Определение № 60369 от 14.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1965/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Н. К. К.–Б. срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение на Варненски окръжен съд, е уважен предявеният от „Банка ДСК“ ЕАД по реда на чл. 422 ГПК иск относно разликата от 39902.92 лева до 67212.92 лева, представляваща просрочените договорни лихви по обявен за предсрочно изискуем договор за ипотечен кредит, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици. Ответникът оспорва жалбата. По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. За да намери предявения иск за частично основателен, въззивният съд е приел, че по отношение на произтичащото от процесния договор за ипотечен кредит вземане на банката за договорни лихви като част от съответните за периода анюитетни вноски, представляващи частично, а не периодично по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД плащане, е приложима общата петгодишна давност, докато с по-кратката тригодишна давност по чл. 111 ЗЗД се погасяват вземанията за наказателни лихви (неустойки). Този извод съдът е обосновал с нормата на чл. 430, ал. 2 ТЗ, от която извел тълкуване, че заплатената от заемателя лихва по договор за банков кредит представлява възнаграждение за ползването на сумата от кредитополучателя, поради което е част от анюитетната вноска, както и главницата. За допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Поддържа се очевидна неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в нередовно призоваване на страната за откритото съдебно заседание, проведено на 20.05.2020 г. Страната твърди, че е уведомена за заседанието по електронна поща на адрес, различен от посочения от процесуалния й пълномощник. Посочва още, че съдът не е съобразил при призоваването правилото на чл. 56, ал. 3 ГПК с разпоредбите на § 13 от ПЗР на ЗИД на ЗЗ (изм. и доп., ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г. в сила от 14.05.2020 г.) във връзка със спрените срокове по време на извънредното положение по ЗМДВИП. Касационно обжалване не следва да се допуска. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Оплакванията на жалбоподателя за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изисквайки проверка на доказателствата и фактите по делото във връзка с призоваването, се квалифицират като основание за неправилност на решението по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК извън предмета на настоящата фаза на касационното производство, но не и като обуславящи очевидна неправилност съобразно посоченото по-горе съдържание на това основание. Поради това условие за допускане на касационно обжалване е поставянето на съответния процесуален въпрос съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, което е задължение на жалбоподателя съобразно задължителното тълкуване по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК. Такъв въпрос обаче не е надлежно формулиран, нито са посочени каквито и да било други основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. С тези мотиви съдът