Определение № 212 от 12.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1275/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответниците по делото „Строителна Компания Дядо Божко” ЕООД и М. И. К. срещу решение № 344/07.02.2020г. по т. д. № 2934/19г. на Апелативен съд –София /поправено с решение № 1186/11.06.2020г./, с което е потвърдено решение на Софийски градски съд № 78 от 11.01.2019г. по т.д. № 2629/2017г., за признаване за установено по реда на чл. 422 ГПК, че за „МОНТАЖИ КО“ ЕООД съществува вземане на основание чл.538, ал. 1, вр. чл.481, ал.1 ТЗ срещу „СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ ДЯДО БОЖКО“ ЕООД и на основание чл.537, вр. чл.485 ТЗ срещу М. И. К., при условията на солидарност за сумата 9 757,22 лева - задължение по запис на заповед с дата 15.05.2015г., издаден за сумата 40 993,50 лева, за която сума е издадена и заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 62764/2016г. на Районен съд – София. Касаторите намират за неправилни изводите на апелативния съд, че издателят на ценната книга виновно не е изпълнил своите задължения по каузалното правоотношение. Поддържат, че процесният запис на заповед е издаден във връзка с договор, който е прекратен. Същевременно сочат, че от представеното по делото доказателство, а именно издаденото от ищеца „Потвърждение за вземания“ се установява, че към 31.12.2015г. самият ищец признава, че непогасените към него задължения от страна на ответника възлизат на сума в размер на 10 099,65 лева, от които 342,43 лева по фактура и 9757,22 лева - авансово плащане, респ. има задължение към ответника в размер на 2 122,60 лева - гаранции и фактури. С тези суми ищецът в исковата си молба е признал, че е извършил прихващане със сумата от 2 122.60 лева, поради което дължимата сума по аванса по каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден и процесния запис на заповед, възлизала на 7 634, 62 лева, а не както неправилно са приели съдилищата - в размер на 9 757,22 лева. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „МОНТАЖИ КО” ЕООД, в писмен отговор изразява становище за липса на основанията за допускане на решението до касационно обжалване, съответно за неоснователност на жалбата. Същевременно твърди, че делото за търговско, тъй като е разгледано по реда на Глава тридесет и втора - производство по търговски спорове (чл.365 - чл.378 от ГПК), с цена на иска - 9 757,22 лева, т.е. под определения от чл.280, ал.3, т.1. от ГПК праг, под който делата не подлежат на касационно обжалване. На основание чл.78, ал.1 ГПК претендира съдебни разноски в размер на 1800 лева - заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Възражението на ответника по касацията за недопустимост на жалбата е неоснователно, тъй като цената на иска не е размера на обжалваемия интерес - 9 757,22 лева, а паричната оценка на предмета на делото, която при искове за парични вземания е размерът на търсената с исковата молба сума – чл.68 и чл.69 ГПК, която в случая възлиза на 40 000 лева и е над прага от 20 000 лева по чл.280, ал.3 ГПК за търговски дела. Въззивният съд е приел, че страните не спорят, а и от сключения от тях на 15.05.2015г. договор за СМР може да се направи еднозначен извод, че записът на заповед е издаден именно във връзка с този договор. Съдът е посочил, че договорът не съдържа изрична клауза, дефинираща обезпеченото със записа на заповед задължение. Доколкото обаче на ценната книга е било придадено значение на условие, за да бъде извършено договореното авансово плащане по договора, и сумата по записа на заповед припокрива напълно размера на авансовото плащане, апелативният състав е приел, че записът на заповед гарантира / обезпечава връщането на авансово платената сума при неизпълнение на договора. Счетено е за безспорно по делото, че неусвоената част от авансово платената сума възлиза на 9 757,22 лева, като предвид установеното виновно неизпълнение на задълженията на ответника, ищецът възложител е прекратил договора при условията на чл. 13.2.6 от същия, без предизвестие. Въз основа на това, решаващият състав е заключил, че изпълнителят дължи връщане на неусвоения аванс в посочения размер от 9 757,22 лева, тъй като с останалата част от аванса са заплатени действително извършените СМР. Намерил е за неоснователно възражението, че след като договорът е прекратен, липсва каузално правоотношение и следователно неусвоената част от преведения на ответника аванс не се дължи. Изложени са аргументи, че договорът е прекратен едностранно от възложителя, поради виновно неизпълнение на задълженията на изпълнителя, а записът на заповед, според уговорено от страните, обезпечава именно връщането на авансово платената сума при неизпълнение на договора. Решаващият състав е приел за неоснователни и доводите, че неусвоеният аванс от 9 757,22 лева следва да се намали със сумата 2 122,60 лева, представляваща внесена от изпълнителя гаранция. Мотивирано е, че по делото липсват доказателства за такава гаранция да е внесена. Посочено е, че по същество направеното възражение е възражение за прихващане, което ответникът е следвало да релевира с отговора на исковата молба, а не едва с въззивната жалба. По отношение солидарната отговорност на авалиста М. К. във въззивната жалба липсват изложени доводи, поради което решаващият състав е споделил изцяло правните съображения на първоинстанционния съд, свързани с ангажиране на отговорността на авалиста по записа на заповед М. К., позовавайки се на разпоредбата на чл..513 ТЗ. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Дължи ли се плащане по запис на заповед, когато каузалното правоотношение /във връзка с което е издадена ценната книга/ е едностранно развалено, а обезпечителната функция на ценната книга не включва вземанията, основани на упражнено право на разваляне на договора?; 2/ Когато е безспорно, че процесният запис на заповед е издаден във връзка с каузално правоотношение, в което е уговорено, че ценната книга е издадена като обезпечение само за даден по договора аванс, то основателни ли биха били претенциите на кредитора, когато каузалното правоотношение е едностранно развалено от страна на изправната страна /кредитор/поемател?; 3/ При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, длъжен ли е съдът да разгледа, заявените от страните твърдения и възражения, относими към погасяване на вземането по каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден запис на заповед?; 4/ Когато от процесуалното поведение на страните е видно /ИМ, ОИМ, ДИМ и ДОИМ/, че има данни за извършено прихващане, без да е обективирано в процеса под формата на процесуално волеизявление и което прихващане засяга предмета на спора, длъжен ли е съдът, да даде указания на страните дали извършват прихващане в рамките на процеса или дали такова е извършено преди процеса?; И ако не са дадени такива указания, то налице ли е процесуално нарушение или не?“ Касаторите се позовават на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, предл. първо., т.3 и ал.2, предл. трето ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Първите два въпроса не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Решаващият състав не е приел, че обезпечителната функция не включва връщането на аванса при разваляне/прекратяване на договора, на което твърдение се основават първите два въпроса. Въззивният съд, като е счел, че записът на заповед обезпечава връщането на авансово платената сума при неизпълнение на договора, по същество е направил извод, че ценната книга гарантира връщането на авансираната сума именно в случаите на отпадане на основанието за плащането й във връзка с неизпълнение на договора, което е видно и от мотивите на съда относно прекратяването на облигационната връзка, поради неизпълнение от страна на изпълнителя на задълженията му по договора. Спрямо четвърти въпрос също не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е приел в мотивите си, че в разменените преди насрочване на делото книжа между страните има данни за извършено прихващане, на което обстоятелство е основан въпросът. По отношение на трети въпрос е осъществена, както общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, така и наведеният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Във въззивната жалба на касаторите е направено оплакване, че първоинстанционният съд не е взел предвид наличието на признание на ищеца в исковата молба, че е извършил прихващане на вземането си от 9757,22 лева - подлежащ на връщане аванс, с дължимата от него сума от 2122,60 лева, поради което размерът на „непогасения аванс“ възлиза на 7634,62 лева. Видно от искова молба, самият ищец поддържа, че от вземането си за 9757,22 лева - подлежащ на връщане аванс по договора за СМР, е прихванал насрещно вземане на ответника по иска за 2122,60 лева - задържана гаранция за добро изпълнение, поради което сумата на невъзстановения аванс възлиза на 7634,62 лева. Въззивният съд, въпреки че е приел, че ценната книга обезпечава вземането за връщане на аванса при прекратяване на договора за СМР, поради неизпълнение на задълженията от страна на изпълнителя, не е взел предвид направеното още с исковата молба твърдение на ищеца за извършено от него прихващане на част от невъзстановения аванс с подлежаща на връщане от ищеца гаранция от 2122,60 лева, поради което в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, не е разгледано от съда заявено от страна в процеса твърдение, относимо към погасяване на вземането й по каузалното правоотношение. Доколкото трети въпрос е свързан единствено с невзето предвид от решаващия състав признание на ищеца за погасяване чрез прихващане на сума в размер на 2122,60 лева, въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК до касационно обжалване само в частта за присъдената над 7634,62 лева до 9757,22 лева в полза на ищеца сума от 2122,60 лева, както и за част от присъдените разноски, по въпроса: „При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, длъжен ли е съдът да разгледа, заявените от страните твърдения и възражения, относими към погасяване на вземането по каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден запис на заповед?“ С оглед изложеното, за присъдената сума от 7634,62 лева липсва основание за допускане на касационния контрол, вкл. по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение в частта за присъдената сума от 7634,62 лева не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. На ответника по касацията, въпреки частичното недопускане на касационния контрол, не могат да бъдат присъдени разноски за настоящата селективна фаза на касационното производство, тъй като до постановяване на определението по чл.288 ГПК, като акт по см. на чл.80 ГПК, по делото реално не са представени доказателства за направени разноски от тази страна. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд