Определение № 60405 от 02.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1895/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на синдика на „П.-27” ЕООД /н/ - адв. С. М. Ж., срещу решение № 209 от 21.07.2020г. по т.д. № 241/2020г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 109 от 24.02.2020г. по т.д. № 824/2019г. на Окръжен съд – Пловдив. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против „П.-27” ЕООД и Д. Г. П. следните искове: с правно основание чл.135 ЗЗД за прогласяване за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „П.-27” ЕООД на сделките, обективирани в нот.акт № 53 от 11.02.2015г., рег. № 564, дело № 47/2015г.; нот.акт № 77 от 20.02.2015г., рег. № 789, дело № 70/2015г. и нот. акт № 100 от 04.03.2015г., рег. № 958, дело № 92/2015г., всички на нотариус Б. Т., рег. № 23; с правно основание чл.108 ЗС за осъждане на Д. Г. П. да предаде владението на имотите по първата и третата сделка и да ги върне в масата на несъстоятелността; с правно основание чл.57, ал.2 вр. чл.55 ЗЗД за осъждане на Д. Г. П. да върне в масата на несъстоятелност сумата 90 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 12.05.2019г., представляващи равностойността на имотите по втория нотариален акт, които не могат да бъдат върнати поради извършени разпоредителни сделки в полза на трети лица.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд не е разгледал и обсъдил наведените косвени доказателства за наличието на знанието за увреждането у приобретателката на имотите – ответницата Д. П., като твърди, че в резултат на извършените в полза на тази ответница шест сделки /три от които, предмет на иска по чл.135 ЗЗД, а останалите три – предмет на предявени искове по чл.647 ТЗ/ същата е придобила имущество за над два милиона лева в идеалния център на [населено място], без да е заплатила нищо или в краен случай – някакви символични цени, което е доказателство за наличие на свързаност и за целено увреждане на кредиторите. Твърди, че в този период дружеството не е извършвало други сделки, т.е. всички налични към онзи момент имоти са „продадени” само и единствено на ответницата П.. Излага съображения, че въззивният съд неправилно е ценил наведените в исковата молба твърдения за нереална придобивна цена и за даденото пълномощно за разпореждане с имотите като твърдения за симулация и „фиктивност”, като сочи, че тези твърдения са изложени като косвено доказателство за наличието на знание за увреждане. Счита за неправилни и изводите на въззивния съд по приложението на чл.135 ЗЗД във връзка с началната дата на неплатежоспособност. Сочи още, че не са били допуснати доказателства, целящи да докажат знанието на приобретателката за увреждане на кредиторите – справки от НОИ и НАП.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност с оглед противоречие с практиката на ВКС – ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, I г.о., според която съдебното решение следва да бъде постановено след съвкупна преценка на събраните доказателства и правнорелевантните факти, като бъдат обсъдено в мотивите на решението доказателствата, въз основа на което съдът намира едни от тях за установени, а други – за неосъществили се, както и да бъдат обсъдени всички доводи на страните. Прави и искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните процесалноправни и материалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други – за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните от съществено значение за делото? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, I г.о.

2. Дали знанието за увреждане по чл.135, ал.1 ЗЗД следва да се установи с преки доказателства или може да се счита доказано въз основа на поредица от установени косвени факти и обстоятелства? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 189 от 17.01.2018г. по т.д. № 2646/2016г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 218 от 11.10.2013г. по гр.д. № 1778/2013г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 61 от 01.03.2016г. по гр.д. № 4578/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 31 от 09.03.2012г. по гр.д. № 502/2011г. на ВКС, ГК, III г.о.

3. В хипотезата на отменителен иск по чл.135 ЗЗД, образуван от синдик в производство по несъстоятелност, кое действие уврежда кредиторите – само действията, извършени след началната дата на неплатежоспособност, или и действията преди тази дата, но след възникване на безспорни парични задължения на дружеството? Касаторът твърди, че решението е постановено в противоречие с решение № 639 от 06.10.2010г. по гр.. № 754/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 407 от 29.12.2014г. по гр.д. № 2301/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 18 от 04.02.2015г. по гр.д. № 3396/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 261 от 25.06.2015г. по гр.д. № 5981/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 50 от 12.05.2017г. по т.д. № 731/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 93 от 28.07.2017г. по т.д. № 638/2016г. на ВКС, ТК, II т.о.

4. Предпоставка за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД е наличие на знание у приобретателя за увреждането на кредитора. За доказване наличието на знание достатъчно ли е приобретателят по транслативната сделка да е съзнавал, че в резултат на сделката съществува възможност да се възпрепятства кредиторът да се удовлетвори от стойността на имота? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 218 от 11.10.2013г. по гр.д. № 1778/2013г. на ВКС, ГК, III г.о.

5. Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения, доводи и събрани доказателства по делото относно релевантните за спора факти в тяхната взаимовръзка? Твърди, че не са обсъдени обстоятелствата, че след възникване на задълженията на дружеството разпореждания с имуществото му на много голяма стойност са правени единствено в полза на ответницата – очевидно близко, но формално не свързано лице, че цените по сделките са нереално ниски и че липсват доказателства за заплащане на цената по сделките. Сочи, че решението е постановено в противоречие с решение № 8 от 19.01.2018г. по т.д. № 2435/2016г. и цитираните в него решение № 134/2013г. по т.д. № 34/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 75 от 20.06.2016г. по т.д. № 1608/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 94 от 13.09.2016г. по т.д. № 3768/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 161 от 04.10.2016г. по т.д. № 2220/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 202 от 25.01.2018г. по т.д. № 1826/2016г. на ВКС, ТК, I т.о.

Ответникът „П.-27” ЕООД не представя отговор на касационната жалба.

Ответницата Д. Г. П., представлявана от адв. Е. Ф., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като: 1/ не е налице твърдяната очевидна неправилност на решението; 2/по поставените първи и втори процесуалноправни въпроси въззивният съд се е произнесъл в съотвествие с практиката на ВКС; 3/липсва произнасяне по третия материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивния съд не е приел само действията, извършени след началната дата на неплатежоспособността, за увреждащи кредиторите, а тази дата е коментирана при подробното изследване на въпроса за знанието ѝ за наличие на задължения на продавача към трети лица; 4/четвъртият материалноправен въпрос не е обсъждан от въззивния съд; 5/твърдение, че дружеството е извършвало разпореждания единствено в полза на ответницата не е въведен в предмета на делото и освен това същото е невярно, а въпросът за цената и за заплащането ѝ също не е включен в предмета на настоящото дело, а само по другата част от спорния предмет, която се разглежда в отделно производство. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че по предявените искове с правно основание чл.135 ЗЗД изводът за наличие на вземане на ищеца се прави от това дали твърдените в исковата молба факти са правопораждащи по отношение на твърдяното вземане и съответно от представяне на доказателства за съществуването им в правния мир. Изложил е съображения, че действието, чиято относителна недействителност се иска, трябва да уврежда кредитора, т.е. да създава пречка за удовлетворяване на вземането или да затруднява същото, като всяко действие, водещо до разпореждане с имуществото на длъжника, служещо на основание чл.133 ЗЗД за обезпечение на кредиторите, следва да се третира като такова, целящо да се затрудни кредиторът за удовлетворяване на вземането.

Посочил е, че самото увреждане трябва да е съзнавано от длъжника, а в случаите на възмездни действия, знанието се изисква и по отношение на третото лице - страна по правоотношението, за което се твърди, че уврежда кредитора.

Взел е предвид, че съобразно чл. 649, ал.1 от ТЗ възможността синдикът да действа като процесуален субституент на кредиторите на несъстоятелността е обусловена от наличието на открито производство по несъстоятелност по отношение на лицето, извършило разпореждането, и наличието на елементите на фактическия състав на чл. 135 от ЗЗД по отношение на същото, като в случая предмет на увреждането следва да е масата на несъстоятелността. Посочил е, че при искове по чл.135 от ЗЗД, предявени на тези специални основания, законодателят с разпоредбата на чл. 649, ал. 4 от ТЗ е разширил действието на презумпцията за знание, предвидена в чл. 135, ал.2 от ЗЗД, като е предвидил, че същата е приложима за всички свързани лица. Това, съобразено с факта, че разпоредбата е част от ТЗ, според въззивния съд води до извод, че свързаността на лицата подлежи на определяне на база определението, дадено в § 1, от ДР на ТЗ. Посочил е, че в ал.1 от същата е предвидено, че „Свързани лица“ по смисъла на този закон са: 1/. съпрузите, роднините по права линия - без ограничения, по съребрена линия - до четвърта степен включително и роднините по сватовство - до трета степен включително, 2/. работодател и работник, 3/. лицата, едното от които участва в управлението на дружеството на другото, 4/. съдружниците, 5/. дружество и лице, което притежава повече от 5 на сто от дяловете и акциите, издадени с право на глас в дружеството, 6/. лицата, чиято дейност се контролира пряко или косвено от трето лице, 7/. лицата, които съвместно контролират пряко или косвено трето лице, 8/. лицата, едното от които е търговски представител на другото, 9/. лицата, едното от които е направило дарение в полза на другото, а според ал. 2 са свързани и лицата, които участват пряко или косвено в управлението, контрола или капитала на друго лице или лица, поради което между тях могат да се уговарят условия, различни от обичайните.

Въззивният съд е приел, че ответникът, извършил разпоредителни действия с оспорваните по реда на чл.135 от ЗЗД сделки, с решение от 23.03.2018 г., постановено по т. дело № 324/2017 г. по описа на ПОС, е обявен в неплатежоспособност и по отношение на него е открито производство по несъстоятелност. Поради това е намерил, че за синдика, респ. при негово бездействие за кредиторите на несъстоятелността е възникнало право да упражнят в 1 г. срок от обявяване на решението по съдебен ред потестативното право по чл. 135 от ЗЗД с цел предотвратяване извършено увреждане на масата на несъстоятелността със същите.

Посочил е, че според твърденията на ищеца дружеството в производство по несъстоятелност е извършило разпоредителни сделки /продажби/ в период от време, следващ възникването на задължения за плащане към кредитора „Б. – 70” ЕООД, чието вземане е прието в производството по несъстоятелност и е установено с влязло в сила решение № 50 от 05.11.2013г. по т.д. № 877/2011г. на ПОС, с което длъжникът е осъден да заплати на този кредитор дължима цена по договори за продажба на бетон в размер на 77 472 лв., ведно със законната лихва от 18.11.2011 г. до окончателното плащане, както и обезщетение за забава в размер на 13 785, 99 лв. за периода от датата на издаване на фактурата до датата на предявяване на иска.

Въззивният съд е намерил, че синдикът в исковата си молба излага твърдения за фиктивност на цените по процесните сделки и за това, че купувачката - ответницата Д. П. се явявала подставено лице, но не е направен никакъв опит за ангажиране на доказателства, че продавачът и купувачът не са желаели договорите да породят действие между тях и че придобивните цени са занижени, т.е. не са реални. Заключил е, че това изключва възможността да се достигне до извод за нищожност на договорите на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД. Приел е, че именно във връзка с действителността, респ. недействителността на трите оспорвани договора следва да се обсъди и споменавания в исковата молба „договор за пълномощия“, който според синдика е обективиран в изискания от Нотариус Б. Т. документ, наименуван Пълномощно и имащ неин рег. № 792 от 20.02.2015г. Посочил е, че с него купувачката Д. П. е упълномощила лицата С. Й. Меитов и И. С. И. да я представляват заедно и поотделно пред Нотариус Б. Т., трети физически и/или юридически лица, банките в страната, държавни и общински органи и навсякъде, където е необходимо, като продадат на когото пожелаят и при цени и условия, каквито уговорят, нейни собствени недвижими имоти, сред които и имотите, предмет на един от процесните договори за продажба-този обективиран в НА № 77 от 2015 г. Въззивният съд е взел предвид, че според съдържанието на пълномощното двете посочени по-горе лица са упълномощени да получават продажната цена в брой или по банков път по своя собствена сметка или такава на трето лице, а също така по своя собствена преценка да ипотекират описаните имоти в полза на трети лица като обезпечение на договори за кредит или на чужд дълг при срокове, условия и модалитети, уговорени от тях и/или трети лица и т.н. Приел е, че от съдържанието на упълномощителното волеизявление е видно, че на упълномощените лица са дадени много широки права, свързани не само с извършване на действия на разпореждане от името на представлявания с негови имоти, но и такива с получаване на цената по същите и то по сметка на самия представляван или по такава, посочена от трето лице. Това според въззивния съд, както и фактът, че двамата представители са управителят на дружеството продавач и синът на едноличния собственик на капитала на същото, реално би могло да служи като индиция за твърдяната от синдика фиктивност, но не е основание за формиране на категоричен извод в тази насока, а е предпоставка за събиране на допълнителни доказателства за установяването й, каквото искане не е правено и такива по делото реално липсват.

Въззивният съд е преценил, че за ищеца така описаното съдържание на пълномощното е по-скоро индиция за знание за увреждащия характер на процесните сделки от страна на приобретателката, но е изтъкнал, че до извод за знание от нейна страна би могло да се достигне само при условие, че тя е имала и информация, че дружеството продавач има неизпълнени парични задължения към споменатия в исковата молба кредитор „Б. – 70” ЕООД, а и към други такива с оглед невъзможността да посреща задълженията си към тях поради състояние на неплатежоспособност. Намерил е, че в случая по делото доказателства за знание за наличието на такива задължения, а и на такова, че процесните сделки целят увреждане интересите на кредиторите по същите, липсват. В подкрепа на това е посочил и че ответницата не е имала как да предполага, че праводателят й е в състояние на неплатежоспособност най-малко по причина, че началната дата на същата е 31.12.2015 г., т.е. цели 10 месеца след сключване на сделките. Изтъкнал е, че в случая това знание не може да се презюмира с оглед разпоредбите на чл.135, ал.3 от ЗЗД, а и тези на чл. 649, ал.4 ТЗ, вр. с §1, т.1 от ДР на ТЗ, тъй като по отношение на ответницата П. не е налице нито една от предпоставките за свързаност - тя не е била в трудови правоотношения със своя праводател, а и няма как да е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника при условие, че той е ЮЛ, като реално липсват доказателства за такава връзка и с неговия управител. Намерил е за недоказани твърденията за фактическо съжителство между ответницата и сина на едноличния собственик на капитала на дружеството, като е добавил, че това не е основание да се презюмира знание.

Въззивният съд е намерил, че не е налице знание за увреждане и от страна на длъжника. В тази връзка е приел, че увреждането при исковете по чл. 135, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 649, ал.1 ТЗ следва да е свързано с масата на несъстоятелността, т.е. да е свързано с наличие на знание за състоянието на неплатежоспособност и извършване на действия, с които въпреки това да се намалява имуществото на неплатежоспособното лице. Взел е предвид, че процесните сделки са извършени на 11.02.2015 г., 20.02.2015 г. и 04.03.2015 г., преди определената начална дата на неплатежоспособността - 31.12.2015 г., и е достигнал до извод, че при липса на такова състояние длъжникът не е имал за цел при сключването им да намалява масата на несъстоятелността и да уврежда кредиторите на същата.

Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Формулираните от касатора първи и пети процесуалноправни въпроси са свързани със задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства, като изложи в мотивите си кои доказателства кредитира и кои – не и по какви съображения. По тези въпроси е формирана постоянна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 192/29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на ВКС, I т. о., решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 28 от 17.05.2018г. по т.д. № 1212/2017г. на ВКС, ТК, I т.о. и др., в това число посочените от касатора решения. Съгласно тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 236, ал. 1 ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая, доколкото въпросът е обоснован с твърдения за непроизнасяне от въззивния съд по доводите на ищеца, че след възникване на задълженията на дружеството разпореждания с имуществото му на много голяма стойност са правени единствено в полза на ответницата, че цените по сделките са нереално ниски и че липсват доказателства за заплащане на цената по сделките, и при съобразяване на мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване по поставените първи и пети процесуалноправни въпроси.

Вторият процесуалноправен въпрос е важен, но по него не е налице противоречие с постоянната практика на ВКС, тъй като въззивният съд не е отрекъл възможността знанието на приобретателя за увреждането на кредитора да бъде доказано въз основа на косвени доказателства, а след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства е достигнал до извод, че този елемент от фактическия състав на чл.135 ЗЗД се явява недоказан. По правилността на тези изводи настоящият състав ще се произнесе в решението по същество на спора.

Третият материалноправен въпрос не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изхода на делото. Въззивният съд действително е приел, че увреждането при исковете по чл. 135, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 649, ал.1 ТЗ следва да е свързано с масата на несъстоятелността, но е изложил тези съображения не във връзка с преценката за наличие на увреждащ характер на сделките, а във връзка с преценката за наличие на знание за състоянието на неплатежоспособност и намерението на длъжника при сключването на сделките да намали масата на несъстоятелността и да увреди кредиторите на същата. Тези съображения са изложени като допълнителни спрямо решаващите мотиви на въззивния съд за липса на знание за увреждането от страна на ответницата П. – приобретател на имотите, и поради това, както и да се реши поставеният въпрос, това няма да се отрази на крайния изход на делото.

Четвъртият материалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, също не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по него липсва произнасяне в обжалваното решение. Въззивният съд не е излагал мотиви дали за доказване наличието на знание за увреждането е достатъчно приобретателят по сделката да е съзнавал, че в резултат на нея съществува възможност да се възпрепятства кредиторът да се удовлетвори със стойността на имота, а е приел, че липсват доказателства за знание у приобреталката за същестуването на вземане на кредитора „Б.-70” ЕООД или за неудовлетворени вземания на други кредитори.

Не следва да се обсъжда доводът за наличие на основанието на чл.280, ал.2 ГПК, тъй като по правилността на въззивното решение настоящият състав ще се произнесе в решението по същество на делото.

По изложените съображения следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: Длъжен ли е съдът да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други – за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните от съществено значение за делото? Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения, доводи и събрани доказателства по делото относно релевантните на спора факти в тяхната взаимовръзка?

На основание чл.649, ал.6 ГПК предварително внасяне на държавна такса не се дължи.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение