Определение № 1565 от 22.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 1992/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество „Варта“ АД, Полша срещу решение № 476 от 23.04.2024 г. по в. гр. д. № 1377/2021 г. на Софийски апелативен съд, поправено с решение № 775 от 02.07.2024 г., с което, след частична отмяна на решение № 260046 от 22.12.2020 г. по т. д. № 305/2019 г. на Софийски окръжен съд, допълнено по реда на чл. 250 от ГПК с решение № 260025 от 16.02.2021г., предявените от К. И. С. от [населено място] срещу дружеството-касатор искове за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 06.04.2016 г., настъпило на територията на Федерална Република Германия, са уважени за: сумата 42 462.83 лв. – загуба на доход за периода от 06.04.2016 г. до 30.09.2017 г.; сумата 63 712.81 лв. – загуба на доход за периода от 01.10.2017 г. до 20.12.2019 г.; сумата 31 458.26 лв. – загуба на доход за периода от 21.12.2019 г. до 21.12.2020 г.; сумата 65 661.74 лв. – загуба на доход за периода от 01.01.2021 г. до 31.12.2022 г.; сумата 35 279.64 лв. – загуба на доход за периода от 01.01.2023 г. до 31.12.2023 г., ведно със законната лихва върху всяка от посочените суми, считано от датата на депозиране на исковата молба – 20.12.2019 г. – до окончателното й изплащане, както и сумата 2 540 лв. месечно, представляваща загуба на доход за периода от 01.01.2024 г. до 05.10.2039 г., до настъпване на обстоятелства за изменение на размера или за отпадане на задължението за изплащане на присъденото месечно обезщетение, ведно със законната лихва върху размера на всяко месечно плащане. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд относно приложимото към случая материално право и с направената въз основа на него преценка за правната същност на изплащаните на ищеца командировъчни пари като доход, който следва да бъде съобразен при определяне на дължимото обезщетение за имуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие. Счита тези изводи за противоречащи на разпоредбата на чл. 4, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) и на практиката на Съда на Европейския съюз по приложението му. Релевира изрично оплакване и срещу липсата на произнасяне от въззивния съд по неколкократно заявеното искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по конкретно поставен въпрос във връзка с приложимото материално право. Като значими за допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Нарушава ли съществено процесуалните права на страна съдът в случаите, когато не се произнася с определение по чл. 629, ал. 2 ГПК при направено от страна искане по чл. 629, ал. 1 ГПК за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по съществен за решаването на спора материалноправен въпрос; 2. Кое материално право следва да се прилага с оглед принципа locus damni и разпоредбата на чл. 4, § 1 от Регламент № 864/2007 г. на ЕП и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) в случаите, когато непозволеното увреждане е настъпило на територията на една държава, а имуществените вреди, които пострадалият търпи, настъпват на територията на друга държава, в която пострадалият има обичайно пребиваване и в която получава доход от трудово правоотношение; 3. В случаите, когато съдът признава получаваните командировъчни пари за доход по трудово правоотношение, следва ли да се спазват задължителните указания на Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС за обобщаване на практиката по определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане и да се приспадат законно установените удръжки върху доход по трудово правоотношение“. Касаторът поддържа, че по отношение на първия въпрос решението е очевидно неправилно, а в условията на евентуалност – че въпросът е разрешен в противоречие с тълкувателната практика на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като не посочва такава. Същото основание поддържа и по третия въпрос с позоваване на ППВС № 4/68г. За втория въпрос заявява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с позоваване на Решение на СЕС от 10.12.2015 г. по дело С-350/14, Florin Lazar – Allianz SpA. Освен това, както в касационната жалба, така и в становище вх. № 676 от 14.01.2025 г., касаторът е заявил искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по въпроса: „Как следва да се тълкува чл. 4, § 1 от Регламент ЕО № 864/2007 г. на ЕП и на Съвета от 11.07.2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) за целите на определяне на приложимото право при извъндоговорни задължения, произтичащи от пътнотранспортно произшествие, настъпило в държава членка на ЕС, при което е пострадало лице с обичайно местопребиваване в друга държава членка, и търпи имуществени вреди от загуба на доход с работодател със седалище в държавата на своето обичайно местопребиваване, както и вреди от увеличени лични нужди и разходи за лечение, които извършва в държавата на своето местопребиваване“. Ответникът по касация – К. И. С. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 07.08.2024 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. При постановяване на обжалвания акт въззивният съд, съобразявайки, че първоинстанционното решение е обжалвано само от ищеца в неговата отхвърлителна част, е приел, че не се налага да бъде изследван въпросът за наличието на деликт и отговорността на ответното застрахователно дружество, тъй като липсва спор по правопораждащите обезщетението юридически факти, а именно: настъпило пътно-транспортно произшествие на 06.04.2016 г. на територията на Федерална Република Германия по вина на застрахован при ответника водач, в резултат на което на ищеца са причинени множество тежки телесни увреждания – тежка гръбначно-мозъчна травма, изразяваща се в изкълчване на ставата между шести и седми шийни прешлени; счупване на седми шиен прешлен; контузия на гръбначен мозък в шийния отдел на гръбначния стълб с развитие на тетрапареза (на четирите крайника); пареза под 5-ти гръден прешлен; счупване от компресионен тип на телата на девети и десети гръдни прешлени, причинили на пострадалия постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота; получените от ищеца невъзстановими телесни увреждания са довели до пълната му доживотна инвалидност – 100%, с чужда помощ за цял живот. Като спорни във въззивното производство решаващият състав е преценил само въпросите за приложимото материално право и за характера на "командировъчните пари“, предмет на претендираното обезщетение за имуществени вреди. Въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция, че в случая следва да бъде приложено българското материално право, доколкото претендираните от ищеца имуществени вреди са настъпили в Република България. Счел е, че с оглед разпоредбата на чл. 4, § 1 от Регламент /ЕО/ № 864/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета, приложимо към настоящия спор е немското право, тъй като увреждането на здравето на ищеца е настъпило вследствие ПТП, реализирано на територията на Федерална Република Германия, където е настъпил и самият вредоносен факт – тежката гръбначно-мозъчна травма. Приел е, че претендираните имуществени вреди, представляващи разликата между размера на средномесечното трудово възнаграждение на пострадалия, получавано преди увреждането, и обезщетението му за неработоспособност (пенсия за инвалидност), получавано след злополуката, включително и за бъдеще време, следва да се определят като „преки последици“, доколкото трайната неработоспособност е причинена именно от процесната злополука. Съобразно материално право на Федерална Република Германия, установено по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави, съдът е квалифицирал предявените от К. И. С. срещу ЗД „Варта“ АД, Полша искове като такива с правно основание § 115, ал. 1, т. 1 от Закона за застрахователния договор, във връзка с § 7, ал. 1, § 11, § 18, ал. 1 от Закона за движението по пътищата, във връзка с § 823, ал. 1 и § 253 от Гражданския кодекс, вр. чл. 13, § 2, вр. чл. 11, § 1, б. “б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012г. на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012г., относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. С оглед релевантните към определяне на обезщетението за имуществени вреди материалноправни норми от правото на Федерална Република Германия (§ 13 и § 11 от Закона за движение по пътищата и § 843, ал. 2 - ал. 4 Гражданския кодекс), при съобразяване на получената по надлежен ред информация относно тълкуването и прилагането им в Германия, въззивният съд е приел, че получаването на общи допълнителни плащания „командировъчни пари“ не могат да се определят като „възстановяване на служебни разходи“ и затова същите трябва да се вземат предвид при изчисляване на претенцията за обезщетение за загуба на доход поради неработоспособност именно под формата им на доход с постоянен характер. Предвид професионалната биография на пострадалия като „шофьор международен транспорт“, описана в констативно-съобразителната част на заключенията на съдебно-счетоводните експертизи, съдебният състав е стигнал до извода, че при нормална