Определение № 3688 от 06.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3441/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 113 от 28.04.2025 г. по в. гр. д. № 123/2025 г. на ОС-Монтана е потвърдено решение № 412 от 12.12.2024 г. по гр. д. № 2167/2023 г. на РС-Лом, с което е допусната делба на четири недвижими имота в област М.: ПИ [№] по КККР на [населено място], представляващ нива с площ 18 009 кв. м. в мeстн. „Д.“, както и три поземлени имоти, представляващи ниви с идентификатори [№], [№] и [№] по КККР на [населено място] КККР от 2019 г., с площ съответно 50069 кв. м. в местн. „М.“, 1740 кв. м. в местн. „Горни връх“ и 6441 кв. м. в местн. „К.“, между съсобственици и при квоти: 2/8 ид. части за Ц. П. И.; 2/8 ид. части за Е. П. С.; 1/8 ид. част за П. Д. С., 1/8 ид. част за Р. С. Р., 1/8 ид. част за Л. С. Р. и 1/8 ид. част за Н. С. Р..

Въззивният съд е приел, че процесните земеделски земи са възстановени с влезли в сила решения на ПК Я. на наследниците на Р. С. И., б.ж. на [населено място], поч. 1994 г., като решението за възстановяване имота в [населено място] е от 1997 г., а за имотите в [населено място] - от 2000 г.

След смъртта си през 1994 г. Р. С. е наследен от син С. Р. С. и по право на заместване от ищците Ц. П. И. и Е. П. С. - наследници на починалата 1993 г. негова дъщеря А. Р. Т.. Ответниците П. Д. С., Р. С. Р., Л. С. Р. и Н. С. Р. са наследници по закон на С. Р., починал през 2017 г., като П. е преживяла съпруга, а останалите трима ответници - негови синове. Безспорно е, че до смъртта си С. Р. е живял в [населено място]. През 2009 г. и 2011 г. е подавал до Държавен фонд Земеделие заявления за плащане на площ обработвани земеделски земи в землището на [населено място] и финансова помощ му е отпусната по схемите и мерките за директни плащания, но от приложените писмени доказателства не се установява заявените от него площи за плащания да са идентични с процесните три имота в землището на [населено място]. Установено е, че през 2009 г. и 2014 г. С. Р., като наследник на Р. С., е отдал под наем, съответно аренда, процесния имот от 6440 кв. м. в землището на [населено място], а през 2011 г. и 2014 г. е отдал под аренда на „З. Агро“ ЕООД земеделския имот в землището на [населено място], за което е получавал рента. През 2018 г. за същия имот П. С. е сключила със същата фирма договор за наем, обстоятелство, отразено и в КККР, видно от приложената скица на имота. Налице са доказателства за получена от П. рента за стопанската 2018/2019 г. за имота от 6440 кв.м., както и за получена от Ц. П. на 13.10.2023 г. от „З. Агро“ ЕООД рента за стопанската година 2022/23 г. за имот в [населено място] от 9003 кв. м. и за имот в [населено място] от 3220 кв. м., които площи, посочени в приложените РКО, представляват половината от процесните имоти от 18009 кв.м. в [населено място] и 6440 кв.м. в [населено място].

Съдът е обсъдил гласните доказателства по делото:

Свидетелката М. Т., братовчедка на ищците, установява, че Р. е получил процесните имоти от своя дядо Т. П., като не знае наследниците му да са си поделили имотите. От Ц. е чувала, че той е получавал рента за имотите в [населено място].

Свидетелят Т. Т., син на ищцата Е. П., знае, че майка му е имала наследствени земеделски земи от Р., че не са поделяни между наследниците, като е получавала рента последно за 22/23г. Докато е бил жив вуйчо й С., той й е давал рентата, а след смъртта му – ответниците.

Св.Р. С., съпруг на ищцата Е. П., знае за наследствените й земеделски земи в Д. и Я., както и че не са поделяни, като е водил Е. да си получава рентата.

Св.П. Н., управител на фирма „Плам Агро“, занимаваща се със земеделие в района на [населено място], установява, че с ищеца Ц. П., който работи при него, са разговаряли да му даде да обработва наследствените земи в [населено място] и Я.. Ц. обещал да му даде за обработка земите, които се полагат на него и сестра му, след като си ги поделят с останалите наследници.

Свидетелят М. М. установява в показанията си, че като арендатор обработва земеделския имот от 50 дка в землището на [населено място] от 2012 г. по сключен договор със С. Р., а след смъртта му е сключил такъв и със сина му Р., за което им е плащал рента. В подкрепа на показанията му са данните, отразени в КККР относно процесния имот с идентификатор [№] с площ 50069 кв. м., землище [населено място]. Видно от скицата за имота М. И. М. е посочен като наемател по договор за наем от 21.02.2022 г.

Свидетелят П. Х., близък на семейството на С. Р. и приятел със синовете му, установява, че живее в [населено място], често е помагал на С. при обработката на земеделския имот от 50 дка в селото. С. обработвал този имот още преди 1998 г., садял царевица, викал хора да му помагат за прибирането на реколтата. След това С. дал имота на М. да го обработва. Чувал от С., че той е гледал родителите си и затова земята е само негова. Присъствал на разговор между Ц., Е. и С., в който С. ги питал искат ли нещо от земята в Я. и те казали, че не искат, защото е гледал родителите си. Няколко пъти се случвал този разговор, като Е. мълчала, но Ц. казвал, че не иска нищо от земята в Я..

Свидетелката А. А. е близка на семейството на С., живее в [населено място] и често им е гостувала. Установява, че отношенията на С. и семейството му с ищците Ц. и Е. били много добри, не е чувала между тях да е имало спорове за земя, като тя не е била свидетел на разговори между тях за земя.

Свидетелката В. Р., съпруга на ответника Р. С., установява, че свекърът й С. обработвал земеделска земя в Я., около 20 дка, садял царевица, викал хора да му помагат. Познава ищците, идвали са на гости на С. в [населено място], на събора на селото. При тези гостувания С. предлагал на Ц. да си разделят имотите, останали от Р., но Ц. казвал, че не иска от имотите в [населено място], тъй като си имал земя в [населено място]. Съпругата на Ц. им казвала да си оправят земята, за да не стане по-сложно, но Ц. заявявал, че те с вуйчо му са се разбрали. Тези разговори били преди 8 години, преди да почине съпругата на Ц..

В обясненията си Ц. П. споделя, че е получавал рента за имота в Д., за другите / в Я./ вуйчо му си е сключвал договор и получавал рента.

Съдът е приел, че от гласните доказателства се установява, че между С. и Ц. са водени разговори за делба на земеделските земи, останали в наследство от Р. С., при които Ц. заявявал, че те с вуйчо му са се разбрали имотите в Я. да останат за С., а този в Д. - за Ц.. Ищцата Е. П., макар и да е присъствала на тези разговори, не е изразявала становище.

Прието е, че основният спор между страните е във връзка с възражението на ответниците за придобиване по давност процесните имоти от наследодателя им С. Р., евентуално от тях при упражнявана фактическа власт с намерение за своене в продължение на 10 години, с твърдения, че С. Р. от реституирането на имотите ги е обработвал лично като едноличен техен собственик, получавал добивите от тях, без ищците да претендират, а впоследствие и отдавал същите под наем и аренда еднолично и получавал уговорените наем и рента, което след смъртта му продължили да правят наследниците му. Ищците многократно му заявявали, че имотите трябва да останат за него като благодарност за полаганите грижи за родителите му.

Съдът се е позовал на Тълкувателно решение № 1/2012 г. от 6.08.2012 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 1/2012 г. Приел е, че в случая съсобствеността е възникнала между ищците и С. Р. по наследство от Р. С.. От събраните доказателства се установява, че С. Р. е обработвал лично земеделски имоти в [населено място] от около 50 дка според св. Х., или около 20 дка според св. В. Р.. Земеделския имот от 6440 кв. м. в землището на [населено място] е отдавал за ползване по сключени договори от 2009 г. за наем и от 2014 г. за аренда, като при сключването им е действал в качеството на наследник на Р. С.. Относно имота в [населено място] с площ 18006 кв. м. С. Р. е сключил през 2011г. договор за наем и през 2014 г. договор за аренда с арендатор „З. Агро“ ЕООД, след изтичането на който П. С. е сключила със същата фирма договор за наем за три години - до 2021 г. Към настоящия момента този имот се ползва от „З. Агро“ ЕООД по договор за наем от 08.02.2018 г. със срок до 30.09.2024 г., видно от приложената скица, без данни за наемодателя. От приложените на л. 65 РКО е видно, че рента за половината от този имот, както и за имота от 6440 кв. м., е дадена на ищците от „З. Агро“ ЕООД за стопанската 2022/2023 г. През 2009 г. и 2014 г. С. Р. е сключил договорите за наем/аренда за имота от 6.440 дка в [населено място] в качеството на наследник на Р. С., съответно към тези две години не се установява С. да е считал себе си за едноличен собственик на този имот. Липсват доказателства, които да установяват, че С. Р. е демонстрирал пред Ц. и Е. П. намерение да владее процесните четири имота като свои, отблъсквайки правата им върху тях като съсобственици. Гласните доказателства установяват, че сам С. е предлагал на Ц. и Е. да си поделят имотите, останали от Р., на които предложения само Ц. е заявявал, че те двамата са се разбрали земите в Я. да останат за С., а имотът в Д. – за Ц.. Не се установява Е. да е изразявала подобно становище. Дори и да се приеме наличие на подобна уговорка, то от същата представлява намерение за доброволно поделяне на имотите между наследниците на Р., но не и намерение на С. да счита и четирите наследствени имоти за свои. В нито един момент до смъртта на С. през 2017 г. не се установява същият да е демонстрирал пред ищците действия, че наследствените им земеделски имоти са негова еднолична собственост и ищците нямат права върху тях. Такова намерение след смъртта му през 2017 г. не е демонстрирано и от наследниците му - ответниците по делото, като са налице доказателства, че ищците са получили рента за два от имотите за стопанската 2022/2023г. По делото няма доказателства упражняваната от С. фактическа власт върху имотите чрез лично обработване на земеделска земя в землището на [населено място], чрез отдаване под наем или аренда на част от процесните имоти, да е с основание, различно от наследствено правоприемство, което изключва владението на останалите наследници на Р. С., за да е приложима презумпцията на чл.69 ЗС, поради което и намерението му да владее изключително за себе и четирите имота, включително и идеалните части на ищците, следва да е обективирано с действия, чрез които по явен и недвусмислен начин се показва отричане владението на ищците, като тези действия са доведени до знанието им. От събраните по делото гласни и писмени доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, не се съдържа дори и индиция за това, че С. Р. е владял за себе си процесните четири имота, отблъсквайки владението на ищците и извършвайки действия, чрез които недвусмислено им е демонстрирал намерението си да свои имотите. Сключване на договори за наем и аренда е действие на обикновено управление, като разпоредбите на ЗАЗ и ЗС допускат сключването на такива и от един от съсобствениците. С. С. е предлагал на ищците да си поделят наследствените имоти, налице са доказателства за получавана от тях рента за част от имотите.

По изложените съображения съдът е приел, че по делото не е установено С. Р. да е осъществявал за срок 10 години владение по смисъла на чл.68 ЗС по отношение притежаваните от ищците идеални части от процесните четири земеделски имота и да е придобил правата им като съсобственици на основание давностно владение. Не се установява след смъртта на С. Р. неговите наследници, ответниците по делото, да са установили фактическа власт върху имотите с намерение за своене, отблъсквайки правата на ищците, а дори и да е налице такова, то 10 годишният давностен срок към датата на исковата молба /16.11.2023 г./ не е изтекъл. По делото не е установено при условията на главно и пълно доказване от ответниците възражението им за придобиване по давност правото на собственост върху процесните имоти, поради което правилно с обжалваното решение съдът е установил съсобственост между страните и е допуснал делба при права по закон.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена отответниците П. Д. С., Р. С. Р., Л. С. Р. и Н. С. Р..

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Относно предпоставките за придобиване от сънаследник на частите на останалите наследници по давностно владение при постигането на съгласие за извършване на неформална делба и в частност приложими ли са постановките, че сънаследникът, превръщайки се от държател на частите на останалите съсобственици във владелец на целия имот, следва да демонстрира несъмнено тази промяна на намерението си пред останалите съсобственици и да отблъсне техните претенции върху имота, след като сънаследниците са взели решение за разпределяне помежду си на собствеността върху сънаследствените имоти. Установеното от момента на решението за разпределяне на собствеността владение на сънаследника, комуто конкретен имот се дава в дял, поставя ли началото на срока по чл.79 ЗС за придобиване на имота чрез давностно владение.

2. Ако в делбеното производство се установи, че всеки от съделителите е установил самостоятелна фактическа власт върху определени самостоятелни обекти в рамките на съществуващата съсобственост и е упражнявал такава фактическа власт с намерение за своене въз основа на извършено неформално поделяне на самостоятелните обекти между правата на съсобствениците върху самостоятелните обекти, съществува ли зависимост по правилата на формалната логика, основана на общия факт на извършено разпределение, което дава основание на всеки един от съсобствениците да установи самостоятелна фактическа власт върху конкретен обект и допустимо ли е в подобна хипотеза съдът да не зачете начало на самостоятелно владение по смисъла на чл.79 ЗС за единия съделител, тъй като останалите не са поддържали самостоятелно владение за останалите имоти, след като установяването на общия факт има едни и същи правни последици за осъществяването на твърдяното придобивно основание за всеки един от обектите;

Първите два въпроса се поставят във връзка с оплакването в касационната жалба, че въпреки приетото от въззивния съд наличие на неформална делба, при която земите в [населено място] трябва да останат за С., а земите в [населено място] – за ищците, като резултат съдът достигнал до извод за липса на доказателства С. да е предприел действия, с които да демонстрира пред ищците намерението си да владее процесните четири имота като свои, отблъсквайки правата им върху тях като съсобственици. Според жалбоподателите при наличие на такава уговорка възражението за придобивна давност трябвало да се уважи само частично за имотите в [населено място] и да се отхвърли за имота в [населено място].

3. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на изводите си по предмета на спора да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност с цялото им съдържание и с точния им смисъл всички събрани пред двете инстанции доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и доказателства, а други не приема, и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение.

Въпросът се поставя във връзка с оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд не изложил мотиви защо 10-годишният срок на давностно владение не е изтекъл; не обсъдил в цялост свидетелските показания, като не съобразил и логическата и житейска връзка между тях; че не били цитирани коректно показанията на свидетелката В. Р., според която разговорите между С. и ищците били водени преди повече от 8 години, а според съда тя казала, че са водени преди 8 години; не били обсъдени обясненията на самия ищец, който направил признание за пълно дезинтересиране от имотите в [населено място] и едноличното им своене от С. Р., което се подкрепяло от показанията на свидетелите на ответниците; не били обсъдени показанията на св. П. Х. в частта, че разговори са водени и с двамата ищци, включително с Е., което съдът отричал; че не било обсъдено точното съдържание на касовите ордери, както и доводите на ответниците по спорните въпроси.

Ответниците Ц. П. И. и Е. П. С. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за делба, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първите два въпроса в изложението към касационната жалба не съответстват на данните по делото и затова по тях не може да се допусне касационно обжалване. Въпросите съдържат в себе си предпоставка, която в случая не е налице - между сънаследниците да е била извършена неформална делба на възстановените по ЗСПЗЗ имоти, след която ищците да са установили самостоятелно владение на имота в [населено място], а наследодателят на ответниците – върху имотите в [населено място] и това самостоятелно владение да е продължило 10 години. Действително, въззивният съд е допуснал в мотивите на решението си възможността да е имало разпределение на имотите, но е изложил съображението, че това не доказва установяване на самостоятелно владение от С. Р. върху всички имоти /каквато е тезата в отговора на исковата молба/. Основният му извод обаче е друг – че не е имало неформална делба и установено въз основа на нея самостоятелно владение, тъй като само Ц. е заявявал, че е постигнал уговорка с вуйчо си, но не и Е.. Отделно от това въззивният съд е акцентирал на обстоятелството, че при отдаването на имотите под наем и аренда С. Р. е действал като наследник на Р. С., а не като едноличен собственик. Налице са и други съображения в подкрепа на извода, че не е имало установено самостоятелно владение от двете групи наследници върху отделните имоти след извършена между тях неформална делба, макар въззивният съд да не го е посочил. От една страна С. Р. е отдавал под наем и аренда не само имотите в [населено място] /както би било при наличие на такава уговорка/, но и имота в [населено място], за който е сключил договори със „З. агро“ ЕООД през 2011г. и през 2014 г., а през 2018 г. неговата преживяла съпруга е сключила нов договор за същия имот и със същото дружество за срок от три години - до 2021 г. Тези действия категорично опровергават тезата, съдържаща се в първите два въпроса по чл.280, ал.1 ГПК, че по силата на неформална делба за ищците е останал имотът в [населено място], а за наследодателя на ответниците – имотите в [населено място]. Освен това тезата за неформалната делба е в пълно несъответствие с тезата, застъпена в отговора на исковата молба – че С. Р. е установил самостоятелно владение върху всички възстановени имоти със съгласие на ответниците, тъй като е гледал родителите си /съответно баба и дядо на ищците/ до тяхната смърт. При тези данни решението на въззивния съд е в пълно съответствие с приетото в ТР № 1/2012 г. от 6.08.2012 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 1/2012 г., според което за да се приеме придобиването на имотите по давност от С. Р. е било необходимо той да е демонстрирал пред Ц. и Е. П. намерение да владее процесните четири имота като свои, отблъсквайки правата им върху тях като съсобственици. Дори да е имало някакви неясни уговорки за бъдещата собственост на имотите, те не са били оформени по съответния ред – чрез договор за доброволна делба или чрез категорично установена неформална делба, въз основа на която всяка от двете групи съсобственици да е започнала владение върху своята част от разпределените имоти и това да е продължило 10 години. Такива сигурни данни по делото няма. Затова и практиката на ВКС, на която се позовават жалбоподателите във връзка с първите два въпроса, е неотносима към спора по настоящото дело и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК между въззивното решение и практиката на ВКС по третия въпрос в изложението към касационната жалба. Въпросът се свързва от жалбоподателите с оплакванията, че съдът неправилно преценил гласните доказателства, от които се установявало, че е имало неформална делба, че от нея са минали 10 години, че между наследниците не е имало спорове за земите, че само С. ги е обработвал, че ищците изцяло са се дезинтересирали от имотите в [населено място], че не са знаели къде се намират и не са искали рента, че Е. мълчаливо се е съгласила с това, което Ц. е изразявал пред вуйчо си. Данните по делото обаче не са толкова категорични, както считат жалбоподателите и съответно не може да се приеме, че въззивният съд ги е преценил в противоречие с практиката на ВКС, която изисква съвкупна преценка на всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка. Самите жалбоподатели поддържат в процеса две различни тези – първо, че ищците са били съгласни всички имоти да останат само за С. Р. и второ – че е имало неформална делба, при която С. е получил имотите в [населено място], а ищците – в [населено място]. Тези различни тези отразяват обстоятелството, че не е било взето ясно решение за съдбата на имотите, а близките отношения между сънаследниците са установили една неопределеност на отношенията във връзка със съсобствеността между тях. При тази неопределеност се прилагат общите правила, разяснени в ТР № 1/2012 г. от 6.08.2012 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 1/2012 г., както е процедирал и въззивният съд.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,