Определение № 3571 от 11.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4829/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Ц. Т. М., С. В. Б. и Н. М. Д. против решение № 1625 от 29.03.2023 г. по гр.д.№ 6351/2021 г. на СГС, с което е потвърдено Решение № 20032886 по гр. д. № 17714/2019г.на Софийски РС. С последното е отхвърлен предявеният от касаторите и други сънаследници установителен иск за собственост да се признае за установено по отношение на ответника „Топливо“ АД че ищците са собственици по силата на реституция и наследство от И. и В. Д. Б. на поземлен имот с пл. № *** от 17.02.2004г. по комбиниран план на м. А., възстановен с Решение [№] 52-53 от 03.02.2005г. на ОСЗГ „П.“, на имот с проектен идентификатор №, с площ от 310 кв.м., при граници: [№], [№], който попада върху част от имот с идентификатор [№] по ККР на [населено място], [община], попадащ в кв. 9Б по регулационния план на [населено място], ж.к. Д. – 2ч. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради това, че съдът неправилно е извършил косвен съдебен контрол при проведен пряк такъв, за неправилно приложение на чл. 10б ЗСПЗЗ, защото върху процесната част не е реализирано обществено мероприятие до 1993 г., за неправилно приложение на пар.6, ал.6 ПЗР на ЗППДОП /отм/, защото приватизацията е деривативен способ и държавата не е била собственик, поради което правото на собственост не е могло да премине в капитала на ответното дружество. Твърди се и необоснованост на решението относно приетото, че ответното дружество е правоприемник по приватизация на търговско дружество, в чийто капитал е включен процесния имот при преобразуването му. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Твърди се противоречие със съдебната практика по следните въпроси: 1.Въззивният съд следва ли да упражни косвен съдебен контрол върху административен акт за възстановяване на земеделски земи, когато върху него е упражнен пряк съдебен контрол? 2.Следва ли при оспорване правото на собственост на дружеството-ответник на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОП /отм/, съдът да изследва въпроса, собственик ли е държавата на конкретно имущество? 3.Допустимо ли е въззивният съд да не обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и по отделно, както и всички доводи на страните, свързани с твърденията им? Ответникът по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като решението по административното дело, по което е извършен пряк съдебен контрол на административният акт за реституция по ЗСПЗЗ му е непротивопоставимо като частно правен субект, придобил права преди реституцията на основание чл. 17а ЗППДОП /отм/ Позовава се на чл. 10б ЗСПЗЗ, който предвижда реализираното обществено мероприятие газстанция като пречка за реституцията, както и нормата на пар.6, ал.6 ПЗР ЗППДОП /отм/. Счита, че държавата е доказала правото си на собственост, което търговското дружество е придобило. Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивната инстанция е приела следното: Касаторите ищци са част от наследниците на В. Д. Б., починал на 05.01.1991 г. и И. Д. Б., починал на 29.11.1982 г. С Решение от 10.01.2004г. по дело № 19014/2003г. на Софийски РС, влязло в сила на 10.02.2004г. е отменено Решение на ОСЗГ „П.“ № 53 – 54, постановено на 14.07.2003 г. и вместо това е възстановена собствеността върху нива с обща площ 3,624 дка., находща се в строителните граници на Г., м. „А.“, представляваща имот 77065 на наследниците на В. и И. Д. Б., като са реституирани две реални части, изобразени графично на скица към решението. Въз основа на това решение по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ е издадено решение № 53-52 от 17.02.2004 г., по т.1 от което е възстановено правото на собственост върху 1,382 кв.м., образувани от две реални части от 170 кв.м. и от 1,212 кв.м. Нанасянето на имота в КК е оспорено от ответника, което е провокирало необходимостта от разрешаване на спора за материално право по настоящото дело. СТЕ е установила идентичност между процесните 310 кв.м. – част от имот с проектен номер 2251 по решението на ОСЗ от 2004 г. и имот 908, заснет в кадастралния план 1999 г. Ответникът „Топливо“ АД се позовава на констативен нот. акт за собственост № 22, том I, рег. № 1282, дело №20 от 07.03.2003, като твърди правоприемство от ДФ „Горивни и строителни материали“, преобразувана през 1992 г. в „Топливо“ АД, което е обект на Първа тръжно сесия от Масовата приватизация през 1996 г. Последното е прието за безспорно от съда до колкото ищците са оспорили, че при приватизацията държавата е била собственик на имота, защото той не бил отчужден. СТЕ установява, че процесната реална част от 310 кв.