работоспособност ищецът би получавал, както в периода от датата на произшествието - 06.04.2016г. до датата на завеждане на исковата молба - 20.12.2019 г., така и в периода до навършване на пенсионна възраст през 2039 г., освен доход от месечната заплата, също и доход от „командировъчни пари“ за времето на изпълняване на международни курсове. Предположението за бъдеща професионална ангажираност е направено с оглед наличието на достатъчно данни, че жалбоподателят е имал постоянна професионална ангажираност. При това положение, въз основа на заключението на съдебно-счетоводна експертиза от 26.10.2023 г., въззивният съд е приел, че дължимото на ищеца обезщетение за загуба на доход за изминал период от време възлиза съответно на: 42 775.59 лв. – за периода от 06.04.2016 г. (датата на ПТП) до 30.09.2017 г.; 67 624.06 лв. – за периода от 01.10.2017 г. (датата на инвализизация) до 20.12.2019 г. (датата на завеждане на исковата молба); 33 688.56 лв. – за периода от 21.12.2019 г. до 21.12.2020г.; 65 661.74 лв. – за периода от 01.01.2021 г. до 31.12.2022г.; 35 279.64 лв. – за периода от 01.01.2023 г. до 31.12.2023 г., а дължимото му обезщетение за загуба на доход за бъдещ период – от 01.01.2024 г. до 05.10.2039 г. (до настъпване на обстоятелства за изменение на размера или за отпадане на задължението за изплащане на присъденото месечно обезщетение) възлиза на сумата 2 939.97 лв. месечно, като обаче, с оглед диспозитивното начало на процеса е присъдил претендирания в исковата молба по-малък размер – 2 540 лв. месечно. Върху дължимото за всеки минал период обезщетение е присъдена законна лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба – 20.12.2019 г. – до окончателното му изплащане, а върху обезщетението за в бъдеще – законна лихва върху размера на всяко месечно плащане. Съдебният състав е посочил, че съгласно приложимото немско право (§ 288, ал. 2 от Гражданския кодекс), законната лихва е в размер на 9-процентни пункта над основния лихвен процент, който се обявява от Германската федерална банка в ДВ на 1-ви януари и на 1-ви юли всяка година. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По отношение на първия и третия от поставените въпроси това общо изискване за достъп до касационен контрол не е осъществено. Отговорът на въпроса, дали непроизнасянето на въззивния съд по искане за отправяне на преюдициално запитване нарушава съществено процесуалните права на направилата искането страна (въпрос № 1), е изцяло относим към правилността на обжалвания акт, която, съобразно цитирания тълкувателен акт, е предмет на самото касационно обжалване, но не и основание за допускането му. Отделно от това, по така поставения въпрос не е налице твърдяната от касатора очевидна неправилност. Този извод следва от разпоредбата на чл. 629, ал. 2 ГПК, изключваща обжалваемостта на отказа на съда (чието решение подлежи на обжалване) да уважи искането за отправяне на преюдициално запитване, т. е. наличието на изрично произнасяне по това искане не би се отразило по различен начин върху правата на заявилата го страна. Що се отнася до евентуално поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, същото е недоказано, тъй като в негова подкрепа касаторът не е посочил релевантна съдебна практика. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на въпрос № 3 произтича от обстоятелството, че в мотивите на обжалвания акт липсва произнасяне по този въпрос. Доколкото е приложил чуждо материално право, въззивният съд изобщо не е обсъждал следва ли да съобразява задължителната съдебна практика по приложението на българския закон. Безспорно, отговарящ на изискването да е обуславящ за изхода на конкретното дело е поставеният в изложението въпрос № 2. Не е осъществено обаче поддържаното за същия основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като въпросът не е разрешен в противоречие с посоченото от касатора решение от 10 декември 2015 г. по дело С8350/14 на СЕС. В посочения акт, постановен по преюдициално запитване, отнасящо се до тълкуването на член 4, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“), е прието, че: За целите на установяване на закона, приложим към извъндоговорно задължение, произтичащо от непозволено увреждане, член 4, параграф 1 от посочения регламент посочва правото на държавата, в която е настъпила „вредата“, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват „непреките последици“ от този факт. За да се определи мястото на настъпване на вредата, следователно трябва да се вземе предвид, видно също и от съображение 16 от споменатия