Определение № 50020 от 16.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1218/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Р. М., чрез адв. Г. Я. против решение от 12.11.2021 г. по в.гр.д. № 13991/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 68620/13.03.2010 г. по гр.д. № 8646/2018 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу „Райфайзенбанк /България/ ЕАД искове с правно основание чл.200 КТ и чл.86 ЗЗД, както следва: за сумата от 4 892,19 лв.- обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи за медицински изделия, лекарствени продукти, болничен престой, електромиография, потребителски такси, пътни разходи, направени в периода от 09.02.2015 г. до 16.11.2017 г., претърпени в резултат на ексцес поради трудова злополука, настъпила на 30.10.2001 г., ведно със законната лихва от датата на извършване на разходите до окончателното изплащане на сумата; за сумата от 170 000 лв.-обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ексцес поради трудова злополука, настъпила на 30.10.2001 г., изразяващи се във влошаване на здравословното му състояние с 8% трайно намалена работоспособност, ведно със законната мораторна лихва от датата на установяване на влошаване на здравословното състояние – 22.11.2016 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 6 300 лв.—обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ексцес поради трудова злополука, настъпила на 30.10.2001 г., изразяващ се във фрактура на големия туберкул на дясната раменна кост, ведно със законната мораторна лихва от датата на увреждането – 05.04.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон – чл.200 КТ; допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – на нормата на чл.202 ГПК при кредитиране на приетата по делото тройна СМЕ, на приетите по делото писмени доказателства – влязло в сила експертно решение № 3067 от 22.11.2016 г. на ТЕЛК, установяващо влошаване на здравословното състояние с 8 % трайна неработоспособност /от 24% на 32%/, което е в пряка причинна връзка с процесната трудова злополука, настъпила на 30.10.2001 г., експертно решение № 2946 от 26.11.2018 г. на ТЕЛК и експертно решение № 262 от 25.01.2021 г., последните две – издадени по изменените правила на Приложение № 2 към чл.63, ал.3 на Наредбата за медицинската експертиза, изм. и доп. с ПМС № 152 от 26.07.2018 г. и с ПМС № 139 от 06.06.2019 г. Поддържа се, че претърпяното на 07.02.2015 г. ПТП от ищеца е в пряка причинно-следствена връзка с процесната трудова злополука, тъй като последният се е връщал от София към Р. след разглеждане на дело, образувано от него по петата му искова молба, с която е предявил искове по чл.200 КТ за обезщетяване на вредите, изразяващи се във влошаване на здравословното му състояние в резултат на трудовата злополука от 30.10.2001 г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани въпроси в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а именно: 1/Допустимо ли е въззивният съд да не се съобразява с приложеното към исковата молба решение на ВКС за същата трудова злополука, което указва: „Влошаване на здравословното състояние, без значение кога е настъпило, като нов юридически факт е основание за претендиране на ново обезщетение“, когато по делото са приети за доказателства три влезли в сила експертни решения на ТЕЛК – от 2016 г., 2018 г. и 2021 г., които установяват ексцес; 2/ Допустимо ли е въззивното съдебно решение по шестата искова молба по чл.200, ал.1 КТ за процесната трудова злополука да е в противоречие с влязлото в сила решение по третата искова молба, което има санкцията на ВКС; 3/ Допустимо ли е въззивният съд да кредитира заключението по назначената от първоинстанционния съд СМЕ, когато това заключение противоречи на приетите по делото като доказателства влезли в сила три експертни решения на ТЕЛК, всяко от които установява ексцес и 4/ Дали е справедливо и правилно работодателят да обезщетява съответния работник или служител както за водещото увреждане при дадена трудова злополука, така и за всички негови увреждания, които са в пряка причинно-следствена връзка с трудовата злополука, когато всяко от уврежданията е с определен процент трайна неработоспособност под 50 на сто. Според касатора, даденото от въззивния съд разрешение противоречи на решение № 368/12.05.2010 г. по гр.д. № 1235/2009 г. на III г.о. По отношение на втория допълнителен критерий – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, касаторът поддържа, че произнасянето на ВКС по поставените въпроси е от съществено значение за точното прилагане на закона, но без да излага конкретна обосновка. Ответната страна по жалбата - „Райфайзенбанк /България/ ЕАД, не е депозирала отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение, с която исковете с правно основание чл.200 КТ са отхвърлени, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: по време на трудовото правоотношение между страните, ищецът е претърпял трудова злополука на 30.10.2001 г., в резултат на която е претърпял контузия на мозъка и конвергентен паралитичен страбизъм на дясното око; с експертно решение № 0493/29.04.2003 г. на НЕЛК е определена намалена работоспособност с 10 % в причинна връзка с трудовата злополука, а с експертно решение 0791/09.03.2005 г. на ТЕЛК е констатирана намалена работоспособност с 14,5 % в причинна връзка с процесната злополука; с решение № 368/12.05.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1235/2009 г., на ищеца е присъдено обезщетение за вреди от ексцес от трудовата злополука в размер на 15 000 лв., при увеличена с 4,5 % трайно намалена работоспособност, след операцията на окото от 18.05.2005 г., при която е увреден нерв на ръка; с влязло в сила решение от 19.07.2011 г. по гр.д. № 50157/2010 г. на СРС, на ищеца са присъдени обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, в резултат на влошаване на здравословното състояние за периода от 24.10.2007 г. до 18.10.2010 г.; с последвали експертни решения на ТЕЛК от 14.01.2008 г. и от 09.06.2010 г. при преосвидетелстване на ищеца е констатирана намалена работоспособност с 10 % със срок на инвалидност за две години, а с експертно решение на НЕЛК от 04.10.2010 г., при пълно преосвидетелстване на ищеца е констатирана 24 % трайно намалена работоспособност, която е в причинна връзка с процесната злополука със срок на инвалидността за три години, а с експертно решение № 2901/11.07.2013 г. на ТЕЛК при преосвидетелстване отново е констатирана 24 % трайно намалена работоспособност със срок на инвалидност за три години – до 01.07.2016 г.; въз основа на така издадените експертни решения в периода 2010 г- - 2013 г., ищецът е предявил искове по чл.200 КТ за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди в резултат на влошаване на здравословното му състояние от трудова злополука, които искове са отхвърлени с влязло в сила решение от 06.08.2021 г. по в.гр.д. № 8202/2020 г. на Софийски градски съд /недопуснато до касационно обжалване с определение № 625 от 13.07.2022 г. по гр.д. № 5007/2021 г. на ВКС, III г.о./, като съдът е приел, че от съдържанието на приетите експертни решения на ТЕЛК И НЕЛК не може да се изведе, че е налице влошаване на здравословното състояние на ищеца, което да е в пряка причинна връзка с травматичната увреда при трудовата злополука и е довело до промяна на % ТНР на това основание, който извод се подкрепя изцяло от заключението и на приетата по делото СМЕ, както и че промяната в процента ТНР се дължи на промяна в метода, определен в Наредбата за медицинската експертиза на работоспособността – Приложение № 1 към чл.63, ал.3 – отправни точки за оценка в проценти – обн. ДВ, бр.36 окт 14.05.2020 г., а не в резултат на усложнения и влошено здравословно състояние в резултат на трудовата злополука; с експертно решение № 2190/09.09.2015 г. на ТЕЛК е призната 24 % ТНР на ищеца във връзка с претърпяно на 07.02.2015 г. ПТП, при което е получил фрактура на ляв антебрахиум дистален сегмент с луксация на лакетна става; в периодите от 11.02.2015 г. до 25.04.2015 г., от 25.06.2015 г. до 06.07.2015 г., от 06.08.2015 г. до 09.08.2015 г., от 08.11.2015 г. до 06.01.2016 г. ищецът е ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност във връзка с претърпяното ПТП през м.02.2015 г.; с експертно решение № 3067/22.11.2016 г. на ТЕЛК, след преосвидетелстване на ищеца е констатирана 28 % трайно намалена работоспособност при установена причинна връзка с трудовата злополука и 11 % трайно намалена работоспособност по НМЕ за общо заболяване, като е посочено, че крайният процент от 32 % ТНР по НМЕ, включва в това число 20% при раздел III от методика за прилагане на отправните точки, а заболяванията са: общо заболяване – 11 % ТНР и трудова злополука – 28 % ТНР При съобразяване на събраните по делото писмени доказателствени средства и заключението на комплексната СМЕ, въззивният съд е приел от правна страна, че по делото не се установява причинно-следствена връзка между влошаването на здравословното състояние на ищеца с 8 % ТНР, констатирани в експертно решение и претърпяната на 30.10.2001 г. трудова злополука; че увеличеният процент трайно намалена работоспособност се дължи на травматични увреждания, довели до имуществени и неимуществени вреди, който обаче са настъпили в причинна връзка с претърпяното от него пред 2015 г. ПТП и падането през 2016 г., а не в резултат на трудовата злополука от 2001 г., т.е. настъпилите вреди се дължат на нови факти, проявили се в обективната действителност, а не представляват влошаване на здравословното състояние в причинно-следствена връзка с трудовата злополука от 30.10.2001 г. За да достигне до този извод, съдът е взел предвид освен заключението на вещите лице по СМЕ, така и представените по делото експертни решения на ТЕЛК и НЕЛК, издадени след претърпяното от ищеца ПТП и падането през 2016 г., в които също не е посочено да е налице причинно-следствена връзка между констатираните травми и влошаване на здравословното състояние на ищеца и претърпяната от него трудова злополука, напротив – изрично е посочено, че страданията датират от претърпяно на 07.02.2015 г. ПТП, а в експертното решение от 22.11.2016 г. на ТЕЛК изрично е констатирано, че след преглед на лицето е налице трайно намалена работоспособност с 11 % по причина общо заболяване. Именно липсата на причинно-следствена връзка между трудовата злополука от 2001 г. и влошаване на здравословното състояние на ищеца с 8 % трайно намалена работоспособност, констатирани с решението на ТЕЛК от 22.11.2016 г. е обусловил изводът на въззивния съд, че в конкретния случай отговорността на ответника не може да бъде ангажирана. Във връзка с доводите и възраженията на ищеца, изложени във въззивната му жалба, съдът е посочил, че няма пречка със съдебна експертиза да се провери дали влошеното здравословно състояние е в причинно-следствена връзка със злополуката. В конкретния случай вещите лица категорично са отрекли наличието на такава връзка между установените 8 % ТНР през 2016 г. с трудовата злополука от 30.10.2001 г., като съдът е кредитирал заключението им като вярно, задълбочено и подкрепено с останалите събрани по делото доказателства. За неоснователни са намерени и възраженията на ищеца, че първоинстанционният съд е игнорирал голяма част от доказателствения материал, напротив – преценил е както заключението на СМЕ, така и представените епикризи, амбулаторни и болнични листове в частта относно прогнозата и проявните форми на описаните в решенията на ТЕЛК травми, които от една страна възпроизвеждат данните относно травмите и степента им, цитирани и в самите експертни решения на ТЕЛК, а от друга страна касаят обстоятелството доколко в рамките на един и същ процент инвалидност здравословното състояние може да има различни по интензитет проявления на болестната симптоматика, и не на последно място, не са послужили като основание за пререшаване на въпроси от компетентността на ТЕЛК, в т.ч. относно и причинната връзка между трудовата злополука и твърдяното влошаване на здравословното състояние. Решаващо въззивният съд е приел, че както от заключението на СМЕ, така и от представените експертни решения на ТЕЛК, извод за причинна връзка между търпените болки и страдания, настъпили след инцидентите през 2015 г. и 2016 г. и първоначалното увреждане – трудовата злополука от 2001 г., не може да бъде направен. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира, че при така изложените решаващи изводи на въззивния съд, обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В настоящия случай формулираните от касатора въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на т.1 от посоченото по-горе тълкувателно решение, а представляват фактически въпроси, чиято обосновка е свързана с оплаквания по съществото на спора, а именно с твърдения за необоснованост на съдебното решение, като се интерпретира фактическата обстановка, установена от въззивния съд и се правят правни изводи, различни от тези на съда. Възприетата от съда фактическа обстановка не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността не е след касационните основания по чл. 280, ал.1 ГПК, с изключение на хипотезите, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК и по-конкретно при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквато хипотеза в случая не се разкрива. Отделно от това следва да се посочи, че не са налице и сочените допълнителни селективни критерии на т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Възприетото от въззивния съд по фактите и правното разрешение по обуславящия крайния извод на съда въпрос в обжалваното решение, не намира конкретна обоснована съпоставка с посоченото в изложението към касационната жалба решение на III г.о. на ВКС по гр.д. № 1235/2009 г., нито при отговора на правен въпрос, нито с постановеното по същество в предходен спор между страните с предмет искове по чл.200 КТ за вреди от ексцес от трудова злополука, т.е. същото е неотносимо към настоящия правен спор. В конкретния случай въззивният съд, като е преценил всички събрани по делото доказателства, включително и сочените от касатора експертни решения на ТЕЛК от 2016 г., 2018 г. и 2021 г., е достигнал до решаващия извод, че не е налице причинно следствена връзка между настъпилите след инцидентите през 2015 г. и 2016 г. увреждания, довели до имуществени и неимуществени вреди и първоначалното увреждане, настъпило в резултат на трудовата злополука от 2001 г., поради което не са налице и основания за ангажиране на отговорността на ответника по реда на чл.200 КТ за обезщетяване на вреди от влошено здравословно състояние в резултат на трудовата злополука. Претендираните от ищеца с настоящата искова молба вреди от влошено здравословно състояние са в резултат на нови факти /претърпените през 2015 г. при ПТП и при падане през 2016 г. увреждания/, а не в резултат на влошаване на здравословното му състояние в причинно-следствена връзка с трудовата злополуката от 2001 г. Противно на доводите на касатора, въззивният съд не е възприел заключението на комплексната СМЕ в противоречие с установеното в експертните решения на ТЕЛК и не е игнорирал констатациите на компетентните медицински органи по въпроса налице ли е причинна връзка между влошеното здравословно състояние и трудовата злополука от 2001 г. На последно място следва да се има предвид, че съгласно разясненията, дадени в т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване в случая, а развитието на правото е налице когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Мотивиран от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,