м. попада в очертанията на газстанция, която е изгладена 1983 г. и е основно ремонтирана и реконструирана през 1993 г. Това е установено от отразеното в А. /л.81/ и от обяснителната записка към строителните книжа при извършване на основният ремонт. ССЕ е установила заприходяване на земя и сгради по баланса на ответника, което съответства на заповед от 1985 г. за предаване на газозарядна станция на ТП „Горивни и строителни материали“ – земя и сгради“ и на отразеното в А. от 22.12.1992 г., че имота е предоставен за управление на ПП „Горивни и строителни материали“. Въззивният съд е приел, че ТР № 5/2011 г. на ОСГТК на ВКС е неприложимо и следва да извърши косвен съдебен контрол на решението за реституция по ЗСПЗЗ, тъй като ответникът е частно правен субект – търговско дружество, придобило права върху имота преди образуване на производството по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ, в което не е участвал и това решение му е непротивопоставимо, то не е обвързано от него. За този извод, съдът се е позовал на съдебна практика на ВКС. Съдът е допълнил, че е допустим косвен съдебен контрол и защото ответникът противопоставя самостоятелни права върху имота. При извършване на контрола по чл. 17, ал.2 ГПК, съдът е приел, че е налице пречка за реституция, тъй като процесната реална част попада в реализирано обществено мероприятие – газстанция, изградена 1983 г. която през 1993 г. е реконстроирана в „Газоразрядна станция за автомобили и туристически бутилки, кв. Г. – София“. За приложението на чл. 10б, ал.1 ЗСПЗЗ е без значение дали реализираното обществено мероприятие е законно или не, същественото е да е съществувало към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ през 1991 г., което е доказано с обяснителната записка, А. и СТЕ. Въпреки, че това е достатъчно за отхвърляне на иска, съдът е изложил съображения и за придобивното основание на ответника, като е приел за доказано предоставянето на имота за управление на праводателя на ответното дружество, преминало и в неговото имущество предвид установеното, че е включено в баланса му. Съдът се е позовал на т.2Г от ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, където е разгледан фактическият състав на придобиване право на собственост на основание чл. 17а ЗППДОП. Допълнително съдът е разгледал като пречка за реституция е пар.6, ал.6 ЗППДОП /отм/, тъй като приватизацията е извършена преди реституцията. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 260, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Мотивите на решението са последователни и логични. В тях са обсъдени събраните доказателства и изводите са изведени от тях, поради което съдът не констатира очевидна неправилност на решението поради необосноваността му или поради формулиране на изводи при нарушение правилата на формалната логика. Не са налице и другите хипотези на очевидна неправилност – неприлагане или прилагане в обратен смисъл на императивна правна норма или нарушение на правни принципи, гарантиращи участието на страните, равнопоставеността им или гарантиращи обективно разрешаване на спора. Затова не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. По първият въпрос, въззивното решение не е постановено в противоречие с ТР № 5/2011 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като държавата не е ответник. По този въпрос, обжалваният акт е съобразен със съдебната практика - Решение № 67 от 10.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5615/2013 г., I г. о., Решение № 195 от 10.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2396/2016 г., I г. о., Решение № 71 от 15.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 350/2015 г., II г. о., Решение № 298 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3296/2013 г., I г. о. Според тези решения, когато административният акт е бил предмет на пряк съдебен контрол, както е в настоящия случай, гражданският съд може да се произнася инцидентно по неговата валидност и законосъобразност, когато този акт се противопоставя на трети лица, които не са били страни и не са правоприемници на страни в съдебното производство по оспорването му. Под участници в производството по издаване и обжалване на административния акт законът има предвид лицата, които са обвързани от административния акт или от постановеното съдебно решение, когато същият е бил оспорен - страните по административното дело и техните правоприемници, придобили права през времетраенето му или след това. На лицата, придобили права преди издаване на административния акт, той е непротивопоставим, поради което при направено възражение за материална незаконосъобразност на акта от тях е допустимо съдът да упражни върху него косвен съдебен контрол. Поради съобразяване на въззивното решение със съдебната практика на ВКС, не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос. С преобразуването на държавно предприятие в търговско дружество, държавата губи собствеността си. Съгласно 2, ал.4 ЗДС, не са държавна собственост имотите и вещите на търговските дружества дори държавата да е единствен собственик на капитала им. В мотивите по т. 2Г от ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че „в рамките на възникнал гражданскоправен спор предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде доказано както чрез преки доказателства /самият административен акт за предоставяне на това право/, така и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни“. Посочено е, че записването в счетоводните книги не е елемент от фактическия състав на придобиването по чл. 17а ЗППДОП /отм/, но то съставлява косвено доказателство за предоставянето за стопанисване и управление. В настоящия спор е установено предоставянето за управление със заповедта от 1985 г., вписването в А. на л. 81 от делото на РС и вписването в инвентарните книги на дружеството. Цитираното Решение № 22/11.02.2011 г. по гр.д.№ 1339/2009 г. на ВКС, ІІ гр.о. е от преди постановяване на ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. Въззивното решение не е постановено в противоречие с него, предвид установеното, че върху спорната реална част е реализирано обществено мероприятие, което съставлява пречка за реституция, съгласно чл. 10б, ал.1 ЗСПЗЗ, независимо дали този имот е включен в капитала на държавно предприятие, респективно на търговско дружество или не. Ако имота не е включен в търговско дружество, но върху него е реализирано обществено мероприятие до влизане в сила на ЗСПЗЗ, той не подлежи на възстановяване, а става държавна собственост по силата на закона – чл. 10б, ал.5 ЗСПЗЗ. Затова следващите въпроси за това дали е реализиран фактическият състав на чл. 17а ЗСПЗЗ е без значение за изхода от спора. Предвид нормата на чл. 10б, ал.5 /бивша ал.4, публ. ДВ бр. 45/1995 г./, съгласно която земите, които не подлежат на възстановяване на основание ал.1 /поради това, че върху тях е реализирано обществено мероприятие/ се придобиват от държавата. Това става по силата на закона. Затова е неотносимо към спора цитираното Решение № 321/14.10.2011 г. по гр.д.№ 167/2010 г. на І гр.о. Неприложимо е и Решения № 22 от 11.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1339/2009 г., II г. о. /по което не е установено имота да е включен от министъра на образованието в капитала на търговско дружество, а пар.6, ал.6 не е обсъждана/ както и Решение № 189 от 29.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2462/2015 г., I г. о., /по което не е разгледан спор, основан на реституция по ЗСПЗЗ/. По последният въпрос се твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства заедно и по отделно, както и всички доводи на страните, свързани с твърденията им, като посочва А. от 1990 г., в който е отбелязано, че актувания имот е предоставен за управление от ОНС Искър. Този А. /на л.80 от делото на РС/, се отнася за имот, който е оценяван и одържавяван. За процесния имот от 310 кв.м., върху който са построена през 1983 г. сгради, резервоари, станция за зареждане на бутилки и т.н. е съставен А. № 1402 1992 г. въз основа на заповедта от 1985 г., в който е отразено, че е предоставен за управление на ПП „Горивни и строителни материали“, чийто правоприемник е предприятие Топливо. / л. 81/ Въз основа на разпореждането от 1983 г., заповедта от 1985 г., този А. и констатациите на ССЕ съдът е приел, че е доказано предоставянето за управление от праводателя на ответника и включването в капитала на ответното дружество на газстанцията с прилежащия терен. Тъй като твърдението за необсъждане на доказателства не кореспондира на данните на делото и на мотивите на съда, по този въпрос не се допуска касационно обжалване. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение