Определение № 4134 от 18.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4913/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество /КПКОНПИ/, чрез процесуалния представител Д. С. – държавен инспектор в ТД на КПКОНПИ – Варна, срещу определение № 508/02.10.2023 г. постановено по в.ч.гр.д. № 394/2023 г. на Апелативен съд – Варна. С обжалваното определение е потвърдено определение № 358/31.08.2023 г. по гр.д. № 270/2022 г. на Окръжен съд – Разград, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което КПКОНПИ е осъдена да заплати на адв. Е. К. възнаграждение за предоставена безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 3 ЗА на ответната страна в производството, което е било прекратено поради направен от ищеца отказ от иск. В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на атакуваното определение, като се иска неговата отмяна. Сочи се, че според трайно установената съдебна практика на ВКС, когато отказът от иск е породен от факти, настъпили след предявяването на иска, като ищецът веднага след това се е отказал от иска си, отговорността за разноски следва да се понесе от ответника, ако ответникът с поведението си е станал причина за предявяването на иска. Твърди се, че ищецът е направил отказ от иск поради постановяване на Тълкувателно решение № 4/18.05.2023 г. по тълк. дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС. Задължителното тълкуване на закона, дадено с това тълкувателно решение, не е имало действие към момента на завеждане на делото, когато са били налице материалноправните предпоставки за предявяване на осъдителни искове за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество срещу проверяваното лице и лицата по чл. 143, 144, 145, 146 и 150 от ЗПКОНПИ (отм.). В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК страната е поставила следния правен въпрос – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване: Следва ли да се заплащат съдебно-деловодни разноски при прекратяване на производството по делото поради направен отказ от иска, когато е породен от факти, настъпили след предявяване на иска, като ищецът веднага след това се е отказал от иска си и не следва ли отговорността за разноски да се понесе от ответника, ако ответникът с поведението си е станал причина за предявяването на иска? Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 843/17.11.2014 г. по ч.гр.д. № 6176/2014 г. на ВКС IV г.о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч.гр.д. № 275/2010 г. на ВКС IV г.о. и определение № 277/14.05.2014 г. по ч.гр.д. № 2432/2014 г. на ВКС I г.о. Ответника по частната касационна жалба, не е изразил становище по нея. Относно допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното: За да постанови определението си, въззивният съд е констатирал, че първоинстанционното производство било образувано по предявен от КПКОНПИ иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество на обща стойност от 21 000 лв. (сбор от продажните цени на дружествени дялове и на МПС), на основание чл. 153, ал. 1 от ЗПКОНПИ. Ответникът Т. К. Д. депозирал отговор на исковата молба чрез упълномощения от него адв. Е. К.. С отговора е отправено искане за отхвърляне на иска и за присъждане на адвокатско възнаграждение за осъществяване безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв., за което е представен и договор за правна защита и съдействие от 18.11.2022 г. По делото са проведени три открити съдебни заседания, в които е участвала адв. К.. С молба от 18.08.2023 г. КПКОНПИ, чрез процесуалния си представител и въз основа на взето на 09.08.2023 г. решение, е направила изявление за отказ от иска. С определение № 342/18.08.23 г. по гр. д. № 270/2022 г., поправено с определение № 344/18.08.2023 г., постановено по същото дело, Окръжен съд – Разград е прекратил производството по делото на основание чл. 233 от ГПК. В срока за обжалване на прекратителното определение адв. К. депозирала молба за допълването му, в частта за разноските, чрез присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ответника. С определение № 358/31.08.2023 г. по гр. д. № 270/2022 г. в полза на адв. К. е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 2 290 лв., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 78, ал. 4, във вр. с ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски не само когато предявеният срещу него иск е отхвърлен, но и при прекратяване на делото. Като се е позовал на определение № 249/30.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1400/2014 г. на ВКС., I г.о., съдът е приел, че в процесуалния закон не са разгледани отделните причини за прекратяване на производството - недопустимост на иска, оттегляне или отказ от иска. При уреждане на отговорността за разноски законът не прави разлика и от гледна точка на причините за недопустимост на иска - дали се касае за изначална и настъпила впоследствие недопустимост поради отпадане на някоя от предпоставките за предявяването му. Във всички тези случаи правната последица е една и съща и за всички тях важи правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК, без оглед поведението на ответника, защото от значение е обстоятелството, че съдебното производство е образувано и прекратено по инициатива на ищеца. Според приложимата правна норма направените от ответната страна разноски са в тежест на ищеца. Посочил е също, че дори в случая да е приложима разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, не е налице такова поведение на ответника, с което той да е дал повод за завеждане на делото. Напротив - налице е несъответстващо на действителния смисъл на закона тълкуване от страна на ищеца, подкрепяно и от противоречива съдебна практика, в резултат от което се е стигнало до предявяване на иска. Поради това е без значение за задължението на ищеца да понесе сторените от ответника разноски, че в по-късен момент съдебната практика е била уеднаквена чрез постановяването на тълкувателно решение, което е мотивирало ищеца да десезира съда. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. По поставения въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд, трето г. о., намира следното: Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. При прекратяване на делото, вкл. при оттегляне или отказ от иска, ответникът на общо основание има право на разноски, стига да е поискано тяхното присъждане. Поведението на ответника при завеждане на делото има правно значение за отговорността за разноските само при приключването му с решение, с което изцяло или частично са уважени исковете, но не и в хипотезата на прекратяването му, при която причините, мотивирали ищеца да се разпореди с предмета на делото, като се откаже от тях или предприеме оттеглянето им е ирелевантна по отношение на установеното в чл. 78, ал. 4 ГПК правило, според което отговорността за направените от ответника и удостоверени по надлежния ред разноски се възлага на ищеца. В този смисъл са определение № 906/16.11.2011 г. по ч.т.д. № 218/2010 г. на ВКС, II т.о., определение № 298/06.07.2010 г. по ч.гр.д. № 244/2010 г. на ВКС, II г.о., определение № 249/30.04.2014 г. по ч.гр.д. 1400/2014 г. на ВКС, I г.о. Въззивното определение не е постановено в отклонение, а е в съответствие с установеното разрешение в съдебната практика. За пълнота на изложението следва да се посочи, че определенията, на които се позовава жалбоподателя в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаят различни от фактическа страна случаи, при които разноските, сторени от ответника, са възложени в негова тежест поради това, че е дал повод за предявяване на иска, интересът от който е отпаднал поради настъпило плащане от ответника в хода на висящия процес, респ. отхвърляне с влязло в сила решение на обуславящ иск, предявен от ответника по обусловения иск. В настоящия случай се твърди, че отказът от иск е направен поради постановяване на цитираното по-горе тълкувателно решение, което представлява факт, настъпил след предявяване на иска, като ищецът веднага след това се е отказал от иска си. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 1 на ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк.д. №7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, по индивидуален правен спор постановеното тълкувателно решение няма значението на юридически факт, тъй като не представлява елемент от основанието на иска, респ. не съставлява факт, индивидуализиращ материалното гражданско право - предмет на делото. Освен това в правната теория се приема, че първоначалните тълкувателни актове не съставляват правила за поведение, а само изясняват действителното съдържание на правна норма, по чието прилагане има противоречия или неясноти, и че съдържанието на тълкуваната разпоредба е било такова, каквото е изяснено със задължителното тълкуване, още от момента на приемането й /в т.см. мотивите към ТР № 3/28.03.2013 г. по тълк.д. №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС/. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на определението. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение