Определение № 219 от 29.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 411/2016 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П. на Република България, чрез прокурор Д. К. от Апелативна прокуратура - Пловдив, срещу въззивно решение № 206/16.11.2015 г. на Апелативен съд Пловдив, постановено по в. гр. д. № 473/2015 г. в частта, с която иска на Н. И. О. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен, ведно с лихва върху главницата, считано от 17.05.2013 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводните разноски. Излага съображения за неправилност, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което да бъде намален размерът на присъденото обезщетение. Счита, че то e определено в нарушение на чл. 52 ЗЗД, като не отговаря и на възприетия критерий за справедливост в съдебна практика; съдът не се е съобразил със съществуващата в страната икономическа обстановка. Изводите на въззивния съд са необосновани, защото не съответстват на доказателствата по делото. Насрещната страна Н. И. О., чрез адвокат Й. А. от АК Пазарджик, отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря и на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния съд, е установил, че Н. И. О., с постановление по ДП № ЗМ/876/2011 г., по описа на РПУ В., бил привлечен, в качеството на обвиняем, за престъпление по чл. 311, ал. 1 НК, във връзка с чл. 20, ал. 2 НК за това, че на 30.12.2010 г., в [населено място], в съучастие, като извършител с А. И. В., в качеството му на длъжностно лице – старши лесничей в Д. „Р.“ – [населено място], в кръга на службата си, е съставил официален документ – констативен протокол за освидетелстване на сечища, в който удостоверил неверни обстоятелства относно налични неотсечени маркирани стебла в отдел 183, подотдел „е“ на Д. „Р.“ – [населено място], като посочил, че такива не са налични, вместо да отрази реално наличието на маркирани, стоящи на корен, дървета в отдела, с цел да бъде използван този документ като доказателство за тези обстоятелства. Наложена му била мярка за неотклонение „подписка“. Първостепенният съд постановил оправдателна присъда на 05.03.2013 г., потвърдена с решение № 84/17.05.2013 г. от ОС Пазарджик. Съдът приел за установено още, че в резултат на неоснователното обвинение, здравословното състояние на О. се влошило. Според въззивната инстанция той бил достигнал значителна професионална реализация и бил личност, ползваща се в с авторитет, който бил накърнени вследствие наказателното преследване. Съдът приел, че О. е претърпял неимуществени вреди, които са в пряка причинноследствена връзка с неоснователното обвинение в извършване на престъпление, което обуславя отговорността на П. на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Тя дължи обезщетение, като размерът на същото, по справедливост, съдът определил на 20 000 лв. За да направи този извод, съдът взел предвид характера на престъплението, за което е повдигнато обвинение – нетежко по см. чл. 93, т. 7 НК; продължителността на наказателното производство – общо 10 месеца, което е в рамките на разумния срок; постановените две оправдателни присъди; взетата най-лека мярка за неотклонение – „подписка“; реално претърпените вреди от О. – влошаване на здравословното състояние, притеснения и неудобства, накърняване на авторитета и достойнството; зрялата му възраст и професионалната реализация. В изложението към касационната жалба касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с произнасяне по материалноправния въпрос как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и процесуалноправния въпрос длъжен ли е въззивният съд да прецени всички конкретно, обективно, съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Според касатора, разрешението по поставените правни въпроси се явява в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. – т. 2, ТР № 3/22.04.2005 г. ОСГК на ВКС - т.11, решение № 673/15.11.2010 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 1916/2009 г., решение № 62/27.02.2012 г. на ВКС, III г.о. по гр. д. № 1065/2011 г., решение № 63/14.04.2015 г. на П. по гр. д. № 107/2015 г. Процесуалноправният въпрос е принципно значим, но не се установява поддържаното противоречие. Въззивният съд е преценил всички приетите за установени от него обстоятелства по делото и при определяне на обезщетението се е съобразил с тях. Дали фактическите изводи на въззивната инстанция са съответни и логични на събраните по делото доказателства няма отношение към така зададения правен въпрос, а е свързан с обосноваността на изводите в обжалваното решение. Материалноправният въпрос е включен в предмета на делото и от значение за постановения резултат по спора, като се установява противоречие между решението на съда и указанията в Постановление № 4/23.12.1968 г. на П. РБ, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В заключение, налице е хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационно обжалване следва да се допусне. Мотивиран от горното, съдът