Определение № 1553 от 01.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 350/2024 г.

Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 10995 от 22.11.2023 г., подадена от Н. Г. Т., чрез адвокат Й. Х., срещу определение № 1522 от 19.10.2023 г. по в.ч.гр.д.№ 680/2023 г. на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 3864 от 04.09.2023 г. по гр.дело № 3974/2023 г. на Плевенски районен съд, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск. Поддържаното основание за неправилност на определението е незаконосъобразност. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното определение и делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия по разглеждане на предявения иск. В изложение към частната касационна жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, но не е формулиран правен въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Твърди се, че въззивния съд се е произнесъл в противоречие с решение № 330 от 17.11.2014г. по гр.д.№ 2780/2014г. на ВКС, ІV г.о., решение № 56 от 29.04.2015 г. по гр.д.№ 4325/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 63 от 17.04.2015 г. по гр.д.№ 3532/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., всички по чл.290 ГПК. В изложението се поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. Настоящият състав на ВКС Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Производството по гр. дело № 3974/2023 г. по описа на Плевенски РС е образувано по подадена искова молба на Н. Г. Т. против ГДПБЗН-МВР П., в която са изложени фактически твърдения, че от 2004 г. до 2009 г. ищецът е работил по трудово правоотношение, а от 2009 г., вследствие настъпили структурни и законодателни промени в службата, където е работил, е станал държавен служител. Твърди се, че служебното му правоотношение е било прекратено през 2021 г. на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР и му е определено обезщетение по чл. 234 ЗМВР, в размер на 12 брутни заплати. Счита, че му се дължат, в качеството му на държавен служител, на основание чл. 106, ал. 3 от ЗДсл. обезщетения за 17 г. и 6 месеца или обезщетения в размер на още пет БТВ, като претендира допълнително заплащане на сумата 7929.50 лв. Ответникът е взел становище, че искът е недопустим, тъй като въз основа на същите фактически твърдения ищецът е търсил съдебна защита и има постановено съдебно решение по гр. дело № 3911/22 г. на Плевенски РС, с което спорът е решен със сила на присъдено нещо. Въззивния съд е приел, че разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК съдържа забрана за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение, освен в случаите, когато законът разпорежда друго, като ал. 2 на същия текст задължава съда да прекрати служебно повторно заведеното дело. Съдът е приел, че за да се прецени налице ли е идентичност на разрешения с влязло в сила решение № 806/04.06.2023 г. по гр. дело № 3911/2022 г. по описа на Районен съд – Плевен спор с настоящия, следва да се установят обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо на това решение, съобразно разпоредбата на чл. 298 ГПК. Прието е за безспорно, че второто дело е заведено между същите страни. По отношение на обективните предели, върху които се простира правилото за непререшимост на спора, е взето предвид, че петитума на двата иска е напълно идентичен – претендира се заплащане на сумата 7929.50 лв., представляваща доплащане на обезщетение при прекратяване на служебно правоотношение при навършване на години и стаж за пенсия, в размер на пет месечни възнаграждения /за прослужени общо 17 години и 6 месеца/. Посочил е, че от приложената на л. 34 от делото на РС искова молба и от приложеното на л. 36 и сл. решение на Плевенски РС по гр. дело № 3911/2022 г., е видно, че отхвърлената с влязлото в сила съдебно решение претенция е за заплащане на същата сума от 7929.50 лв., представляваща пет месечни възнаграждения, като обезщетение при прекратяване на служебно правоотношение с ответника за прослужени 17 години и 6 месеца. Прието е, че в исковата молба са изложени и са били предмет на обсъждане по първото дело, същите фактически твърдения, каквито се навеждат и във втората. Разликата, според ищеца е, че сумата се претендира на ново правно основание, различно от това по което има произнасяне, т. е. касае се за друга претенция, по отношение на която не е упражнил правото си на иск. Този аргумент на ищеца съдът е намерил за необоснован. Приел е, че спорът, респ. предметът на делото, както по гр. дело № 3911/2022 г., така и по гр. д. № 3974/2023 г., е какъв е размера на дължимото при прекратяване поради придобиване право на пенсия на държавния служител обезщетение за прослужените от него общо 17 години и 6 месеца трудов стаж и има ли право на допълнителни пет трудови възнаграждения над изплатените му на това основание 12 месечни възнаграждения. Посочил е, че за да се произнесе по основателността на този иск, РС-Плевен е разгледал наведените от ищеца факти и обстоятелства, които са идентични с изложените във втората искова молба, като със сила на присъдено нещо е отрекъл съществуването на претендираното право. Проследен е подробно трудовият му стаж при съответните работодатели, като във втората искова молба не са посочени нови факти, които да не са били взети предвид. Според съда дори да е имало такива, то правото да се сочат е преклудирано и те не могат да служат като ново основание за предявяване на същия иск, а само като основание за молба за отмяна по чл. 303, ал. 1 ГПК, ако се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му или с които страната не е могла да се снабди своевременно или съответно са налице другите основания по чл. 303 ГПК. Прието е, че ако не са били възприети от съда при разглеждане на делото наведените от ищеца правни доводи относно приложимото право или въобще не е изследван въпросът за приложението на чл. 106, ал. 3 ЗДСл, на който сега се позовава ищеца, не означава, че той има право на преразглеждане на същия спор. Дори влязлото в сила решение да е неправилно и съдът да не съобразил кои правни норми са относими към казуса и отхвърляйки иска да е лишил ищеца от негово имуществено право, той е длъжен да съобрази поведението си със силата на присъдено нещо, с което това право е отречено. Посочил е, че в това се състои забраната за пререшаване на правния спор, които вече е бил решен, в случая - какъв е размерът на дължимото на ищеца обезщетение при пенсиониране. При така изложените съображения въззивния съд е приел, че се касае за образувано второ дело за разглеждане на правен спор на същото основание /факти и обстоятелства, от които се извлича претендираното спорно материално право/, за едно и също искане и между същите страни, по който спор е постановено и влязло в сила съдебно решение, което от своя страна предполага основателност на направеното от ответника възражение, че спорът е решен със сила на присъдено нещо. Прието е, че са налице предпоставките на чл. 299, ал. 2 ГПК за прекратяване на производството по гр. д. № 3974/2023 г. В изложението жалбоподателят формално е посочил, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на обжалваното определение, но не е формулирал конкретен правен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Според практиката на ВКС, обективирана в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Задължение на касатора е да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение/определение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение/определение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение/определение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Доводите на жалбоподателя за неправилност на въззивното определение не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Отделно от гореизложеното следва да се посочи, че практиката на ВКС, на която се позовава касатора, не е по прилагането на чл. 298 и чл. 299 ГПК, поради което е неотносима към спора по настоящото дело и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението се твърди, че въззивното определение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съдът преценява, че това основание за допускане на касационно обжалване в случая не се установява. Очевидна неправилност е въведено с разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Воден от гореизложеното Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение