Определение № 4912 от 29.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 374/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 30174 от 20.11.2024 г., подадена от Столична община чрез юрисконсулт Ц. З., против въззивно решение № 1052 от 22.10.2024 г., постановено по в.гр.д. № 777/2024 г. по описа на САС, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 6005 от 23.11.2023 г., постановено по гр.д. № 2001/2023 г. по описа на СГС, касаторът е осъден да заплати в полза на Й. С. Г. сума в размер на 20 000 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди и 1800 лева – обезщетение на имуществени вреди, настъпили при падане поради липса на плочки при слизане по стълби на [улица], [населено място], бл. 32 пред магазин за електрически тротинетки.

Касационният жалбоподател се позовава на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че въззивният съд неправилно е оценил всички доказателства и доводи на страните, в резултат на което е формирал погрешни правни изводи. Сочи, че са останали недоказани както механизмът на увреждането, така и причинно-следствената връзка с настъпилите вреди. Неправилно била приета и липса на съпричиняване, доколкото при нормална скорост на придвижване всяка неравност или препятствие в пътната настилка можело да бъде забелязана респ. избегната от пешеходеца. Твърди се също, че размерът на обезщетението бил силно завишен в противоречие с обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Моли се обжалваното решение да бъде отменено, евентуално размерът да обезщетението да бъде намален като бъде отчетен приносът на пострадалия.

В изложението по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК касаторът поддържа наличие на специалните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. Носи ли ищецът доказателствена тежест да установи механизма на увреждането и мястото, на което е настъпил инцидентът?

2. С какви доказателствени средства е допустимо да стане доказването на тези обстоятелства - механизъм и място, на което е настъпил инцидентът?

3. Допустимо ли е искът да се приеме за доказан само въз основа на твърденията в исковата молба?

4. Допустимо ли е да се вземат предвид показанията на свидетел, който не е пряк очевидец на случилото се, а преразказва твърденията на пострадалото лице?

5. Обосновано ли е съдебното решение, ако почива единствено на твърденията на ищеца в исковата молба относно механизма на настъпилото увреждане?

6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?

7. В какво се състои оценката на обстоятелствата, които обуславят вредите, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди? Достатъчно ли е съдът да изброи обстоятелствата или е необходимо да обоснове влиянието на всяко едно върху размера на обезщетението?

8. Правилно ли е приложен законовият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?

Ответникът по касация Й. С. Г. чрез пълномощника си адв. М. Д. изразява становище за неоснователност на жалбата. Твърди, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационен контрол. Претендира за присъждане на разноски на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

Делото е било образувано по искова молба на Й. С. Г. срещу Столична община, с която са били предявени искове по чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди вследствие неизпълнението на задължението на ответника да обезопаси и поддържа в изправност участъци от пътя. Искът за имуществени вреди в размер на 1800 лв. бил уважен изцяло от първостепенния съд, а този за неимуществени – само до размер от 5000 лв.

За да постанови крайния резултат за осъждането на ответника да заплати сумата от 20 000 лв. неимуществени вреди и да потвърди първоинстанционното решение в останалата част, въззивният съд приел за установени следните факти: на 03.01.2022 г. Й. С. Г. /на 53 г./, слизайки по стълбите към подлеза, находящи се на [улица] пред магазин за ел. тротинетки, паднал на земята поради липса на плочки, при което си счупва раменната кост на дясната ръка. Мястото, на което тротоарните плочки и бордюра били неукрепени и разбити, не било обозначено или оградено, поради което ищецът не очаквал, че преминаването от там крие риск. Описаният механизъм на настъпване на травмата бил подробно изложен от разпитания по делото свидетел – син на ищеца, който бил и очевидец на събитието. От заключението по допуснатата СМЕ въззивният съд приел за установено, че вследствие на претърпяната злополука пострадалият е получил счупване на тялото на дясната раменна кост. Проведено било следното лечение: болнично - от 07. 01. 2022 г. до 14. 01. 2022 г. - 7 дни; домашно - амбулаторно - от 03. 01. 2022 г. до 06. 01. 2022 г. и от 14. 01. 2022 г. до около 5-6 месеца. По време на болничното лечение е опериран - на 10. 01. 2022 г. - наместване и фиксация на раменната кост с метални импланти. По време на домашно - амбулаторното лечение пострадалият е провеждал раздвижване на десния горен крайник. Ищецът е претърпял болки и страдания непосредствено след ПТП с голям интензитет за около 7-8 дни, болки с умерен интензитет от около 5-6 месеца, след което интензитетът на болките е намалявал постепенно. Предстояла нова операция за изваждане на металните импланти, което ще му причини болки и страдания с умерен интензитет за около 1 месец и с малък интензитет за около 2 месеца. С оглед характера, местоположението и степента на счупването на ищеца експертизата била категорична, че той би могъл да изпитва болки и страдания при влажно и студено време, при по- голямо натоварване на десния горен крайник до около 2-3 години след инцидента. Обичайният възстановителен период за този тип увреждане е около 5-6 месеца. Налице били следните остатъчни последици - белег от операция на дясната мишница 20 см, дясната мишница е по-дебела 2 см, дясната предмишница е по-слаба 2 см.

При тези факти въззивният съд приел, че когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение. Разпоредбата на чл.30 ал.4 и чл.31 ЗП задължава лицата, които стопанисват пътя, да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и да ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Наличието на неравен пътен участък, независимо дали е на тротоара или на пътното платно представлява неосигуряване на условия за безопасно движение по пътищата, съответно неизпълнение на задълженията на общината. В този аспекти, приел също, че поддържането на стълбите в района на подлеза е задължение на СО, без оглед на това на кого конкретно е възложена тази дейност или кой точно е собственик на намиращия се в непосредствена близост имот, а настъпилите вреди в резултат на бездействието на Общината да контролира правилното, редовно и надлежно ремонтиране на тротоара от страна на третото лице-изпълнител, ангажира отговорността й по чл.49 ЗЗД. С оглед на това с проявеното бездействие от длъжностни лица на ответната община, същата не е изпълнила задълженията си да организира безопасно движение по улиците. Налице била пряка и непосредствена причинна връзка между бездействието на служителите на общината, настъпилия деликт и причинените в резултат на него вреди, поради което следвало да бъде ангажирана отговорността й. Приел също, че претърпените от ищеца вреди били в пряка причинна връзка с бездействието на лицата, на които е било възложено от ответната община упражняване на надзор и отстраняване на неравности по настилката на тротоара, поради което са причинени по повод възложената им работа. Установявало се по безспорен начин от показанията на свидетеля, че мястото на инцидента е било необезопасено, че увреждането вследствие на злополуката е в пряка причинна връзка с бездействието на ответника. По отношение размера на претърпените неимуществени и като съобразил принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед всички правнорелвантни обстоятелства: възрастта на пострадалия, икономическата конюктура в страната, характера и степента на увреждането и възстановителния период, въззивният съд приел, че предвид обема на претърпените неимуществени вреди справедливото обезщетение било в размер на 20 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на деликта. В този смисъл и постановил крайния си акт.

При тези данни, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като прецени наведените основания за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането й до касационен контрол.

Поставените от касатора от първи до пети въпрос относно доказателствената тежест и начина, по който ищецът следва да установи мястото и механизма на настъпване на увреждането, са във връзка с приложението на чл. 154 ГПК и са от обуславящо значение за изводите на съда, касаещи задължението на ищеца да установи фактите, на които основава своите искания. По тях обаче не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не се констатира твърдяното от касатора противоречие. Изводът за доказаност на настъпването на увреждането не е направен в противоречие с практиката на ВКС, според която ищецът по иска по чл. 49 от ЗЗД носи доказателствената тежест да установи по делото съществуването на предпоставките за възникване на отговорността на ответника по чл. 49 от ЗЗД, с изключение на вината на лицето, на което е възложена работата, която по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се презумира. В съответствие с тази практика въззивният съд е достигнал до извод за основателност на иска, приемайки, че ответната страна като собственик на подземните съоръжения, какъвто е процесният подлез, има задължението за поддържането на тротоарите, което включва и осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение и преминаване. В случая увреждащото поведение се изразява в бездействие – непредприемане на необходимото за отстраняване или ограждане на опасният участък, на който ищецът е получил процесните увреждания. Прието е и наличие на причинна връзка между това поведение на ответника и претърпените от ищеца вреди, като е посочено, че ответната община е отговорна за вредите, причинени от служителите и когато не е установено кои конкретно са тези служители, като вината на последните се предполага на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД. От своя страна ищецът, чиято е доказателствената тежест, е установил чрез пълно и главно доказване времето, мястото и начина на настъпване на травмата. Четвъртият въпрос не кореспондира с фактическата обстановка по делото, доколкото е прието, че механизмът на инцидента е установен чрез безспорните свидетелски показания на очевидец – сина на ищеца, който е придружавал баща си по време на инцидента а и след него – при търсенето на първа медицинска помощ. Следва да се посочи също, че обжалваното решение не е основано само на твърденията, изложени в исковата молба, каквото е оплакването на касатора и в който аспект е поставен петият процесуалноправен въпрос. Въззивният съд съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК е обсъдил подробно и всестранно събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, в резултат на което е достигнал до извод за основателност на предявения иск. Обсъдил е както свидетелските показания, така и заключението по приетата СМЕ. Разрешенията му по първите пет въпроса напълно съответстват на практиката на ВКС, поради което по тези въпроси касационно обжалване не следва да се допуска.

По шестия въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, който е обуславящ изхода на всяко едно гражданско дело също е налице утвърдена и непротиворечива практика на ВКС съобразно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Обжалваното решение напълно съответства на тези разяснения. Споделени са изводите на първостепенния съд, който изложил мотиви за недоказаност на възражението за съпричиняване вредоносния резултат. Въззивната инстанция е извела собствени правни изводи на база фактическата обстановка по делото респ. липсва твърдяното противоречие с практиката на касационната инстанция.

Седмият и осмият въпрос касаят оценката на обстоятелствата, обуславящи вредите и определянето на обезщетение при правилно приложение на законовоустановения критерий за справедливост. Те са по приложението на чл. 52 ЗЗД и същите са от обуславящо значение за изводите на съда относно определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. По тях обаче не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не се констатира твърдяното от касатора противоречие с приетото от съда с ППВС № 4/1968 г., според разясненията в което, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се съобразят конкретните обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В случая съдът при определяне размера на обезщетението не се е отклонил от тази задължителна практика, защото е взел предвид установените по делото увреждания, получени от ищеца, настъпилите усложнения, продължителността на възстановителния период и търпените през него неудобства, както и бъдещата прогноза за състоянието му. Следавателно съдът не е определил немотивирано размера на дължимото се обезщетение, а е изложил ясни и конкретни аргументи, които според него обосновават присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. След като е обсъдил вредите, констатирани и от приетото по делото заключение по извършената СМЕ, съдът е направил извод за всички негативни последици, и е извършил преценка за справедливия размер на обезщетението с оглед всички релевантни критерии. Липсва противоречие на възприетите от въззивния съд обстоятелства, относими към определяне размера на обезщетението и с цитираните от касатора решения на ВКС, в които също при определяне справедливия размер на дължимото се обезщетение, са приложени постановките на ППВС № 4/1968 г. поради което по този въпроси касационно обжалване не следва да се допуска.

Не е налице и никоя от предпоставките за служебно допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като решението не е нито нищожно, нито вероятно недопустимо, нито очевидно неправилно.

При този изход на делото в полза на процесуалния представител на ответника по касация следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита. Настоящият състав като съобрази фактическата и правна сложност на делото, и обема на предоставена правна помощ, намира че справедливото възнаграждение за адвоката е в размер на 1000 лв.

По изложените съображения съдът