Определение № 297 от 23.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1021/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] срещу решение № 12425 от 3. 12. 2020 г. по в. гр. д. № 1189/2020 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 състав в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение от 17. 01. 2020 г. по гр. д. № 2601/2018 г. на Софийски градски съд, І-21 състав е отхвърлен предявеният от касатора срещу Агенция „Пътна инфраструктура“, [населено място] обратен иск с правно основание чл. 53 вр. чл. 54 вр. чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 72 078, 32 лв., ведно със съответните лихви. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излага доводи, че изводите на въззивния съд за липсата на данни за аквапланинг като предпоставка за ПТП са направени при допуснати нарушения на процесуалните правила, свързани с необсъждане на част от събраните доказателства и фрагментарно обсъждане на останалите, и са необоснован. Сочи, че въззивният съд не е съобразил конкретиката на пътната обстановка в момента на ПТП и наличието на предпоставките на разпоредбата на чл. 20, ал. 1, изр. 1 ЗДвП – непредвидимо възникнала опасност на пътя с оглед събирането на вода от „пътни коловози“ на високоскоростна магистрала при спрял дъжд. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Касаторът твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на акта на въззивния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото и доводите на жалбоподателя, които са от значение за спорното право, касаещи твърдението му за аквапланинг като причина за ПТП, включително да отстрани противоречия в обясненията на вещото лице по приетата автотехническа експертиза съгласно чл. 236, ал. 2 вр. чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка?; 2. Загубата на контрол върху МПС, провокирано от вода на пътя, и наличието на пътни коловози, установени със свидетелски показания, в причинна връзка ли е със самокатастрофирането на лекия автомобил?; 3. Съответства ли съгласно изяснените данни по делото на 1 / 2 част приносът на ответника по обратния иск (Агенция „Пътна инфраструктура“) в ПТП и настъпилите от него вреди?; 4. Предвидима или непредвидима опасност на пътя представлява събирането на вода на автомагистрала по смисъла на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП?“. Касаторът твърди, че даденото от въззивния съд разрешение на поставените въпроси противоречи на практиката на ВКС, като се позовава на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на решения на ВКС по т. д. № 3638/2014 г., І т. о., гр. д. № 5488/2013 г., ІV г. о., т. д. № 799/2011 г., ІІ т. о., т. д. № 2366/2013 г., ІІ т.о., гр. д. № 7364/2013 г., ІІІ г.о., гр. д. № 761/2010 г., ІV г.о., т. д. № 2687/2014 г., ІІ т. о., гр. д. № 2150/2017 г., ІV г.о., т. д. № 205/2018 г., ІІ т. о., т. д. № 587/2018 г., І т. о. и гр. д. № 2479/2019 г., ІV г. о. Освен това сочи, че формулираните въпроси са от значение точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, което обосновава основание за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото по въпросите за съотношението на отговорността на застрахователя и тази на Агенция „Пътна инфраструктура“ в случай на аквапланинг и представлява ли същото предвидима опасност няма ясна линия на правоприлагане и съдебната практика е оскъдна. Третото лице помагач Агенция „Пътна инфраструктура“ – ответник по обратния иск е депозирало отговор на касационната жалба, в който изразява становище за неоснователността й. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. С влезли в сила в тези части решение по гр. д. № 2601/2018 г. на СГС и решение по в. гр. д. № № 1189/2020 г. на Софийски апелативен съд „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на Н. И. Ш. сумата от 120 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили при ПТП на 17. 04. 2017 г., ведно със законната лихва от 1. 02. 2018 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 2078, 32 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди вследствие същото ПТП. За да постанови атакуваното въззивно решение, предмет на обжалване само в частта по предявения от застрахователя срещу третото лице помагач на негова страна Агенция „Пътна инфраструктура“ обратен иск, Софийски апелативен съд е приел за установено, че на 17. 04. 2017 г. е настъпило ПТП, при което водачът В. Н., чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответния застраховател, е загубил контрол върху управляваното от него МПС, същото е променило траекторията си на движение и отклонявайки се вдясно е ударило намиращия се в аварийната лента на автомагистралата ищец Н. Ш.. Решаващият състав е направил извод, че Н. не е изпълнил задължението си да контролира непрекъснато управляваното от него превозно средство – чл. 20, ал. 1 ЗДвП, както и задължението да се движи с подходяща скорост, която да му осигури безпроблемно движение при конкретните показатели за метеорологични условия и пътна обстановка /мокра пътна настилка/ – чл. 20, ал. 2 ЗДвП. В решението е посочено, че по делото няма ангажирани категорични доказателства за наличие на достатъчно голямо пространство от пътното платно, което да е заето от вода, по начин, че същото да е извънредна пречка или необичайна опасност за движението. Изтъкнато е, че свидетелските показания са противоречиви относно наличието на локви по пътя, тяхното местоположение, размер, дълбочина и пр., като дори са налични такива, че към момента на събитията настилката е била суха, респ. започнала да изсъхва. Въззивният съд е подчертал, че след изслушване на свидетелите и с оглед материалите по делото вещото лице по съдебната автотехническа експертиза е заявило, че информацията относно размера на локвата не може да обоснове извод за нейната непреодолимост, както и че не може да се направи експертен извод, че се касае за условия за аквапланинг, още повече, че автомобилът е преминал през локвата само с левите колела. С оглед гореизложеното въззивният съд е приел, че инцидентът е настъпил само и единствено поради неупражнен контрол върху системите за управление на превозното средство от страна на водача Н., който е следвало да съобрази влажността на пътното платно и да управлява МПС по начин позволяващ му да контролира същото при преминаване през мокри участъци. Въззивният съд е изтъкнал, че изцяло в тежест на ответника застраховател е било да се установи наличието на обстоятелства, които ограничават или изключват отговорността на водача Н., но това не е сторено с надлежните доказателствени средства. Отразил е, че изразеното от експерта предположение в заключението на автотехническата експертиза, че е възможно да се касае до явлението аквапланинг, не може да се възприеме, доколкото не се подкрепя от събраните в по-нататъшния ход на делото доказателства, както и от дадените обяснения от експерта след изслушване на свидетелите. По отношение на показанията на свидетеля Н. – брат на застрахования водач за налични „коловози“ от тежкотоварни автомобили, запълнени с вода, съдът е изтъкнал, че същите са твърде общи, без конкретни данни за местоположението и размера на неравностите, количеството вода в тях, като следва да се отчете, че самият свидетел, макар и да посочва, че неговият автомобил също е загубил стабилност, не е допуснал произшествие – косвено доказателство, че при управление с подходяща скорост инцидент не настъпва. Решаващият състав е намерил обратния иск, предявен от застрахователя срещу Агенция „Пътна инфраструктура“, за изцяло неоснователен по изложените съображения, свързани с липсата на доказателства за явлението аквапланинг, предизвикано от неизправности на пътното платно. Счел е, че при липсата на последните е безпредметно да се обсъжда наличието на поведение, предпоставило възникването им, както и осъществяването на останалите условия на иска по чл. 53 вр. чл. 54 вр. чл. 49 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият от въпросите от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е обуславящ за спора, тъй като касае процесуалните правомощия на въззивния съд. По отношение на него обаче не са налице допълнителните предпоставки за достъп до касация. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които цитираните от касатора и служебно известните на настоящия състав – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая в обжалваното въззивно решение, след самостоятелна преценка на доказателствата по делото, са формирани изводи по възраженията и доводите на страните във въззивните жалби и отговорите на същите, касаещи спорното регресно право. Неоснователни са доводите на касатора, във връзка с които е поставен въпросът, че решаващият състав не е обсъдил събраните по делото гласни доказателства и заключението на автотехническата експертиза. За да направи собствен извод относно твърденията за явлението аквапланинг, предизвикано от неравности на пътното платно, поставено в основата на регресната претенция на застрахователя, въззивният съд е извършил анализ на събраните по доказателства и е изложил подробни мотиви защо не възприема предварителния извод на експерта по съдебната автотехническа експертиза за условия за аквапланинг. Посочил е, че този извод не се подкрепя от събраните в хода на делото доказателства, като след изслушването на свидетелските показания, при приемане на заключението му, експертът е дал обяснения за липса на условия за посоченото явление. Що се отнася до данните за настъпил друг инцидент на същото място и по същото време, то съдът е изтъкнал, че по делото не са изследвани причините за това ПТП с участие на загиналия водач Й. А.. Следователно въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени фактическия и доказателствен материал по делото, както и да мотивира своя акт, като обсъди доводите на страните, не са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС на РБ, което изключва въведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация. Въззивният съд не е констатирал вътрешно противоречие в експертното заключение, в какъвто смисъл са доводите на касатора, а дали тази му преценка и извода за липса на условия на аквапланинг в участъка, където е настъпило процесното ПТП, са правилни не може да бъде контролирано в стадия по селекция на касационните жалби. Вторият въпрос на касатора не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касае се не до правен, а до фактологично обусловен въпрос. Освен това при формулирането на въпроса се изхожда от твърдения, които не са възприети във въззивното решение, а именно за наличието в мястото на ПТП на запълнени с вода „пътни коловози“, провокирали загубата на контрол върху МПС от страна на делинквента. Поради изложеното с поставянето на въпроса по т. 2 от изложението на касатора не е обосновано приложното поле на касационния контрол. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпроса по т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, който не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не съответства на аргументите на съда за отхвърляне на обратния иск, които се основават на липсата на установяване по делото на предизвикано от неизправности на пътното платно явление аквапланинг. Именно тези аргументи, по становище на въззивния съд, въобще не са наложили обсъждане на поведение, предпоставило възникването на тези неравности, както и на елементите от фактическия състав, пораждащ спорното регресно право. В решението въобще не е формиран извод, че поведението на служителите на ответната по обратния иск агенция е допринесло за настъпването на ПТП и на вредите от него, за да се поставя въпросът относно обема на този принос. Последният въпрос на касатора „Предвидима или непредвидима опасност на пътя представлява събирането на вода на автомагистрала по смисъла на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП?“ също не съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по обратния иск. Въпросът би могъл да бъде свързан с преценката на Софийски апелативен съд за противоправно поведение на водача, чиято отговорност е застрахована при ответния застраховател, в частност с изводите му за допуснато от него нарушение на правилото по чл. 20, ал. 2 ЗДвП за движение със скорост съобразена с пътната обстановка с оглед наличието на зони от пътя, покрити с вода, които не представляват необичайно препятствие. В този смисъл въведеният въпрос е значим за изхода на спора по прекия иск на увреденото лице Н. Ш., който е разрешен с влязло в сила в тази част съдебно решение. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. С оглед изхода на настоящото производство на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК на Агенция „Пътна инфраструктура“, [населено място] следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение