Определение № 192 от 05.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 863/2012 г.

ВКСI търговско отделение05.03.2013 г.докладчик Росица Божилова

Диспозитив

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 218 / 13.02.2012 год., постановено по т.д.№ 3258 / 2011 год. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, трети състав. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Мотиви

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 218 / 13.02.2012 год, постановено по т.д.№ 3258 / 2011 год. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, трети състав, с което е потвърдено решение № 388 / 14.04.2011 год. по т.д.№ 2264 / 2010 год. на СГС, ТО, VІ - 8 състав. С последното е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма] иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, за установяване по отношение ответника, че страните по спора са обвързани от правоотношение по договор за наем, възникнало на основание сключен от тях договор за наем от 18.07.2007 год., за обект - дискотека, находящ се в [населено място], Студентски град, Младежки дом. Касаторът оспорва правилността на решението, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила - несъобразяване с всички представени по делото доказателства, вкл. с действителната доказателствена сила на представените от ответника писма изх. № 272 / 01.06.2010 год. и изх. № 350 / 26.07.2010 год., като невръчени на лице, представляващо ищцовото дружество, както и в противоречие с материалния закон – чл.236 ал.1 ЗЗД, игнорирайки липсата на установено противопоставяне на наемодателя за продължаване наемното правоотношение, респ. изключвайки трансформирането му в безсрочно наемно правоотношение. Счита, че съдът неправилно и в противоречие с чл.20 ЗЗД е тълкувал волята на страните, съдържаща се в чл.4 ал.3 от договора за наем. Формулира основания за допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Ответната страна - [фирма] - оспорва касационната жалба по съображения, относими към преценката за правилност на въззивното решение, на основанията по чл.281 т.3 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.2 ГПК. По допускане на касационното обжалване съобразно чл.280 ал.1 ГПК, настоящият съдебен състав съобрази следното: Ищецът обуславя правния си интерес от воденето на установителния иск от оспорването от ответника качеството му на наемател, по сключен със същия договор за наем, предвид изтичане срока на договора, въпреки клаузата на чл.4 ал.3 от договора и въпреки факта, че заповедта на Изпълнителния директор на дружеството – наемодател, за определяне спечелилия търга за отдаване под наем на същото помещение / дружество, различно от ищеца / участник, е обжалвана, респ. не е влязла в сила. Ищецът счита, че до определянето на спечелило търга лице, вкл. евентуалното провеждане на нов търг за отдаване на обекта под наем, правоотношението му с ответника и предвид непротивопоставянето на същия, на основание чл.236 ал.1 ЗЗД се е трансформирано в безсрочно. Въззивният съд е потвърдил отхвърлителното решение на първоинстанционния съд, приемайки, че с писма изх.№ 272 / 30.06.2010 год. и № 350 / 27.07.2010 год., след изтичане срока на договора за наем на 18.07.2010 год. и при продължено ползване на имота и след тази дата, наемното правоотношение е продължило да съществува до провеждането на тръжната процедура за избор на нов наемател. В този смисъл съдът е отчел получаване на писмата от представляващия ищеца управител П. Т., при неоспорена автентичност на подписа на така посоченото лице, както и изричната декларация изходяща от същия, че имотът ще бъде освободен доброволно, в едноседмичен срок от датата на провеждането на търга / 20.08.2010 год./, в случай на спечелването му от друга фирма. С оглед съдържанието на тази декларация / въпреки съдържанието на отправените от наемодателя писма, с изрично визирано прекратяване на договора, считано от 17.07.2010 год. и непосочване на друго доказателство, съдържащо изрично волеизявление за продължаване на наемния договор /, въззивният съд е приел продължаване на наемното правоотношение, но с нов краен срок - 27.08.2010 година. Съдът паралелно е отчел липсата на постигнато между страните съгласие, неизводимо и от чл.4 ал.3 на сключения договор за наем, съществуването на наемното правоотношение да бъде предопределено от влизане в сила заповедта за определяне спечелилото търга за отдаване обекта под наем лице. Получените след 27.08.2010 год. суми съдът е приел за получени в обезщетение за ползването, на основание чл.236 ал.2 ЗЗД, а не като наемна цена, в условията на продължен като безсрочен наемен договор. Във всички случаи, волеизявлението на наемодателя в отправените до наемателя писма № 272 и № 350 съдът е отчел като съдържащи противопоставяне на продължаването на наемното правоотношение като безсрочно, макар и за период след 27.08.2010 година, т.е. и към момента на предявяването на установителния иск. В изложение на основанията по чл.280 ал.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът не поставя конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Изхождайки от спецификата на казуса и конкретната фактическа страна на спора, касаторът извежда необходимост от отговор на въпроса не следва ли да се счита трансформиран в безсрочен сключеният между страните като срочен договор за наем, на основание чл.236 ал.1 ЗЗД, предвид липса на противопоставяне на наемодателя срещу продължаване действието му. Въпросът е фактологично обусловен, не предпоставя еднозначен отговор на правен въпрос по приложението на закона или задължителната съдебна практика и в отклонение от същите, а е изцяло изводим от съобразяване като доказани, респ. недоказани относимите към трансформирането на договора за наем от срочен в безсрочен, специфични за спора факти, вкл. факта на противопоставяне на наемодателя. Въззивният съд е приел, че такова противопоставяне и за времето след изтичане новия договорен краен срок – 27.08.2010 год., е налице, въз основа на отправените до ищеца две писма и изричната декларация на последния, с правните последици на която ответникът е солидарен. Дори да би бил допустим като правен, въпросът е несъответен на решаващите изводи на съда, които не са изключили релевантността на факта на противопоставянето на наемодателя на ползването на имота, поради което въззивното решение не е и във формално противоречие с цитираното, в обосноваване хипотезата на чл.280 ал.1 т. 1 ГПК, решение № 144 / 29.10.2009 год. по т.д.№ 79 / 2009 год. на ВКС, І т.о.. Касаторът, отново без формулиране на конкретен процесуалноправен въпрос, твърди въззивното решение постановено в противоречие с решение № 1985 / 17.10.2005 год. по гр.д.№ 1075/ 2005 год. на ІV т.о. на ВКС, според което „ съдът следва правилно да установи фактите, като ги прецени от гледище на закона, при което конкретно, точно и ясно да посочи какво приема за установено относно фактическите положения и върху кои доказателства основава фактическите си изводи „. Цитираното решение е казуална съдебна практика, предпоставяща основание за допускане на касационното обжалване само в случай на установим обективен идентитет между спора по цитираното решение и настоящия, по отношение приложението на процесуалния закон от съда, при което дадените от съдилищата отговори на конкретен процесуалноравен въпрос си противоречат. Установяване на подобна идентичност е възможно само при формулиран процесуален въпрос, но не предпоставящ отговор за правилност на съдопроизводствените действия, като обуславящи правилност на въззивното решение, преценима на основанията по чл.281 т.3 ГПК ,а по приложение на конкретна процесуална норма, в чието съдържание въззивният съд е вложил смисъл, различен от вложения от законодателя, изведен чрез тълкуване в създадена вече задължителна съдебна практика или при установимо противоречиво тълкуване в казуална съдебна практика по същия. Такъв процесуален въпрос, извън конкретната преценка за правилността на съдопроизводствените действия на съда, касаторът не е посочил, като се отчете и че същият би следвало да е ограничен до предмета на наведените в касационната жалба съществени нарушения на съдопроизводствените правила, т.е. до твърдените като нарушени конкретни процесуални норми. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

Цитирани разпоредби

12