Определение № 212 от 07.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3900/2019 г.

Производството e по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от К. П. Д., М. Д. П. и П. Д. П. чрез адвокат Г. Б. от АК - П., срещу въззивно решение № 264 от 12.07.2019 г. по в.гр.д.№ 337/2019 г. на Окръжен съд – Перник.

Въззивният съд е отменил решение № 19 от 06.07.2017 г. по гр.д.№ 51/2016 г. по описа на Районен съд – Брезник, в частта, с която Т. П. К. е осъдена да заплати на основание чл. 346 ГПК във връзка с чл. 12, ал. 2 ЗН на К. П. Д. сумата 750,53 лв., ведно с лихвите, считано от 19.08.2016 г. до окончателното изплащане, като вместо това е постановено отхвърляне на претенцията в тази част, както и първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която предявения от К. П. Д. иск по чл. 12, ал. 2 ЗН срещу Т. П. К. е отхвърлен в частта за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 6 500 лв.

Ответницата по касация Т. П. К. е депозирала отговор чрез адвокат И. В. от АК – П., като възразява срещу допустимостта на жалбата на М. Д. П. и П. Д. П., както и срещу заявените основания за допускане на обжалването и срещу основателността на жалбата, подадена от К. П. Д.. Претендира разноски.

Жалбата е процесуално допустима в частта й, в която изхожда от К. П. Д..

По отношение на жалбоподателите М. Д. П. и П. Д. П. жалбата е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане по следните съображения:

Атакуваното въззивно решение е постановено при условията на чл. 294 ГПК, като предмет на разглеждане е претенция, предявена от (съобразно уточнението с молба от 17.10.2016 г.) К. П. Д. срещу Т. П. К. за заплащане на сумата 6 500 лв. на основание чл. 12, ал. 2 ЗН. Останалите съделители – М. Д. П. и П. Д. П., не са заявили искане за присъждане в тяхна полза на част от сумата 6 500 лв. Техните претенции са с цена на исковете от по 1 000 лв. и с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС, като разглеждането на спора в тази му част е приключило с постановеното при първото разглеждане на спора от въззивния съд Решение № 103 от 13.04.2018 г. по в.гр.д.№ 695/2017 г. на ОС – Перник в частта, в която то е влязло в сила при условията на чл. 296, т. 1 ГПК. Идентична констатация е направена при предходното разглеждане на делото от ВКС, поради което с Определение № 575 от 26.11.2018 г. по гр.д.№ 2746/2018 г. е била върната жалбата на М. Д. П. и П. Д. П. срещу Решение № 103 от 13.04.2018 г. по в.гр.д.№ 695/2017 г. на ОС – Перник досежно произнасянето по чл. 30, ал. 3 ЗС. Атакуваното пред настоящия състав въззивно решение не съдържа произнасяне по отношение на М. Д. П. и П. Д. П., поради което тези лица не са легитимирани да подадат касационна жалба.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

Въззивното решение е постановено след като с Решение № 45 от 27.05.2019 г. по гр.д.№ 2746/2018 г. по описа на ВКС, ІІ г.о. частично е отменено решението, постановено при първото разглеждане на спора от въззивния съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на ОС - Перник. Съобразявайки съдържащите се в отменителното решение на ВКС указания относно предмета на спора, при новото произнасяте ОС – Перник е констатирал, че с влязло в сила решение № 48 от 08.06.2016 г. по гр.д.№ 51/2016 г. на РС – Брезник е допусната съдебна делба между Т. П. К., К. П. Д., М. Д. П. и П. Д. П. на УПИ, находящ се в [населено място], общ. Б., махала „П. л.“, представляващо парцел * в кв. 5 по плана на селото, с площ от 846 кв.м., заедно с построената върху мястото вилна сграда на два етажа, при квоти 3/6 ид.ч. за Т. П. К. и по 1/6 ид.ч. за всеки от К. П. Д., М. Д. П. и П. Д. П.. Делбеното имущество е оставено в наследство от починалия на 20.02.2005 г. П. Д. С. – баща на Т. П. К. и на прекия наследодател на останалите съделители – починалия на 02.04.2012 г. Д. П. Д.. След влизане в сила на решението по допускане на делбата, с молба от 19.08.2016 г., уточнена с молба от 17.10.2016 г., К. П. Д. е поискала Т. П. К. да бъде осъдена да й заплати сумата 6 500 лв., с която приживе на общия наследодател П. Д. С., в периода 1973 г. – 2005 г., тя и съпругът й Д. П. Д. са спомогнали да се увеличи наследството посредством изграждането на втория етаж и покрив на процесната сграда, измазване на етажа, направа на ел. инсталация, текущи ремонти по покрива, водопровода и оградата. С молбата от 17.10.2016 г. извършените работи в имота са конкретизирани по години, стойност и вид (направа на ограда, кладенец, бетонна плоча на втория етаж и покрив, парапет на терасата на втория етаж, поставяне на дограма, шпакловане, ремонт на покрив, изграждане на ел. инсталация, водопровод, подова настилка, изграждане на подпорна стена и измазване на сградата).

Въззивният съд е изложил, че съгласно чл. 12, ал. 2 ЗН сънаследници, които приживе на наследодателя са спомогнали да се увеличи наследството, могат, ако не са били възнаградени по друг начин, да искат при делбата да се пресметне това увеличение в тяхна полза. Следва да е налице съществуващо към датата на откриване на наследството увеличение, като последното може да е в резултат на труд и/или средства, вложени от наследника в наследственото имущество и трябва да е изразено ясно в някаква форма - имот, постройки, насаждения и др. При преценка относно размера на увеличението се взема предвид не колко е изразходвал наследникът в труд и средства, а с колко е увеличено наследственото имущество. Фактите, на които се основава претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН подлежат на пълно и главно доказване от ищеца по този иск.

Окръжният съд е приел, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че вилната сграда е изградена в периода от 1980 г. до 1987 г. Обсъдени са показанията на свидетелите П. С., Р. Ц., В. Г. и И. К., въз основа на които е прието за установено, че сградата е построена от общия на страните наследодател П. Д. С.. Участие в строителството са взели и неговите деца – съделителката Т. П. К. и прекият наследодател на останалите съделители - Д. П. Д.. Имало уговорка как да се разпределят етажите между децата на П. Д. С.. Съответно – сина участвал при изграждането на втория етаж, а дъщерята и съпруга й – при изграждането на първия етаж. Свидетелите сочат, че за извършване на строителните работи са помагали и други близки, както и са били наемани майстори. При така установените факти, съдът приел, че претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН относно строежа на втория етаж на вилната сграда е недоказана. Д. П. Д. и съпругата му К. са участвали при строежа на вилната сграда наред със съделителката Т. К., но цялостната дейност по изграждането е била организирана и заплатена от общия на страните наследодател. За да е основателен иск по чл. 12, ал. 2 ЗН наследникът следва да докаже, че е извършил подобрения в делбения имот за своя сметка и със собствени средства, с които стойността на наследството се е увеличила и той не е бил възнаграден по друг начин. Нито един от свидетелите не установява конкретно какво точно е било извършено от Д. Д. и съпругата му, като показанията са общи и от тях не могат да се направят изводи за вида и обема на извършените работи. Това препятства остойностяването на този принос и съответно не може да се изведе и извод дали реално това участие в строителството е довело до увеличаване на наследственото имущество и с колко. Не е доказано и влагането на лични средства в строителството от страна на Д. Д. и съпругата му. Обсъдени са представените по делото фактури като част от тях не касаят спорния период, а от останалите не е видно какво точно е закупено с тях и дали е вложено в имота. Две от фактурите касаят закупуване на движими вещи – будилник, шкафове, закачалка. Претенцията относно изграждането на бунар е приета за недоказана, тъй като според свидетелите, такъв има в имота, но е изграден от наследодателя П. С.. Доказателства, че бунарът е бил направен изцяло с труд и средства на сина и снахата на С., не са ангажирани. Липсват каквито и да било доказателства, че до откриване на наследството К. Д. и съпругът й са извършили и останалите работи, предмет на претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН. По тези съображения претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН е намерена за неоснователна за пълния предявен размер от 6 500 лв. с оглед което първоинстанционното решение е потвърдено в неговата отхвърлителна част (сумата 5 749,47 лв., представляваща разликата над 4 250,53 лв. до 10 000 лв.) и отменено (с постановяване на отхвърлителен диспозитив) за сумата 750,53 лв. (разлика над отхвърлените с първото въззивно решение претенции общо за сумата 3 500 лв. до присъдените с първоинстанционното решение 4 250,53 лв).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката на първо място поддържа искане обжалването да се допусне при условията на чл. 280, ал. 2, хипотеза трета ГПК.

Поставени са и следните въпроси:

1.1. „Длъжен ли е въззивният съд да изгражда своите изводи не само от отделните факти, но и от връзката между тях, като ги преценява съвместно с всички доказателства по делото и с оглед на неговия предмет и вида на търсената защита, да изясни действителните отношения между страните?”

1.2. „Следва ли въззивният съд, с оглед задълженията на съда по чл. 12 ГПК, да обсъди аргументите и доводите на страните, да прецени всички доказателства по делото, да изясни връзката и действителните отношения между страните и съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК да постанови решението си върху приетите за установени от него факти и върху закона?”

1.3. „Длъжен ли е съдът да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните и да изложи мотиви по всичките им възражения?”

2. „Следва ли да посочи въззивният съд в мотивите си какъв следва да бъде приноса за увеличение на наследството и участието на наети майстори от наследника счита ли се за увеличаване на наследството?“

3. „Какъв е начина на оценяване увеличението на дадено наследство с оглед положения личен труд от наследника?“

4. „Помощта на роднини и приятели на наследника при изграждането на недвижим имот (или поддръжката му), след негова молба и организация, счита ли се за увеличаване на наследството?“

Касаторката поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Изследвайки наличието на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, ВКС констатира, че въззивното решение е валидно и процесуално допустимо. Не се установява и да е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в нарушение на приложима за конкретния спор императивна правна норма или в нарушение на основни начала на гражданския процес, нито е налице явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложените разсъждения по приложението на чл. 12, ал. 2 ЗН са в съответствие със закона, теорията и съдебната практика.

Отсъстват и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК по всички поставени в изложението въпроси. Тези под №№ 1.1, 1.2 и 1.3 обобщават оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на чл. 12, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК представляващият общо основание за допускане на обжалването правен въпрос следва да е конкретно формулиран и да е от значение за изхода по конкретното дело, да произтича от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, но не следва да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. По тази причина касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. В случая изложеното от касаторката в подкрепа на посочените въпроси не кореспондира с данните по делото, доколкото въззивното решение съдържа мотиви, в които са изложени изводите на съда досежно релевантните за спора факти, формирани въз основа на извършения анализ на събраните по делото доказателства; подведено е установеното фактическо положение под приложимите към спора правни норми, с което е обоснован извода относно несъществуването на спорното право. От гледна точка приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК аналогично е разрешението и досежно останалите поставени от касаторката въпроси, които са израз и обобщение на нейното несъгласие с резултата от извършената от въззивния съд преценка на събраните по делото доказателства, включително гласните. Обсъждането на доказателствата е дейност на съда, която е подчинена на установените с ГПК процесуални правила, спазването на които обезпечава правилността на решението. Законът регламентира, че съдът преценява всички доказателства по делото по вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК), като не предопределя със задължителни правила изводите, които съдът трябва да направи от тях, доколкото достоверността и доказателствената им сила се преценяват с оглед всички данни по делото, с което правило въззивният съд се е съобразил. В съответствие с чл. 154, ал. 1 ГПК съдът е изследвал доколко ангажираните от страните доказателства установяват елементите от фактическия състав по чл. 12, ал. 2 ЗН, като при формиране на правораздавателната воля е спазено принципното положение, че участникът в гражданския процес, който носи тежестта да установи фактите, от които черпи претендираното право, следва да проведе пълно главно доказване. В случая както в касационната жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторката е развила своето несъгласие с формираните от въззивния съд изводи по фактите, израз на което са и формулираните въпроси. Поставянето им не с обосновано с конкретни правни аргументи, а с трактовката на самата страна на събраните по делото доказателства и разбирането, че действителните факти не съвпадат с приетите за установени от съда въз основа на извършения анализ на доказателствата. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, обаче, представляващият общо касационно основание правен въпрос не може да касае възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, които при това в случая не намират опора в данните по делото.

С оглед настоящото произнасяне ответницата по касация има право да й се присъдят разноски за защита пред ВКС, възлизащи на 300 лв. за защита срещу допустимата жалба и по 150 лв. за защита срещу недопустимо сезиралите ВКС М. Д. П. и П. Д. П..

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение