Определение № 101 от 12.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3110/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

С решение № 260157 от 23.04.2025 г., постановено по в.гр.д. № 14026/2019 г. по описа на Софийски градски съд, е потвърдено решение № 121334 от 22.05.2019 г. по описа на СРС, постановено по гр. д. № 15067/ 2016 г., с което е отхвърлен предявеният от Н. Б. срещу "Софиягаз" ЕАД, с правоприемник "Овергаз мрежи " АД, иск с правно основание чл. 109 от ЗС за осъждане ответника да прекрати неоснователните действия, с които пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост по отношение съсобствените му 12 945/20 595 ид. ч. от целия имот, представляващ УПИ *,*, *, * в квартал * по плана на [населено място], м. "К. с.-П. к.", целият с площ 20 595 кв. м., като демонтира за своя сметка газови съоръжения в описания имот, като неоснователен. Със същото решение Софийски градски съд е отменил решение № 20100800 от 20.04.2021 г. на СРС по гр.д. № 15067/2016 г. и е оставил без уважение молбата на ищеца Н. Б. за допълване на решение № 121334 от 22.05.2019 г. по гр. д. № 15067/2016 г. с произнасяне по откритото производство по чл. 193 от ГПК относно оспорване на разрешение за строеж № Б-206/18.06.2006 г., издадено от АГК София, подписано от гл. инж. на ДАК, в частта за достоверността на отразената забележка "без засягане на ПИ-частна собственост" и работен проект СФ-01-А41/2-2-02 в частта относно забележка в квадратния печат, положен в горен десен ъгъл: "Без засягане на частна собственост", като неоснователна.

Против така постановеното въззивно решение е депозирана касационна жалба от Н. Б., с оплакване за неправилност. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил нормата на чл.109 от ЗС, като не е съобразил, че през имота на ищеца преминават тръбни съоръжения, без дадено съгласие или учреден сервитут. Моли въззивното решение да бъде отменено и предявеният иск по чл.109 от ЗС да бъде уважен, както да бъде постановено решение на основание чл.194, ал.3 от ГПК, с което да се приеме за основателно оспорването на представени от ответника доказателства по делото.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят се позовава на недопустимост на въззивното решение, както и на чл.280, ал. 1, т.1 и т.2 от ГПК като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и на ЕСПЧ. Формулира следните правни въпроси:

1.Достатъчно ли е да има в исковата молба твърдения на ищеца за засегнатото му право на собственост, което не може да ползва в пълен обем, заради поддържаното от ответника състояние на незаконен строеж в имота, създадено в нарушение на строителните правила и норми и следва ли тези твърдения да бъдат разгледани и преценени от въззивния /национален/съд, за да се съобрази дали искът по чл.109 от ЗС е основателен?- поддържа противоречие с решение от 25.11.2010 г. на ЕСПЧ по делото Милева и др. срещу България.

2. Има ли извършвано незаконно действие от лице, което няма учреден сервитут или друго законно облигационно, ограничено или пълно вещно право за чужд имот, но поддържа състояние в чуждия имот, което води до пречене на собственика на този имот да упражнява абсолютното си право на собственост в пълен обем?- поддържа противоречие с т.3 от ТР № 4/2015 г. от 07.11.2017 г. на ОСГК на ВКС, решение № 159 от 17.03.2025 г. по гр.д. № 5318/2023 г. на ВКС, І г.о., решение № 625 от 03.12.2010 г. по гр.д. № 1426/2009г. на ВКС, І г.о.

3.Липсата на законно учреден сервитут и липсата на ПУП за построяване на газови съоръжения в чужд имот обвързват ли въззивния съд да прецени преюдициално незаконността на това строителство в чужд имот и нищожността на издаденото разрешение за строеж в чужд имот, без съгласието на собственика, а оттам да преценява и основателността на предявения иск по чл.109 от ЗС?- поддържа противоречие с ТР № 31/1984 г. на ВС, решение № 35 от 18.05.2017 г. по гр.д. № 3422/2016 г. на ІІ г.о. на ВКС.

4.Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в мотивите си по всички направени оспорвания и възражения във въззивната жалба?- поддържа противоречие с решение № 229 от 23.04.2025 г. по гр.д. № 595/2024 г. на ВКС, І г.о.

5. Ако съдът не се е произнесъл с определение по чл.194, ал.2 от ГПК или с диспозитива на решението си по чл.194, ал.3 от ГПК – налице ли е произнасяне на съда по откритото инцидентно оспорване само с мотивите на акта и поражда ли се сила на пресъдено нещо, обвързваща страните по оспорването за истинността на този документ или е допустимо в нов процес да се иска оспорване на този документ с нарочно произнасяне в диспозитива на съдебния акт и имат ли сила на пресъдено нещо мотивите по друго съдебно решение ?- поддържа противоречие с т.18 от ТР №1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 57 от 26.02.2018 г. по гр.д. № 2736/2017 г. на ВКС, ІV г.о.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът „Овергаз мрежи“ АД, представлявано от юрисконсулт Д., моли обжалваното решение да бъде оставено в сила като правилно. В отговор на изложението към касационната жалба ответникът сочи, че не е формулиран правен въпрос, по който въззивната инстанция да се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС, а цитираното решение на ЕСПЧ е неотносимо към спора. По същество поддържа, че въззивното решение е правилно, изводите на съда- обосновани и законосъобразни.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови своето решение, Софийски градски съд е посочил, че съгласно чл. 109 от ЗС собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. За уважаване на иска е необходимо ищецът да докаже не само, че е собственик на имота и че върху него ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот, по-големи от обикновените /чл. 50 ЗС/. Посочил е, че преценката за това кои доказани факти по дело представляват неоснователно действие по смисъла на закона и дали тяхното въздействие е по-голямо от обикновеното, е конкретна по всяко дело. В този смисъл е цитирал дадените разясненията по т. 3 на ТР № 4/06.11.2017 г. по т. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, както и решение № 14/2021 г., гр. д. № 546/2020 г., I ГО на ВКС; решение № 58/2021 г., гр. д. № 2661/2020 г., II ГО на ВКС; Р № 3/09.09.2022 г., гр. д. № 2139/21 г., I ГО на ВКС. Съдът е приел за безспорно, че ищецът е собственик на 12 945/20 595 ид. ч. от целия имот, представляващ УПИ *, *, *, * в квартал * по плана на [населено място], м. "К. с.-П. к.", целият с площ 20 595 кв. м. Посочил е, че от представените по делото нотариални актове се установявало, че ищецът бил започнал да придобива собствеността върху процесните идеални части от 2009 г. Посочил е още, че от представените писмени доказателства- разрешение за строеж № Б-206/18.07.2006 г. на СО-ДАГ и разрешение за ползване № СТ-12-2/04.01.2007 г., както и от СТЕ, приета по делото, било установено, че периодът на изграждане на съоръженията за пренос и разпределение на природен газ в процесния имот е бил от 07.08.2006 г. до 04.01.2007 г., т. е. твърдяното от ищеца неоснователно въздействие върху процесния имот, изразяващо се в извършване на незаконен строеж без учреден сервитут и без негово съгласие, е осъществено преди придобиване на собствеността. Посочил е още, че фактът на строеж, извършен в имот преди възникване правото на собственост по отношение на същия в патримониума на ищеца, не е действие, извършено в чужд имот без съгласие на собственика и не е действие, което му пречи да упражнява правото си на собственик, като в този смисъл е посочил постановеното решение № 57/26.02.2021 г. по гр. д. № 4517/2019 г. на ВКС, II г.о.

Като допълнителни мотиви към извода за неоснователност на иска по чл.109 от ЗС въззивният съд е посочил, че по делото не е доказано с какво конкретно твърдяният за незаконен строеж пречи на ищеца да упражнява пълноценно правото си на собственост или е създал за ищеца пречки за използването на съсобствения му имот, по-големи от обикновените.

На следващо място въззивният състав е посочил, че оспорването на истинността на документ по реда на чл. 193 от ГПК е равнозначно на предявяване на инцидентен установителен иск, по който, за да се формира сила на пресъдено нещо, съдът следва да се произнесе независимо от произнасянето по основния иск. Целта на производството по чл. 193-194 от ГПК е да се обори обвързващата доказателствена сила на представен по делото документ и с установяване неистинността, съответно с потвърждаване на истинността на този документ се разрешава със сила на пресъдено нещо въпросът за неговата истинност. В този смисъл въззивният съд се е позовал на т. 1 от ТР № 5 от 14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ОСГК на ВКС. Съдът е посочил,че видно от представеното по делото решение № I-44-198/19.09.2013 г. СРС, 44 с-в, по гр. д. № 1763/2012 г., постановено между същите страни, в мотивите съдът се е произнесъл по реда на чл. 193 от ГПК относно истинността на същите документи, като е приел за доказано направеното от ищеца оспорване. Поради изложеното е приел извод, че въпросът относно истинността на документите е разрешен със сила на пресъдено нещо между страните по делото и повторното му разглеждане е недопустимо.

По тези съображения въззивният съд е потвърдил решението на СРС по иска по чл.109 от ЗС и е оставил без уважение искането на ищеца да се произнесе по реда на чл.193-194 от ГПК по истинността на доказателства по делото.

С оглед изложените мотиви от въззивния съд не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

Поставените от касатора въпроси от номер едно до номер три не могат да послужат за допускане на обжалваното решение до касация, тъй като не са обуславящи волята на съда /не са правни въпроси/. Това е така, защото поставените въпроси касаят развитите допълнителни мотиви на въззивния съд за неоснователност на предявения иск по чл.109 от ЗС. Като основен мотив за отхвърляне на предявения иск съдът е посочил, че тръбните съоръжения, поставени от ответното дружество, са положени преди придобиването на идеални части от имота от ищеца, както и че ищецът е знаел за съоръженията също преди придобиването на право на собственост върху части от терена. Съдът е мотивирал извод, че след като строежът е извършен преди придобиването на собствеността от ищеца, при знание за положените тръби и при наличие на разрешение за строеж, то това не е действие извършено в чужд имот, което да е в причинна връзка с възпрепятстване на правото на собственост на ищеца. На следващо място съдът е посочил, че по делото не се установява с какво точно тръбните съоръжения пречат на ищеца да упражнява правата си. Поставените въпроси касаят именно втората част от мотивите на въззивния съд, като касаторът е акцентирал на това, че тръбните съоръжения са незаконно поставени и са вид строеж, който по естеството си пречи на собственика да упражнява пълноценно правото си на собственост. Дори и да бъде даден отговор на тези въпроси, то това не би довело до промяна на резултата по делото, тъй като основните мотиви на съда са други. Ето защо, поставените въпроси във връзка с това дали изграждането и поддържането на тръбните съоръжения пречи или не на собственика на имота не са обуславящи изводите на съда и не представляват правни въпроси, във връзка с които може да бъде допуснато до касация обжалваното въззивно решение.

Поставеният четвърти въпрос, имащ процесуалноправен характер, не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително и цитираното от касатора решение. Според възприетата практика на ВКС въззивният съд е длъжен, в рамките на въззивното сезиране (чл. 269 от ГПК), да обсъди всички релевантни доводи и надлежно въведени възражения на страните, както и да прецени относимите и допустими доказателствата заедно и поотделно, без да ги преиначава или да обсъжда избирателно само някои от тях, като игнорира други относно релевантни за спора факти (чл. 235, ал. 2 от ЗЗД). Въз основа на анализа, като съобрази приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 от ГПК), съдът трябва да изгради фактически изводи, като съобрази последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес. Въз основа на установените по делото факти съдът трябва да изведе правни съображения, като изтълкува и приложи правните разпоредби, относими към спора. В този смисъл са дадените задължитени указания с ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, т. 12, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2, както и постановената казуална практика-решение № 283/14.11.2014 г., постановено по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о., включително и цитираната от касатора практика.

Въззивната инстанция не се е отклонила от възприетото в практиката на ВКС нейно задължение за мотивиране на изграденото и изложено вътрешно убеждение. Съдът е анализирал събраните по делото доказателства, посочил е кои факти приема за установени и какви изводи се извеждат при съобразяване на приложимите правни норми. Противно на оплакването на касатора съдът е изложил мотиви във връзка с твърдението, че правото на собственост на ищеца е било ограничено от действията на ответника. В пълно съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че при установено трайно съществуващото фактическо положение, създадено със съгласието на ищеца или неговите праводатели, което е било прието от ищеца с придобиване на имота, не може да се приеме за основателно искането за възстановяване на предишно състояние, какъвто всъщност е предметът на иска по чл.109 от ЗС. В този смисъл е не само цитираното от въззивната инстанция решение на ВКС, но и решение № 122 от 06.06.2014 г. по гр.д. № 6600/2013 г. на ВКС, I г.о., решение № 34 от 24.02.2015 г по гр.д. № 5239/2014 г. на ВКС, I г.о. и др. Напълно съобразени с така създадената практика са основните изводите на въззивната инстанция, че липсва причинна връзка между предприетите действия от ответника по полагане на тръби и твърдяното ограничаване на правото на собственост от страна на ищеца, доколкото ищецът е закупил идеални части от процесния имот, знаейки за положените тръби и явно приемащ съществуващите ограничения в собствеността. В този смисъл може да се тълкува и първоначално воденото между страните дело, по което ищецът е изразил съгласие със съществуващото фактическо положение при претендирано заплащане на съответно обезщетение за ползване. Изложените от съда мотиви са ясни, обосновани и логични.

С оглед така изложеното следва да се приеме, че поставеният въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице специалната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК и по този въпрос въззивното решение не може да бъде допуснато до касация.

По отношение на оплакването за вероятна частична недопустимост на въззивното решение и поставеният пети въпрос касационният състав прием следното:

Не е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение. Недопустимо е съдебното решение, когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, в това число и когато съдът се е произнесъл по спор, разрешен със сила на пресъдено нещо. По делото не се установява заявеният спор да е разрешен с влязло в сила решение, което би представлявало процесуална пречка по съществуването на правото на иск. Произнасянето по доказателствата по предходно дело не формира сила на пресъдено нещо, след като не е бил предявен иск за установяване неистинност на документ. Дори и да е налично произнасяне в диспозитива на решението по отношение оспорване истинността на доказателство по реда на чл.193 от ГПК, то това произнасяне има характер на определение и не сформира сила на пресъдено нещо.

По същата причина и поставените от касатора въпроси под номера 5.1 и 5.2 не са обуславящи изводите на съда. Оспорените документи от ищеца, сега касатор, не са обсъждани от въззивния съд като доказателства в подкрепа или против решаващите мотиви за отхвърляне на предявения иск. Поставените въпроси от касатора не са обуславящи и като такива не могат да бъдат основание за селектиране на жалбата за касационно разглеждане.

Разглежданото решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, необходимо е неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличие на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. Решението не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, въззивният съд е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби и процесуалноправните разпоредби съобразно с техния точен смисъл, изводите на съда са постановени след анализ на събраните по делото доказателства и не са в противоречие с правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г. о.