разглеждания случай въззивният състав, в съответствие със задължителната и константна практика на ВКС, в обхвата на извършваната проверка по чл. 269 ГПК и предвид релевираните във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционния съдебен акт, е обсъдил относимите към спорните факти доказателства, възражения и доводи на страните. Изложил е съображения относно изводите си за дължимост на претендираните суми за извършени СМР по процесния договор и начина на доказване на евентуално погасяване на възникнали с писмен акт съглашения, което въззивникът и настоящ касатор се е домогвал да установи с гласни доказателства. Доводи на страната относно депозирани по делото писмени доказателства (нотариална покана, отговор на същата и договор за наемане на техника) не са излагани, с оглед на което не може да бъде споделена тезата на касатора, че те не са обсъдени от въззивната инстанция. Т.нар. “възлагателно писмо” е споменато от апелативния съд при тълкуване на уговорките за плащане в процесния договор за строителство – раздел Втори “Цени и начин на плащане”, за да се отговори на оплакването на жалбоподателя ответник, че поради липса на определена цена в съглашението не би могло да се приложи ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК за доказване със свидетелски показания на плащането по същото. При това положение не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от така формираната практика на касацията по поставените процесуалноправни въпроси, което изключва преценка за наличие на въведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив. При недопускане на касационно обжалване ответникът по касация има право на разноски. Същият претендира такива за адвокатско възнаграждение от 1 200 лева, посочено в представения договор за правна защита и съдействие като платено в брой, и следва да бъде присъдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,