регламент, пряката вреда (23.); Когато може да се установи, че е настъпила пряка вреда, какъвто обикновено е случаят при пътнотранспортните произшествия, мястото на тази пряка вреда е релевантният за определяне на приложимото право критерий на привързване, а непреките последици от произшествията са без значение (25.); Прилагането на правото по мястото на настъпване на пряката вреда допринася да се осъществи посочената в съображение 16 от Регламента Рим II цел за предвидимост на приложимото право, като същевременно се избягва рискът вредоносният факт да се разглежда като състоящ се от няколко части, към всяка от които е приложимо различно право в зависимост от мястото, където различни от пряката жертва лица са претърпели вреди. Следователно, в цитираното решение на СЕС се приема, че към извъндоговорни задължения, произтичащи от пътнотранспортно произшествие, при непозволено увреждане, приложимо е правото на държавата членка, където е настъпила пряката вреда, а не държавата членка, в която са се проявили непреките последици. Именно в този смисъл е и даденото от въззивния съд разрешение на въпроса кое е приложимото в случая материално право, като е съобразен фактът, че пряката вреда, която по смисъла на съображение 17 от Регламент Рим II е полученото от ищеца телесно увреждане, е настъпила на територията на Германия. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поради недопускането на касационен контрол на атакуваното въззивно решение, неоснователно е и заявеното от касатора искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския Съюз. Произнасянето по това искане е част от самото касационно производство и следователно предполага допуснато касационно обжалване. Само в рамките на това производство Върховен касационен съд може да обсъжда релевираните в касационната жалба оплаквания, във връзка с които е и искането по чл. 629 ГПК и съответно да преценява наличието на предпоставките на чл. 628 ГПК, т. е. доколко тълкуването на дадена разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. Освен това, в случая отсъствието на необходимост от отправяне на преюдициално запитване произтича и от обстоятелството, че по поставения въпрос вече е формирана практика на Съда на ЕС (цитирана по-горе). При този изход на делото, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, касаторът следва да заплати на пълномощника на ответника по касация разноски за настоящото производство. Определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 5 вр. чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.072004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, адвокатското възнаграждение възлиза на сумата 13 387.95 лв. Като основателно обаче следва да бъде преценено заявеното от касатора още в подадената от него жалба възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Безспорно, в предходните съдебни инстанции делото се е характеризирало с голяма фактическа и правна сложност, произтичаща от наличието на международен елемент; от значителния обем на извършените процесуални действия и на събраните доказателства; от необходимостта от установяване на чуждото право, от издирване на релевантната практика на СЕС; от проведените множество съдебни заседания. В настоящото производство обаче такава сложност вече не е налице. В касационната жалба са релевирани оплаквания единствено за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение поради непроизнасяне по искането за отправяне на преюдициално запитване и за неправилно прилагане на чуждото, а не българското материално право и съответно българската съдебна практика, като във връзка с тях в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени само три въпроса. Освен това, по определящия за изхода на спора въпрос за приложимото материално право пълномощникът на ответника по касация, още във въззивната жалба, е обосновал становището, което сега е изложил в отговора на касационната жалба, позовавайки се именно на посоченото от касатора решение на СЕС, т. е. касае се за практика, която вече е анализирана. С оглед на тези обстоятелства, настоящият състав намира за адекватно възнаграждение в размер на сумата 8 000 лв., като при определянето му съобразява решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което националният съд не е длъжен да приложи приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004г. относно минималните размери на адвокатските възнаграждения (сега Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа ), тъй като същата е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение