Определение № 13 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4462/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, образувано по частната касационна жалба на Ж. И. Д., чрез особен представител адв. Д. Г. от АК-В., против въззивното определение № 2475 от 13.07.2021 год. по в. ч. гр. д. № 1537/2021 год. на Варненския окръжен съд. С него е потвърдено първоинстанционното определение от 23.04.2021 год. по гр. д. № 3866/2020год. на Варненския районен съд, с което е прекратено производството по същото дело, на основание чл. 130 ГПК. Жалбоподателката поддържа становище за незаконосъобразност на обжалваното определение с оглед липса на процесуална пречка да се разгледа предявения от нея иск срещу държавата, тъй като същият има за предмет имот, различен от този, предмет на приключилите искови производства срещу Българския спортен тотализатор, респ. липсва идентичност и на страните по него. Поддържаното становище, че за имота, предмет на настоящия иск, не е водено дело, е подкрепено от представените писмени доказателства. Освен това, въззивният съд в постановено свое определение по настоящето дело е отменил предходното прекратяване на производството, с даване на задължителни указания за установяване в хода на производството идентичността на имота с този по предходните дела, което не е сторено. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на противоречие със съдебната практика по процесуалноправния въпрос относно обвързващата сила на влязло в сила решение по отношение на държавата, която не е участвала в производството, приключило срещу неин процесуален субституент по отношение на имот, държавна собственост /гр. д. № 229/2011 год. на ВКС, І г. о., ч. гр. д. № 1745/21 год. І г. о./. Жалбоподателката се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното определение, обосновавайки го с противоречие с формалната логика при формиране на извод за идентичност на имот и страни с предходните дела, което е обосновало извода за недопустимост на предявения иск. Позовава се и на противоречие с императивната процесуална норма на чл. 26, ал. 4 ГПК, разпореждаща призоваване като страна и лицето, чието право е предявено, което не е сторено в приключилите производства, поради което и решенията по тях не обвързват неучаствалата страна – държавата. Релевира се и противоречие с чл. 31, ал. 2 ГПК относно участието и представителството на държавата по дела, които се отнасят до недвижими имоти, държавна собственост. Според жалбоподателката, искът й за собственост на описания имот е допустим срещу държавата, тъй като последната не е участвала в приключилите дела, в които е разрешен същия по отношение на държавното предприятие Български спортен тотализатор. Затова иска отмяна на определението за прекратяване на производството по делото. Ответникът по частната жалба – държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез упълномощения от областния управител на област Варна процесуален представител ст. юрисконсулт Св. В., оспорва същата като недопустима поради изложените в писмения му отговор съображения за липсата на предпоставките по чл. 274, ал. 3 ГПК по отношение на обжалваното определение. Искането му е да не се допуска касационното обжалване, евентуално да се потвърди въззивното определение. Настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното: За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството по предявения от жалбоподателката срещу държавата иск за собственост, въззивният съд изцяло възприел изложените от първоинстанционния съд мотиви и препратил към тях на основание чл. 272 ГПК. Съдът подробно се е позовал на приключилите производства по исковете за собственост относно магазин с площ 22.41 кв. м., със сервизни помещения, находящ се на партерния етаж в сграда в [населено място], [улица], имот пл. № * в кв. 60 по плана на града, по отношение на който имот спорът за собственост е разрешен и жалбоподателката е осъдена заедно с други лица да предадат на ДП „Български спортен тотализатор” /ДП „БСТ“/ владението на този имот. С влезлите в сила съдебни решения по цитираните дела /гр. д. № 1034/93 год. на ВКС, гр. д. № 1654/95 год. на ВРС/ претендираното от ищцата право на собственост е отречено със сила на присъдено нещо и е недопустимо пререшаването на този въпрос отново, съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК. Повторно заведеното дело подлежи на прекратяване, съгласно чл. 299, ал. 2 ГПК. Като е установил, че спорът за собствеността на имота е решен с влязло в сила решение, първоинстанционният съд правилно е прекратил производството по предявения наново иск за собственост. По отношение ответника по приключилите производства, въззивният съд се е позовал на чл. 5, ал. 2 от устройствения правилник на ДП „БСТ”, съгласно който придобитото от него имущество е държавна собственост, с оглед на което държавното предприятие упражнява правото на собственост на държавата от свое име и за своя сметка в рамките на закона. Въз основа на предоставеното им от държавата право на управление върху вещи, държавна собственост, държавните учреждения и предприятията, които не са търговски дружества, са овластени да предявяват искове и да отговарят по искове за собственост на вещи, които са им предоставени за управление и стопанисване, в качеството им на процесуален субституент на държавата. Като е установено с влязлото в сила решение, че ДП „БСТ” е собственик на процесния имот, всъщност е разрешен със СПН спорът за собствеността на този имот и по отношение на държавата, негов собственик, поради което и въззивният съд приел, че последната не е надлежен ответник. Правото на процесуалния субституент е производно право, произтичащо от правото на държавата, поради което разрешаването на спора относно принадлежността му в лицето на процесуалния субституент на държавата, обвърза и последната. Това разрешение за непререшаемост на такъв спор е възприето и в цитираното определение по ч. гр. д. № 1745/21 год. на ВКС, І г. о., като изходът по него е обусловен от други факти. С оглед на това предявяването на настоящия иск срещу държавата касае същия спор, вече разрешен с участието на процесуалния субституент на държавата. При тези съображения поставеният от жалбоподателката в изложението й процесуалноправен въпрос относно участието и представителството на държавата по дела с предмет вещни права върху недвижими имоти, държавна собственост, не е относим към извода за недопустимост на производството по предявения иск за собственост. Въззивният съд е приел, че спорът за собствеността е решен с влезлите в сила съдебни решения, като е отречено претендираното от Ж. Д. право на собственост и същата е осъдена на основание чл. 108 ЗС да предаде владението върху имота на БСТ, т. е. на държавата, чието право е защитено от процесуалния й субституент в съдебното производство. Жалбоподателката не може да брани правата на държавата, а относно претендираното от нея право, и то срещу държавата, то вече е отречено. Затова и позоваването на разпоредбите на ГПК в тази връзка не могат да обосноват поддържаната от нея очевидна неправилност. Относно твърдението за липса на идентичност на имота, предмет на настоящия иск срещу държавата и този по приключилите съдебни производства, същото не може да обоснове наличие на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК като обща предпоставка, съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Това е фактически въпрос, установяването на който е обоснован от преценка на представените по делото доказателства и направената такава в обжалваното определение не подлежи на проверка в настоящето производство, а извън горните съображения тезата за липса на идентичност противоречи на доводите на самата ищца и позоваването й на АДС от 2019 год. Релевантен в случая е въпросът за приложението на чл. 299 ГПК, по който съдът се е произнесъл съгласно закона и съдебната практика, поради което и липсват основания за допускане на касационно обжалване както по чл. 280, ал. 1, т. 1, така и по ал. 2 предл. 3 ГПК. С оглед този изход на настоящето производство и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК жалбоподателката следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., на основание чл. 25а, ал. 2 НЗПП. Поради тези съображения и на основание чл. 274, ал. 3, във вр. с чл. 288 ГПК, настоящият състав на ІІ гражданско отделение на ВКС