Определение № 243 от 24.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2285/2022 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. А. М., подадена чрез адв.Т., срещу определение №562 от 25.02.2022год. по в.ч.гр.д.№ 554/2022год. на Софийски апелативен съд, с което, след като е отменено определение на Софийски градски съд № 27/ 04.01.2022г. по гр.д.№ 14722/2021г., е допуснато обезпечение на предявените от Е. Иванов С. против Д. А. М. искове за унищожаване поради измама на договор за цесия №1 от 09.07.2018г., за осъждане на ответника за сумата 220000лв.- подлежащата на връщане поради унищожаването заплатена по договора цена, и за сумата 204713,54лв. -пропуснати ползи поради невъзможност за реализиране на принудително изпълнение за вземане по сключения договор за цесия, а в условията на евентуалност – за заплащане на сумата 220000лв. – представляваща продажна цена по договора за цесия, преустановил действието си поради развалянето му, чрез налагане на възбрана върху подробно описани в акта недвижими имоти и чрез налагане на запор на банкови сметки на ответника в изрично посочени банки в страната до достигане на сумата 424713,54лв. при условие – внасяне на парична гаранция в размер 42000лв. В жалбата са изложени оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че обжалваното определение е недопустимо поради липса на правен интерес. Според касатора по предходна молба на Е. Иванов С., по която е било образувано ч.гр.д.№ 6019/2018г. на САС, с определение № 313 от 30.01.2019г. е допуснато обезпечение на искове на молителя за същите вземания, със същите размери, наложени са същите обезпечителни мерки, като е била издадена обезпечителна заповед от 20.07.2021г. Счита, че с допускане на обезпечението с атакуваното в настоящото производство обезпечение се стига до свръхобезпеченост на едни и същи вземания. В хипотезата на чл.280 т.1 ГПК поставя и въпросите: 1/„ Следва ли съдът служебно да следи за наличието на правен интерес при сезирането му с молба по чл.389 или чл.390 ГПК и налице ли е правен интерес в хипотезата, при която между едни и същи страни при вече допуснато обезпечение на вземане чрез запор на банкови сметки се иска допускане на повторно обезпечение, с предмет същото вземане, със същия размер, чрез същите обезпечителни мерки и в същите банки?“ – поради противоречие с определението на ВКС по ч.т.д.№183/2012г., първо т.о., и с определение на ВКС по ч.гр.д.№561/2012г.; 2/ „Следва ли обезпечението да бъде допускано само ако е налице обезпечителна нужда и трябва ли същото да е съразмерно на тази нужда?“ – поради противоречие с определенията по ч.гр.д.№3999/2013 на ВКС, четв.г.о., по ч.т.д.№592/2009г., ч.т.д.№678/2010г. и ч.т.д.№ 479/2017г. на първо т.о. Ответната страна Е. Иванов С. в писмен отговор, подаден чрез адв.Ц., взема становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: В обжалваното определение въззивният съд е приел: че предявените искове са допустими, вероятно основателни, че е налице обезпечителна нужда, поисканите с молбата обезпечителни мерки, освен че са ясно формулирани и в достатъчна степен индивидуализирани, са подходящи и адекватни, както и, че с оглед на обстоятелството, че молбата не е подкрепена с убедителни писмени доказателства, обезпечението следва се допусне при определяне на парична гаранция. Определил е същата на сумата 42000лв. По основанията за допустимост на касационното обжалване настоящият състав намира следното: Настоящият съдебен състав намира, че обезпечение може да се допусне дори да има произнасяне на съда по това искане, положително или отрицателно, тъй като определенията, постановени по реда на чл. 389 и чл. 390 от ГПК не формират сила на пресъдено нещо. Само в хипотеза на липса на правен интерес би било недопустимо произнасяне на определение по искане за обезпечение, но само, ако второто искане е относно вече допуснато обезпечение, относно същото искане, на същото основание, за същия размер и с посочени същите като вече допуснатите обезпечителни мерки. Само в този случай би било недопустимо искането за допускане на обезпечение. Но ако не е налице такава хипотеза, както е в процесния случай – не е налице идентичност в правните основания на претенциите, чието обезпечение е било предмет на ч.гр.д. № 6019/2018г. на САС, и тези, предмет на настоящото производство, то искането и допускането на обезпечение са допустими. Така е посочено и в Тълкувателно решение № 1 от 21.07.2020 г. по тълк. д. 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което няма забрана искането за допускане на обезпечение да бъде направено повторно и да бъде разгледано във всяко положение на делото, а също така може да се допусне и нова обезпечителна мярка от съда, пред който делото е висящо. Същевременно от доказателствата по делото се установява, че с влязло в сила определение е прекратено производството по исковете, които са били обезпечени в производството по ч.гр.д. № 6019/2018г. на САС. При наличие на влязлото в сила определение за прекратяване на производството по делото по обезпечените искове, защитата на страната е чрез упражняване на правото й да иска отмяна на допуснатото обезпечение на основание чл. 402, ал. 2 ГПК. Както нееднократно е разяснявал ВКС в своите актове, визираното в чл. 402, ал. 2 от ГПК основание за отмяна на вече допуснато обезпечение - несъществуване на причината, поради която обезпечението е било допуснато, следва да се тълкува единствено с оглед изхода на спора по иска - било с решение по съществото на спора или с определение за прекратяване на производството по него. Упражняването на правото по чл. 402, ал. 2 от ГПК в случая принадлежи и зависи изцяло от волята на заинтересованата страна – жалбоподателят в настоящото производство. Предвид изложеното твърдението за недопустимост на определението поради липса на правен интерес за молителя от обезпечаване на процесните искови претенции е неооснователно. По изложените съображения е неоснователно и твърдението му за свръхобезпеченост. Не са налице предпоставки за допускане на обжалването и във връзка с поставените правни въпроси. Еднозначно в практиката си ВКС приема, че ищецът има право на обезпечение на иска когато искът е допустим и вероятно основателен, и когато е налице нужда от обезпечение, т. е. интерес от обезпечение на иска. Интерес от обезпечението на иска е налице, когато без него за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението - чл. 391, ал. 1 ГПК. Допуснатото обезпечение на основание чл. 390 ГПК на бъдещ иск лишава от правен интерес искането на обезпечение на същия иск – при идентичност на страни, основание и размер, на основание чл. 389 ГПК във висящото производство, докато е в сила допуснатото вече обезпечение. Интерес от обезпечението отново ще възникне след отмяната на обезпечението на бъдещ иск с влязъл в сила съдебен акт. Въззивното определение не е в противоречие с тези правни разрешения, които са възприети и в определението, на което се позовава жалбоподателят. Не е налице противоречие и с второто, посочено в изложението определение, тъй като въззивният съд не е отрекъл значението на правния интерес като абсолютна процесуална предпоставка, нито е отрекъл задължението си да следи служебно за наличието на правен интерес. Вторият правен въпрос на касатора покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, но не е обоснован допълнителен такъв, в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Посочените в изложението определения на ВКС, постановени в производство по чл.274, ал.2 ГПК, са извън обхвата на съдебната практика по смисъла на чл.280 ГПК, а с определението на ВКС, първо т.о., постановено по ч.т.д.№ 479/2017г., е дадено правно разрешение по въпрос, различен от поставения от жалбоподателя. Същевременно няма спор в теорията и в практиката на ВКС досежно това, че за да се допусне обезпечение на бъдещ или предявен иск следва да се установи наличието на няколко кумулативни предпоставки: искът да е допустим, вероятно основателен, да е налице обезпечителна нужда и исканата обезпечителна мярка да е адекватна на търсената с иска защита. Въззивното определение не е в противоречие с това правно разрешение. В обобщение, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о.