Определение № 2642 от 15.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 829/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. А. А. срещу решение №317 от 01.12.2024г. по в.т.д. №196/2024г. на Варненски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение №33 от 18.01.2024г. по т.д. №331/2022г. на Варненски окръжен съд О. А. А. е осъден на основание чл.55, ал.1, предл. трето вр. чл.265, ал.2 и чл.86, ал.1 от ЗЗД да заплати на И. А. А. сумата от 25564,60 евро или тяхната левова равностойност от 50 000 лв. – част от общата сума от 55 000 евро (с левова равностойност 107 570,65 лв.), представляваща заплатено на отпаднало основание възнаграждение по развален договор за строителство на жилищна сграда в поземлен имот с идентификатор № 27125.501.429, находящ се в [населено място], общ. Б., [улица], ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба (01.06.2022 г.) до окончателното изплащане на задължението. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е преквалифицирал исковата претенция, без да е дал възможност за ангажиране на доказателства. Излага аргументи, че липсват твърдения на ищеца за обедняване, както и доказателства за това. Навежда доводи, че актът е необоснован, тъй като решаващият съд е направил извод, че между О. А. и И. А. е съществувала валидна облигационна връзка, но не е приел като източник на това правоотношение приложения по делото договор за СМР от 01.08.2019г., а е приел, че уговореното между страните е различно от предмета на горепосочения договор за СМР. Изтъква, че съдът е приел, че сумите по представените разписки са такива получени от А., но липсва обсъждане на тяхното предназначение, както и на доводите, че сумите по разписките са за възстановяване на платени от А. строителни материали и консумативи. Счита, че в случая е спорно дали е налице прекратяване или разваляне на договора, както и че е необходимо обсъждане на годността на изработеното. Допускането на касационното обжалване се обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Защо съдът е възприел „нещо“ от разпоредбата на чл. 55 от ЗЗД за възнаграждение, коментирайки приложени по делото разписки, в които е записано „сумата от...“? Възприема /ли/ тези две разписки за доказателство за платено възнаграждение, въпреки липсата на мотиви и в тази връзка? 2. Допустимо ли е, без твърдения от ищеца и/или ответника, да се квалифицира сумата като възнаграждение при твърдение на ответника - необсъдено, че същата представлява разход за материали? 3.Възможно ли е доказателства, обезпечени в производство, с твърдения за съществуване на валиден писмен договор от 01.08.2019г. за СМР, да се ползват като валидни в производство, в което договорът е признат за невалиден, а на негово място съдът счита за доказано съществуването на валидна облигационна връзка между страните по неформално съглашение със същия предмет, без да има такива обезпечени доказателства? 4. Допустимо ли е развалянето на писмения договор от 01.08.2019г. с недоказани по безспорен начин отправени и възприети възражения по приемане на работата в производството във Варненски окръжен съд или евентуално твърдяното разваляне на същия договор с молбата по чл.207 от ГПК пред Варненски районен съд, да се приема за доказано разваляне на неформален договор между същите страни и двата да бъдат възприети като взаимозаменяеми едва в производството пред въззивна инстанция? 5. Допустимо ли е възприемането на плащане на суми в размер на частичен иск от 50 000 лв., и пълния размер от над 100 000 лв., без да се изследва действително механизмът на тяхното заплащане предвид забраната по ЗМИП и императивното ограничаване на плащанията в брой при липса на доказателства за банкови преводи от и към доверителя ми? 6. Представлява ли нарушение на материалния закон липсата на обсъждане на твърденията, че платените по разписките суми са разходвани за вложени материали? 7.Следва ли да се приобщават и ползват за мотивиране на решението изготвените по чл. 207 от ГПК експертизи с твърдения за погиване на доказателствата и невъзможност за по-късното им събиране в производството, с възприет предмет неформален договор за строителство и при условие, че са налични доказателства за съществуването на сградата към момента на заседанията от 2024г.? 8. При събрани устни доказателства за пълната липса на строителна документация за осъществен контрол по време на извършване работата и на вложените материали и при данни, че доверителят ми не е отговорното лице, допустимо ли е да бъдат изведени мотиви в обратна посока? 9. Налице ли е неоснователно обогатяване при липса на доказателства досежно разместванията на имуществените сфери на ищеца и ответника; при липса на твърдения за обедняване от ищеца, както и такива за обогатяване на ответника с конкретните суми, както и при липса на ангажирани каквито и да е доказателства, установяващи разход у ищеца респ. приход при доверителя ми? 10. Представлява ли преобразуването на финансови средства в материални блага в полза на ищеца - съществуваща сграда, обедняване на ищеца? 11. Закупуването, преработката и преобразуването на стоки във вещи в чужда полза (на ищеца) представлява ли неоснователно обогатяване на доверителя ми? Твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, формирана с Определение №843 от 22.07.2010г. по т.д.№843/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., както и с решения на Пловдивски апелативен съд, Пловдивски окръжен съд и Врачански окръжен съд. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответникът по касация И. А. А. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, въз основа на събраните в първоинстанционното производство и в производството по чл.207 от ГПК доказателства, че на 01.08.2019г. ищецът И. А. А. и ответникът „Експресо-90“ ЕООД са сключили договор за изработка на едноетажна жилищна постройка в недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. Б.. Ищецът е получил два броя разписки за извършени от него плащания по процесния договор - за сумата от 30 000 евро и за сумата от 18 000 евро, подписани само от ответника О. А. А., като физическо лице и без посочени дати. Съдът е констатирал, че в периода от 23.02.2011г. до 13.07.2023г. ответното дружество „Експресо-90“ ЕООД е било управлявано и представлявано от ответника С. О. А., както и че липсват доказателства при издаването на двете разписки О. А. да е действал като овластено по смисъла на чл.75 от ЗЗД лице по отношение на удостоверените с тях плащания. Въззивният съд напълно е споделил мотивите на първоинстанционния съд, че отклоненията в изискванията на ЗУТ за техническо и качествено изпълнение на възложеното с процесния договор за СМР са толкова съществени, че е налице пълна непригодност за обитаване на жилищния обект. Поради това е приел, че за ищеца като възложител се е породило потестативно право по чл.265, ал.2 от ЗЗД да развали процесния договор за изработка, упражнено от него. Относно преценката на първоинстанционния съд, че задължението за построяване на сградата е поето общо от „Експресо-90“ ЕООД и от О. А., съставът на Варненски апелативен съд е приел, че са приложени неправилно разпоредбите на чл. 121 - чл.127 от ЗЗД. Изложил е мотиви, че липсата на доказателства за овластяване на ответника О. А. да задължи другите двама ответници с издадените разписки, не може да бъде преодоляна на основата на правилата за солидарност по чл.261 ал.3 от ЗЗД. Изразил е становището, че разпоредбата на 261, ал.3 от ЗЗД се отнася до характеризиращата договора престация – изпълнението на възложените СМР и до отговорността за вреди от некачествено изпълнение, но не и към правилата за неоснователното обогатяване в хипотезата на връщане на даденото по разваления договор за СМР. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Формулираните от касационния жалбоподател въпроси по т.1.1, т.1.2, т.1.3, т.1.4, т.1.7, т.1.8 и т.1.9 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са свързани с предмета на спора, но по отношение на тях не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол. Отговорите на тези въпроси са фактологично обусловени, предполагат проверка на събраните по делото доказателства и не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, а са от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно - за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда. Според указанията в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по чл.288 от ГПК и може да бъде проверявана само в производството по чл.290 от ГПК след допускане на касационното обжалване. Въпросът по т.1.5 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване изразява тезата на касатора, че при императивното ограничаване на плащанията в брой, заплащането на процесната сума се явява недоказано поради липса на доказателства за плащания по банков път. Разпоредбата на чл.3, ал.1 от З акона за ограничаване на плащанията в брой /ЗАПБ/, според която всички плащания на територията на страната на суми в размер на или над 10 000 лв. следва да се извършват по банков път, не създава ограничения при доказването на извършени плащания. Плащането в брой на сума, равна на или надвишаваща 10 000 лв., представлява нарушение на чл.3, ал.1 от ЗОПБ и е от значение за реализиране на административно - наказателна отговорност срещу нарушителя, но не се отразява на извършването, респ. на доказването, на плащането. Въпросът по т.6 от изложението относно липсата на обсъждане на твърденията, че платените по разписките суми са разходвани за вложени в строителството на сградата материали, също не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като няма характера на въпрос по приложение на процесуалноправна норма. Твърденията, че съдът, при постановяване на решението си, не е изложил мотиви по всички заявени от страните възражения, сами по себе си не съставляват въпрос, а оплаквания за нарушение на процесуалния закон. Съответно те биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Наред с това въпросът не съответства на мотивите на съда, който е взел предвид твърдението,че получените от О. А. средства са вложени в изпълнението на поетите от „Експресо 90“ ЕООД с процесния договор за строителство задължения, но е приел това твърдение за недоказано. Правните въпроси по т.10 и т.11 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не съответстват на установената от съдебния състав фактическа обстановка и на правните му изводи, поради което също не отговарят на общия критерий за достъп до касация по чл.280 ал.1 от ГПК. Въпросите предпоставят, че сумата, получена от ответника в изпълнение на разваления договор за строителство, е преобразувана в материално благо, полезно за ищеца. Тази теза не съответства на констатациите на въззивния съд. При анализа на събраните по делото доказателства съдът е направил извод за наличие на съществени отклонения в техническите изисквания на ЗУТ за качествено изпълнение на възложеното с процесния договор за СМР, довели до пълна непригодност за обитаване на жилищния обект, което е породило за ищеца като възложител потестативно право по чл.265, ал.2 от ЗЗД да развали процесния договор за изработка. Съответно констатацията за пълната непригодност на изпълнението изключва възможността построеното да бъде прието за материално благо в полза на възложителя, което да обоснове извод за липса на обедняване. Наред с това въззивният съд е изтъкнал и липсата на доказателства, че получените от О. А. средства изобщо са вложени в изпълнението на поетите от „Експресо 90“ ЕООД с процесния договор задължения за строителство. Евентуалната необоснованост на изводите на съда и неправилната преценка на доказателствата са извън обхвата на чл.280, ал.1 от ГПК, поради което не подлежат на ревизиране в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Следва да се отбележи, че по отношение на всички въпроси не са посочени и допълнителни основания за достъп до касационно обжалване. Въпреки, че касаторът поддържа, че решението противоречи на задължителната съдебна практика, цитираните от него решения на съдилищата, както и определение на ВКС, постановено по реда на чл.288 от ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване, нямат характер на практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, разяснен в т.2 на ТР№1 от 19.02.2010г. Неоснователни са твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай касаторът се позовава на предпоставката по чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК, без да я аргументира отделно от касационните си доводи и поставените правни въпроси. Очевидната неправилност е основание за достъп до касация, което е независимо от поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК правни въпроси и не е тъждествено с касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК. По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд. На ответника по касация И. А. А. следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2533,70 лева, извършването на които се доказва от представения договор за правна защита и съдействие. Неоснователно е искането на С. О. А. и „Експресо -90“ ЕООД за присъждане на разноски, доколкото същите нямат качеството на страни в касационното производство. Те са имали качеството на другари на касатора – ответник в производството, но предявените срещу тях искове са отхвърлени с въззивното решение, което в тази част не е обжалвано и е влязло в сила. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд