Определение № 1047 от 07.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3527/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. С. И., М. С. В. и Д. Б. С. чрез общият им пълномощник адв. Й. против решение № 63 от 18.04.2023 г. по гр. д. № 406/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново.

Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Г. е подало отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 286 от 19.07.2022 г. по гр. д. № 553/2021 г. на Окръжен съд - Велико Търново в частите, с които са отхвърлени предявените от Б. С. И., М. С. В. и Д. Б. С. против ЗД „Бул Инс“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение на неимуществени вреди от смъртта на С. И. С. – баща на първите двама и съпруг на третата ищца, причинена при настъпило на 18.01.2021 г. пътнотранспортно произшествие, за разликата над присъдените 50 000 лв. до претендираните от по 180 000 лв. по исковете на Б. С. И. и на М. С. В., както и за разликата над 100 000 лв. до пълния предявен размер от 180 000 лв. по претенцията на Д. Б. С. и са присъдени разноски на ответника.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че при настъпило на 18.01.2021 г. ПТП, причинено виновно от водач, чиято гражданска отговорност към датата на деликта е застрахована при ответното дружество, е починал С. И. С. – баща на Б. И. и на М. В., както и съпруг на Д. С.. Съобразил е, че първоинстанционното решение по настоящия спор в частите за осъждане на ответника да заплати на ищците обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им до размер на там присъдените суми (съответно от по 50 000 лв. за децата и 100 000 лв. за преживялата съпруга), не обжалвано и е влязло в сила. Така основанието на предявените преки искове на пострадалите срещу отговорния да ги обезщети застраховател, е счетено да е установено със сила на пресъдено нещо и са налице предпоставките на чл. 432, ал. 1 КЗ за ангажиране на отговорността на последния. При определяне размера на дължимите обезщетения на засегнатите нематериални блага, съобразно принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, като единствен спорен въпрос по делото, въззивният съд е съобразил, че към датата на произшествието - 18.01.2021 г. минималната застрахователна сума по задължителната застраховка „ГО“ на автомобилистите за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица, е 10 420 000 лева (чл. 492, точка 1 КЗ), а минималната работна заплата за страната е 650 лева. Отчел е също и официално оповестените статистически данни за средната брутна работна заплата в страната към м. януари 2021 г. - от 1 454 лева, инфлацията и други. Посочено е в обжалваното решение, че към датата на събитието наследодателят е бил на 75 г., съпругата му Д. – на 74 г., дъщерята М. – на 52 г., а синът Б. – на 46 г. Предвид на тези факти и данните, събрани чрез разпита на свидетелите (за съдържанието на съществувалата между ищците и починалия духовна и емоционална връзка; необратимостта на понесените морални болки и страдания; обществено-икономическите условия в страната при проявлението на вредите, вкл. нивата на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент) решаващият състав е направил извод, че търпените от ищците болки и страдания от смъртта на С. С. се съизмеряват със сумата от 100 000 лева за съпругата му и по 50 000 лева за всяко от децата му. В подкрепа на това съждение са изтъкнати обстоятелствата, че синът и дъщерята са пълнолетни и изградили собствени семейства; че от 1996 г. - 1997 г. дъщерята се е установила да живее със семейството си в [населено място], а впоследствие в [населено място] и [населено място]; че около десетина години след навършването на 18-годишна възраст синът е живял в [населено място]. Аргументирано е становище, че макар починалият да е поддържал с децата си чести контакти при възможност не са налице установени обстоятелства, които да обосноват определяне на по – високо по размер обезщетение на неимуществени вреди от горепосочените суми. Изтъкнато е, че липсват твърдения и данни по делото ищците или някой от тях да е имал нужда от медицинска помощ или психологическа подкрепа в резултат на изживяната внезапна загуба на своя близък родственик, респ. да е получил като последица от това посттравматично стресово разстройство. Развити са доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди винаги е обусловен от конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства, в каквато насока са задължителните постановки на ППВС № 4/23.12.1968 г. Според инстанцията по същество присъдените обезщетения са съобразени както с общите критерии, така и със специфичните за делото обстоятелства, които имат значение за правилното прилагане на регламентирания с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне на обезщетението на неимуществени вреди. За разликата над тях до пълния предявен размер на всеки от исковете – от по 180 000 лв., те са намерени за неоснователни и затова отхвърлени.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите поставят правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС - основаниe за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Горните питания са със следното съдържание:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и преценката на установените факти под приложимата материалноправна норма – длъжен ли е въззивния съд да реши спора по същество като изложи собственото си становище по крайния изход на спора? Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено процесуално нарушение поради това, че се отразява на крайния изход по делото и е в противоречие с константната практика на ВКС?“;

2.„Макар да нямат самостоятелно значение, лимитите на застрахователните покрития по КЗ следва ли да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при произнасяне по прекия иск на пострадалия срещу застрахователя на ГО на виновния водач? Според обективните обстоятелства, които трябва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението на неимуществени вреди от деликт, довел до смърт, попада ли общественото положение на починалото лице?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1/2010 г., ОСГТК.

По първия въпрос се твърди отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, изразена в т. 2 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК, т. 19 от ТР № 1/2001 г., ОСГК, както и с решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на IV г.о., решение № 87 от 04.09. 1958 г. по гр. д. № 55/1958 г. на ОСГК на ВС, определение № 1006 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 619/2010 г. на III г.о., а по втория – с решение № 109 от 13.10.2020 г. по т. д. № 1898/2019 г. на II т.о. на ВКС.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият повдигнат въпрос, разгледан според цялостната му формулировка, по своята същност е довод за допуснати от съда процесуални нарушения по приложението на чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК и относно начина на установяване на релевантните факти, което според страната е довело до неправилност на изводите на съда при определяне размера на обезвредата на засегнатите нематериални блага, поради неотчитане на общественото положение на починалото лице като един от критериите, относими към понятието за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД.

Така заявено, питането не удовлетворява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед разясненията в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен ясно и точно да формулира правния въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Този материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, питането изразява становището на касатора, че подходът на решаващия състав към преценката на установените обективни обстоятелства по делото и тяхното значение за размера на дължимото обезщетение по чл. 52 ЗЗД, е неправилен и затова присъденото на всеки от ищците такова е занижено и не съответства на принципа за справедливост. По естеството си, както вече се отбеляза, въпросът е касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението, поради допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, но е без правно значение в производството по селектиране на касационната жалба, предпоставки за каквото в случая отсъстват. Непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото само по себе си е основание за недопускане на обжалването без да се разглеждат сочните допълнителни основания за това – вж. мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г., ОСГТК.

За пълнота на изложението следва да се отбележи и следното. Поставеният въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да разгледа и реши правния спор като инстанция по съществото му. По него е установена трайна и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и задължителна такава и посочена от страната, с която обжалваното решение е съобразено. Според правните разрешения в тази практика, непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. При спор относно фактите съдът в мотивите си обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. В случая втората съдебна инстанция е постановила решението си в съгласие с тази практика, поради което липсва основание за уважаването на искането за селектиране на жалбата по това питане.

Поставеният втори въпрос също не осъществява предпоставки за допустимост на обжалването.

В обжалваното решение съдът е съобразил и общественото разбиране за справедливост към датата на настъпването на вредата, отчитайки конкретните икономически условия в страната, ориентир за което са съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент и е изложил съображения в тази насока. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението, вкл. и относно соченото от страната обществено положение на починалия, при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, която обаче се проверява в касационното производство във фазата по разглеждане на жалбата, но не може да обоснове достъп до касация по критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В обобщение, поради липса на предпоставки в приложно поле на заявеното селективно основание касационен контрол не може да се допусне.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.