Определение № 9 от 07.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 1478/2014 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Постъпила е касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 536 от 05.11.2013г. по в.т.д. №731/2013г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е отменено решение №66 от 28.05.2011г. по т.д.№84/2010г. на Пазарджишки окръжен съд, в частта, с която са отхвърлени като неоснователни исковете на [фирма], против [фирма], [населено място], за заплащане на сумата 72 843 лева, с ДДС, представляваща дължима цена по договори за продажба и транспорт на бетон за периода от 28.02.2009г. до 07.05.2009г., ведно с мораторната лихва за забава в размер на 10 785,32 лева, както и в частта, с която е осъдено [фирма], да заплати на [фирма], [населено място], сумата 7000 лева адвокатско възнаграждение, като вместо това [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], сумата 72 843 лева с ДДС, представляваща дължима цена по договори за продажба и транспорт на бетон за периода от 28.02.2009г. до 07.05.2009г., ведно с мораторната лихва за забава на посочената главница за периода от 30.03.2009г. до 28.06.2010г., в размер на 10 785,32 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.06.2010г. до окончателното й изплащане, както и 22 110 лева, деловодни разноски пред двете инстанции. К. жалбоподател поддържа,че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. Поддържа,че при връщането на делото от ВКС на РБ за повторно разглеждане, Пловдивският апелативен съд е следвало да остави исковата молба без движение, тъй като от нея не е ставало ясно за какво количество и вид бетон с конкретна дата на доставка ищецът претендира заплащане. Жалбоподателят твърди,че ищецът не е индивидуализирал точно всяка една доставка по вид, количество бетон и дата, а е препратил към издадените от него фактури и експедиционни бележки към тях, като въззивният съд недопустимо е заместил дължимото процесуално поведение на ищеца и сам е индивидуализирал всяка една доставка. Поддържа и че е налице произнасяне плюс петитум, тъй като общият обем на претендирания бетон е 622,5 куб. м., а съдът се е произнесъл, че се дължи заплащане на общо 685 куб. м. бетон. Счита,че изложените факти могат да се тълкуват и в смисъл,че е допусната явна фактическа грешка относно размера на дължимата цена, поради което е поискал съдът да допусне поправка на тази грешка, но молбата му била оставена без уважение. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател сочи, че са налице основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора следните правни въпроси: 1.Допустимо ли е служебно назначаване на експертиза, когато във въззивната жалба липсват оплаквания за извършени процесуални нарушения от първата инстанция, довели до недоказването на твърдян в исковата молба факт или несъбирането на съответното доказателство е резултат от процесуално бездействие, включително и когато делото се връща за ново разглеждане от ВКС? 2.Въззивната инстанция длъжна ли е да констатира нередовността на предявената искова молба и при констатиране на тази нередовност какво процесуално действие следва да предприеме? 3. Налице ли е нередовно предявен иск по чл.79 от ЗЗД във връзка с чл.327 от ТЗ, когато ищецът в обстоятелствената част не е описал поотделно количеството на претендираните доставки бетон, по отделни видове – марка В. и В20 и дата на всяка доставка, а е използвал метода на препращането към писмени доказателства – фактури, които не са кредитирани от съда? 4. Налице ли е произнасяне свръх петитум, когато съдът осъжда ответника да заплати цената на по – голямо количество стока / в случая бетон/ от това, което ищецът претендира? Поддържа, че първият въпрос е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно т.3 от което въззивният съд е длъжен да събере служебно доказателства, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод,че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Твърди,че в нарушение на ТР №1/2013г. Пловдивски апелативен съд служебно е назначил изслушването на икономическа експертиза за изясняване на обичайната стойност на процесния бетон, като всъщност несъбирането на това доказателство още при предходното гледане на делото не се дължи на процесуални пропуски или нарушения на съда, а се дължи на процесуално бездействие на ищеца. Поддържа, че вторият и третият въпрос са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно т.4 от което второинстанционният съд е длъжен да остави исковата молба без движение, когато е изправен пред нередовен иск. [фирма] е подал касационна жалба и срещу решение №2411 от 05.12.2013г. по в.т.д. №731/2013г. на Пловдивски апелативен съд, с което са оставени без уважение молбата му за отстраняване на очевидни фактически грешки в решение №536 от 05.11.2013г. по същото дело, както и молбата му за изменение и допълнение на решението в частта за присъдените разноски. Поддържа,че съдът не е провел разлика между неправилното решение и решението, постановено при явна фактическа грешка. Изтъква,че съгласно трайната практика на ВКС всяко несъответствие между действително формираната моля на съда и нейното външно изразяване в решението води до очевидна фактическа грешка. Твърди,че съдът е допуснал аритметични грешки при пресмятането на отделните доставки, като вместо общото количество 540,5 куб.м. бетон В20 е изписано 585 куб.м. бетон В20 и вместо 80 куб.м. бетон В. е изписано 100 куб.м. бетон В20. Също така съдът погрешно изчислил и броя на представените и приети по делото експедиционни бележки, като вместо 90 броя, неправилно е посочил,че са 95 броя. Поддържа,че решението от 05.11.2013г. е неправилно и в частта за разноските, като присъдените разноски не са пропорционални на уважената част на исковете. Поради това моли решение №2411 от 05.12.2013г. по в.т.д. №731/2013г. на Пловдивски апелативен съд, да бъде отменено, като бъдат уважени подадените от него молби по чл.247 от ГПК и чл.248 от ГПК. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател сочи, че са налице основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора следните правни въпроси: Кой е разграничителният критерий между неправилно съдебно решение и решение, постановено при явна фактическа грешка? Въззивната инстанция длъжна ли е да приложи принципа на съразмерността на претендираните разноски при частично уважаване на предявените искове? Поддържа,че първият въпрос е разрешение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №375 от 26.05.2005г. по гр.д.№79/2005г. на ВКС, І г.о. и решение №573 от 11.06.2009г. по гр.д.№904/2008г. на ВКС, ІV г.о. Ответникът [фирма] не изразява становище по подадените касационни жалби. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение № 536 от 05.11.2013г. по в.т.д. №731/2013г., Пловдивският апелативен съд е приел за установено наличието на сключен договор за търговска покупко – продажба на бетон между страните по делото, с дати и количества на доставките, посочени в представените по делото експедиционни бележки, подписани от служители на ответното дружество – купувач. Приложил е разпоредбата на чл.326 ал.2 от ТЗ, съгласно която е приел,че при липсата на конкретна уговорена цена на стоката, страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща при договор за същия вид стока при същите обстоятелства. Посочил е, че видно от представените експедиционни бележки са доставени 585 куб. м. бетон В20 и 100 куб. м. бетон В., чиято средна цена към момента на доставките съгласно заключението на назначената съдебно – икономическа експертиза възлиза на 100,80 лева на куб.м., с ДДС, за бетон В20 и на 96 лева на куб.м., с ДДС, за бетон В.. Въз основа на това е достигнал до извода, че ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца цената на доставения бетон В20 в размер на 58 968 лева, с ДДС, цената на доставения бетон В. в размер на 9600 лева, с ДДС, както и цена на транспорт и услуги с бетон – помпа в размер на 4 275 лева, с ДДС или общо 72 843 лева, с ДДС. Присъдил е и законна лихва за забава на дължимите суми за периода от датата на всяка доставка до датата на исковата молба. За да постанови решение №2411 от 05.12.2013г. по в.т.д. №731/2013г. и да остави без уважение молбата за поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 05.11.2013г., Пловдивски апелативен съд е приел,че не е налице погрешно аритметично пресмятане или изчисляване на квоти, а ясно формирани правни изводи, при които не е налице и противоречие между приетото в мотивите и постановеното в диспозитива на решението. По касационната жалба срещу решение №536 от 05.11.2013г. по в.т.д. №731/2013г. на Пловдивски апелативен съд Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Поставените от жалбоподателя въпроси относно задълженията на въззивния съд при констатирана нередовност на исковата молба, както и относно това дали индивидуализирането на исковите претенции чрез препращане към приложените с исковата молба писмени доказателства води до нередовност на иска, наред с изрично заявените във въззивната жалба твърдения за недопустимост на постановеното въззивно решение, налагат касационната инстанция да извърши преценка дали е налице вероятна недопустимост на въззивния акт. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател, че постановеното от Пловдивски апелативен съд решение се явява процесуално недопустимо и постановено в противоречие с т.4 от ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС. Както първостепенният съд, така и въззивният са разгледали и са се произнесли по редовна искова молба и това е предпоставяло произнасянето по основателността на иска. Спорният предмет е индивидуализиран в достатъчна степен по основание и петитум – вземане за цената на доставка, превоз и полагане на бетон, в общ размер на 86 104,33 лева, като не е налице несъответствие между изложените фактически твърдения в обстоятелствената част и заявеното към съда искане. Действително в исковата молба претенциите не се посочени по пера, включително вид и количество на доставения бетон, но в исковата молба изрично се препраща към фактурите, които са приложени към нея. По този начин претенцията на кредитора е индивидуализирана както с посочване на фактурите в които са описани доставените стоки и услуги и тяхното количество и вид, така и с размера на вземането по всяка една от тях. Поставеният процесуален въпрос, допустимо ли е служебно назначаване на експертиза, когато във въззивната жалба липсват оплаквания за извършени процесуални нарушения от първата инстанция, не е обуславящ изхода на спора, доколкото въззивният съд не е назначил експертизата по свой почин. В случая въззивният съд е назначил съдебно – икономическа експертиза за определяне на цената, която обикновено се плаща при сключването на договори за продажба на същия вид стока при подобни обстоятелства, в изпълнение на задължителните за него указания на ВКС, който от своя страна е констатирал допускането на съществено процесуално нарушение при първото разглеждане на делото, а именно неприлагането на разпоредбата на чл.195 от ГПК. Поставеният от касационния жалбоподател въпрос „Налице ли е произнасяне свръх петитум, когато съдът осъжда ответника да заплати цената на по – голямо количество стока / в случая бетон/ от това, което ищецът претендира?” наред с изрично заявеното във въззивната жалба твърдение за недопустимост на постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно решение, също касае вероятна недопустимост на въззивния акт. Съобразно задължителните постановки в т.1 от Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане на касационно обжалване. В случая при евентуална основателност на твърдението на жалбоподателя,че въззивният съд е присъдил цена на по- големи количества бетон, от тези които самият ищец поддържа,че е доставил, препращайки към представените от него експедиционни бележки, решението би включвало произнасяне по непредявен иск за част от присъдените суми. С оглед на това касационен контрол ще следва да бъде допуснат за проверка относно евентуална недопустимост на решение №536 от 05.11.2013г. по в.т.д. №731/2013г. на Пловдивски апелативен съд. По касационната жалба срещу решение №2411 от 05.12.2013г. по в.т.д. №731/2013г. на Пловдивски апелативен съд Според правната теория и съдебната практика очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Правилата за очевидната фактическа грешка важат само за решението, но не и за мотивите на съдебния акт. Този извод следва от факта, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, респ. мотивите към решението не са част от него, поради което и не подлежат на самостоятелно обжалване/ т. 18, ТР №1 от 04.01.2001г.на ОСГК на ВКС/. В случая диспозитива на решение №536 от 05.11.2013г. по в.т.д. №731/2013г. на Пловдивски апелативен съд, съответства напълно на формираната от съда воля в мотивите, а именно, че се дължи заплащане на цената на доставения бетон В20, доставения бетон В., както и цената на транспорт и услуги с бетон – помпа, в общ размер на 72 843 лева, с ДДС. Неправилното определяне на тази сума, включително и поради аритметична грешка в изчисленията на количествата бетон, посочени в представените експедиционни бележки, съставлява грешка при формиране на волята, а не при нейното изразяване в диспозитива на решението. Тази грешка касае правилността на обжалваното въззивно решение, а не съставлява очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 от ГПК Поради това отказвайки да допусне поправка на очевидна фактическа грешка в решение №536 от 05.11.2013г. по в.т.д. №731/2013г., Пловдивски апелативен съд не е допуснал противоречие с представените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК и по отношение на поставения процесуалноправен въпрос не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. В останалата част решение №2411 от 05.12.2013г. по в.т.д. №731/2013г. на Пловдивски апелативен съд, има характер на определение по чл.248 от ГПК, като преценката за неговата правилност е обусловена от изхода на производството по касационната жалба срещу решение №536 от 05.11.2013г. по същото дело. Поради това съдът ще се произнесе по размера на дължимите от страните разноски при приключването на касационното производство. На основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1672, 56 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд