Определение № 1634 от 04.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3811/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Аеропак Инженеринг“ ООД, чрез адв. С. С. срещу решение № 243/02.03.2023г., постановено по в.гр.д. № 2023/2022г. по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Отправено е искане обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановен нов акт по същество, с който предявените искове да бъдат уважени. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Върховен касационен съд на Република България, чрез процесуален представител – служител с юридическо образование З. С., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Ответникът по касация Окръжен съд - София и контролиращата страна Прокуратурата на РБ не са подали отговор на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 260551 от 14.02.2022г. по гр.д. № 10645/2019г. по описа на СГС, с което на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ са отхвърлени предявените от „Аеропак Инженеринг“ ООД против Софийски окръжен съд и Върховен касационен съд искове за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца обезщетение за имуществени вреди в размер на 105 000 лева и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лева, които вреди са настъпили за ищеца в резултат нарушаване правото му на справедлив съдебен процес, регламентирано в чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС и чл. 47 от Хартата за основните права на Европейския съюз, при разглеждане и решаване на в.гр.д. № 466/2017г. по описа на СОС и т.д. № 2005/2018г. по описа на ВКС, I ТО. За да постанови този резултат съдът е приел за установени следните факти: И. Г. и Б. Т. са предявили против „Аеропак инженеринг” ООД иск за обявяване на предварителен договор за окончателен, по което е образувано гр.д. № 30/2016г. по описа на РС-Самоков. С първоинстанционното решение РС-Самоков е отхвърлил предявения иск. С решението си по в.гр.д. № 466/2017г. СОС е приел за установено по делото, че „Аеропак инженеринг” ООД е собственик на ПИ с площ 1503 кв.м., представляващ имот № 021390 по картата на землището на [населено място], ведно с построените в него сгради – 2 броя хижа заслон – бунгала, всяко едно със застроена площ 7 кв.м., хижа заслон – бунгало с площ 7 кв.м. и хижа заслон – бунгало със застроена площ 8 кв.м.; че страните са подписали предварителен договор с нотариална заверка на подписите на 04.09.2013г., с който „Аеропак инженеринг” ООД се е задължило да продаде на ищците описания свой имот срещу заплатена сума от 7000 лв. изцяло и в брой в деня на подписване на договора на „Българо- либийска търговска компания” ЕООД, в качеството й на заложен кредитор съобразно договор за залог на търговско предприятие № 1/07.01.2013г. на продавача; на 04.03.2013г. по банковата сметката на „Българо – либийска търговска компания” ЕООД е преведена сумата 7000 лева като продажна цена по предварителен договор; представено е решение на ОС на „Аеропак инженеринг” ООД от 03.09.2013г. за продажба на процесния недвижим имот на ищците за сумата 7000 лева; страните се задължили да сключат окончателен договор за покупко-продажба на имота на 23.09.2013г., в 11.00 часа в кантората на нотариус Х. в [населено място]; на посочения в предварителния договор ден – 23.09.2013г. не е сключен окончателен договор за продажба на имота в нотариална форма; от справка от Служба по вписвания – Самоков е установено, че по партидата на ответното дружество на 12.09.2013г. е вписана възбрана върху процесния недвижим имот в полза на кредитор – банка. Въз основа на така установените факти СОС е приел, че са налице предпоставките за обявяване на предварителния договор за окончателен, че ищецът е собственик на имота, че страните са обвързани от валиден договор, че няма доказателства за погасяване на задължението на продавача, че е без значение липсата на решение на ОС на „Аеропак инженеринг” ООД за плащане на цената по сделката на трето лице, както и че вписаната върху имота възбрана не е пречка за сключване на окончателен договор. Това решение на СОС не е допуснато до касационно обжалване от ВКС по т.д. № 2005/2018г., като съдът е приел, че касаторът „Аеропак инженеринг” ООД не е формулирал конкретен правен въпрос, който да е от значение за изхода на делото. От правна страна въззивният съд обосновал, че позовавайки се на нарушени права от правораздавателна дейност поради нарушение на правото на ЕС ищецът твърди, че при така развилия се граждански процес пред СОС и пред ВКС е бил лишен от справедлив процес – съдът, който се е произнесъл по негово дело не е бил безпристрастен, че е ценил доказателствата едностранчиво и превратно, че е прилагал закона непредвидимо, че постановеният резултат е съдебна грешка, че решението е несправедливо и засяга правото му на мирно упражняване на правото на собственост. След съвкупна преценка на поддържаните от страните доводи и възражения на база събраните по делото доказателства, съставът на въззивния съд приел, че поддържаните оплаквания не са доказани, съответно – неоснователни. Съобразил в тази връзка, че произнасянето на съдилищата по казуса на „Аеропак инженеринг” ООД, по който е образувано гр.д. № 30/2016г. по описа на РС-Самоков не е в противоречие нито с принципите на българското гражданско и процесуално право, нито е в нарушение на разпоредбите на правото на ЕС, уреждащи правото на справедлив процес, в това число правото на безпристрастен съд и съблюдаване на правото на мирно ползване на собствеността. Посочил, че по воденото дело не е имало спор, че страните са подписали предварителен договор, както и че купувачите са заплатили договорената в предварителния договор цена на посоченото в договора трето лице. Правилно и при съобразяване както на националното законодателства, така и на принципните положения, уредени в европейското законодателство защитаващи правото на справедлив процес на страните, съдилищата са приели, че са налице договорените и законоустановени предпоставки за обявяване на договора за окончателен. Отчел, че съдилищата са обсъдили всички относими към спора и своевременно наведени възражения на ответника. Посочил още, че с определението си по чл. 288 от ГПК ВКС се е произнесъл според законоустановените предпоставки за селекция на касационните жалби. Изложил, че така уреденото касационно производство не е в противоречие с разпоредбите на европейското законодателство, които са визирани от ищеца като нарушени и това законодателно разрешение се основава на разбирането, че ВКС е съд по правото, а не по фактите и има основна цел да уеднакви правоприлагането като осигури еднакво решаване на аналогични спорове. Посочил, че поставените от ищеца въпроси за допускане на касация не са били съответни на изискването на уредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което и с определението си ВКС не е допуснал до касационно обжалване решението на СОС по поставените от дружеството въпроси. При обосноваване на крайните си изводи, апелативният съд съобразил също, че дадените разрешения от съда са били предвидими – по сходни казуси съдът е постановявал сходни решения, мотивирани, посочена е относима към спора съдебна практика, включително и ТР № 3/2013г. на ОСГТК на ВКС, което дава задължителни указания за валидността на сделка, сключена от органен представител на дружество без съответното решение на ОС на ООД. Отчел, че приложените разпоредби от съдилищата не засягат правото на собственост на ищеца, продавач по предварителния договор, доколкото самият той е поел задължение да се разпореди със собствеността си. Посочил, че не е непредвидимо или необективно заключението на съдилищата, че възбраната не е пречка за разпоредителна сделка с възбранения имот, напротив такова е тълкуването на съдилищата на разпоредбите на чл. 451, 452 от ГПК в произнасяния по казуси на това основание. Приел още за неоснователно оплакването на ищеца, че предварителният договор между страните е бил развален или прекратен с аргумент, че предвиденият в него срок е бил уговорен за сключване на окончателен договор, а не за действие на самият предварителен договор. Съобразил, че в рамките на гражданското производство по предходното дело не е установено предварителният договор между страните да е бил развален или прекратен. Посочил по-нататък, че с влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 20284/2014г. на СРС е отречено договорът между страните да е развален или прекратен, поради което съдът е отказал да осъди третото лице да върне получената цена по сделката на ответниците, а искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е бил предявен едва след постановяване на решение по това дело. Изложил в тази насока съображения, че предварителният договор има стандартно съдържание и от самото му съдържание не могат да се направят изводи за друго, освен за поетите с него права и задължения, а доказателства за лихварска дейност на купувачите по делото няма събрани. В заключение въззивният съд приел, че по делото не е установено решението по гр.д. № 466/2017г. и определението по т.д. № 2005/2018г. на ВКС да са постановени в нарушение на разпоредбите на правото на ЕС гарантиращи на страните справедлив процес. Действията и актовете на съдилища отчел като законосъобразни, предвидими и мотивирани. Приел, че не е налице постановяване на съдебен акт при съдебна грешка, нито данни, че съдът е бил пристрастен, предубеден, че е тълкувал превратно доказателствата или закона. Посочил, че субективната неудовлетвореност на страна в процеса от постановения съдебен акт не е основание да се приеме, че действията и произнасянията на съда са незаконосъобразни. С оглед всичко изложено заключил, че предявените искове са неоснователни поради липса на допуснати нарушения при правораздавателната дейност на СОС и ВКС, вследствие на които ищецът да е лишен от правото на справедлив процес, с което обосновал неоснователност на исковете и постановил решението си в този смисъл. Касаторът „Аеропак Инженеринг“ ООД обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК – поради вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното решение по следните въпроси: 1/ Съществува ли за ищеца правен интерес от иск по чл. 19, ал. З от ЗЗД в случаите, когато по сключения между страните предварителен договор от ищеца преюдициално е било водено дело по чл. 55 от ЗЗД, в което той е заявил пред съд едностранното му прекратяване по негово желание и искане за връщане на даденото? 2/ Считат ли се за недействителни предварителните договори за покупко-продажба на недвижими имоти, съответно исковете по чл. 19, ал. З от ЗЗД за обявяването им за окончателни, тогава когато заявената пред съд и обявената от него продажна цена на недвижимия имот е различна от действително договорената между страните и платена чрез сделката — в качеството й на скрита и необявена истинска стойност на недвижимия имот? 3/ Следва ли да бъде уважен искът с основание чл. 19, ал. З от ЗЗД при вписани преди датата на сключване на предварителния договор върху продавания недвижим имот, а също и преди вписването на исковата молба по чл. 19, ал. З от ЗЗД тежести – възбрана, особен залог, ипотека, а също и когато искът е предявен от неизправна страна, каквато е ищецът, който не се е явил на записаната в предварителния договор дата пред нотариус за сключване на окончателен договор? 4/ Очевидно неправилно или недействително е въззивното решение, когато изводите му почиват на твърдения, които са необосновани или неправилно обосновани? 5/ Порочно ли е съдебно решение, което се позовава на ТР № 3/15.11.2013г., за да твърди, че при сключване на предварителен договор за покупко - продажба на недвижим имот от 09.09.2013г., ищцовото дружество-ООД е било надлежно представлявано без решение на ОС, поради което договорът е породил съответни правни последици? И когато мандата на управителя даден с решението на ОС не е бил за право на разпореждане с имота, а само за функцията сключване/подписване на предварителен договор? Трайна е съдебната практика на Върховния касационен съд, уеднаквена по реда на чл. 291 от ГПК и в Решение № 355 от 3.10.2012г. по гр.д. № 35/2012г. на ВКС, I ГО приемаща, че по естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Според тази практика, нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Последователно в тази връзка е прието в единната съдебна практика, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното решение. Настоящият съдебен състав не констатира вероятност постановеният от въззивния съд акт да е нищожен съдебен акт, поради което позоваването на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК от касатора е неоснователно. Основанията за недопустимост на съдебното решение от друга страна са изброени в т. 9 на ППВС № 1/1985г. Посочената задължителна практика очертава хипотезите, при които решението е недопустимо, поради липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне и отказ от иска, липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие, по устно предявен иск. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС недопустимостта е порок, при който съдебното решение е валидно, но е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество. Касае се за порок в процесуалноправната основа на исковото производство – за липса на положителна или за наличие на отрицателна процесуална предпоставка, свързана с възникването, съществуването и упражняването на правото на иск. В конкретния случай всички поставени от касатора въпроси обосноваващи твърдението му за вероятна недопустимост на обжалваното решение, не представляват основания за недопустимост на последното, а такива за неправилност на решението на СОС по в.гр.д. № 466/2017г. и не могат да обусловят основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Въпросите не са свързани с възникването, съществуването и упражняването на правото на иск, поради което не могат да се отразят на допустимостта на обжалваното съдебно решение на САС, а съдебният състав приема, че липсват данни то да е вероятно недопустимо. Касационният жалбоподател „Аеропак Инженеринг“ ООД обосновава също наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – правни въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, както следва: 1/ доказват ли, посочените в исковата молба и допълненията й, аргументи, факти и доказателства, незаконосъобразност, необоснованост, нарушаване на процесуалния и материален закон, и очевидна неправилност, т.е. пороци на съдебните актове на ответниците, водещи до нарушение правото на ЕС, гарантиращо на юридическите лица и граждани на ЕС правото им на справедлив и равнопоставен процес по смисъла на чл. 47 от ХОПЕС? И след като в резултат на порочни съдебни актове на ответниците са произлезли вреди – лишаване на дружеството от актив, с който да договори справедлив начин за удовлетворяване и погасяване задълженията си към ипотекарни кредитори, а вместо това – поставянето му спрямо тях в положение на „вечен длъжник“, то не следва ли дружеството да бъде обезщетено според вредата - в размер на стойността на имота, ведно със законната лихва върху претендираната сума, за да може все пак да удовлетвори кредиторите си и да бъде възстановена справедливостта? 2/ Извършили ли са ответниците нарушение на закона с оповестяване чрез съдебни решения превръщането на предварителния договор в окончателен, игнорирайки в тях действителната договореност между страните, а именно – без изричното изпълнение на условието по договора с покупката на имота купувачите да поемат и ангажимент да погасят задължението на дружеството към конкретен ипотечен кредитор, който в знак на това да отмени вписаната върху продавания имот възбрана, доколкото чрез съдебното решение задължението на дружеството към кредитора не е било отменено, т.е. предварителното условие, въз основа на което е бил сключен предварителния договор не се е състояло? 3/ Представлява ли отказ от правосъдие и от установяване на обективната истина в процеса отказът на въззивният съд по ЗОДОВ да анализира /а не просто да ги спомене в решението си/ аргументите, изложени от въззивника с оглед предмета на делото и основният въпрос от значение за правилното и справедливо решаване на делото? 4/ За задължението на въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора? /цитирани са Решение № 50157/24.04.2023г. по гр.д. № 4902/2021г. на ВКС, I ГО, гр.д. № 4902/2021г./ 5/ Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК правилно или очевидно неправилно е въззивно съдебно решение, в което съдът само сочи, но не се произнася по „посочените в жалбата“ възражения и изводи на въззивника и тяхната основателност, нито въз основа на това формира и извежда собствени изводи по обжалваните въпроси? 6/ Счита ли се за прекратен предварителен договор за продажба на недвижим имот на основание факта, че връщането на изплатените средства по него са били претендирани от ищеца с иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД?" 7/ Счита ли се за прекратен по взаимно съгласие или на друго основание предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот тогава, когато и двете страни не се явили на записаната в него дата за нотариалното му изповядване? 8/ Правилно или очевидно неправилно е съдебно решение по иск по чл. 19, ал. З от ЗЗД, в което от съда е била игнорирана волята на продавача към датата на обявяване на договора за окончателен да бъде декларирано от кредиторите му погасяването на задължението му към тях в размер на реалната стойност на имота чрез даване на предварително съгласие за извършваната продажба на възбранения от тях или ипотекиран имот, обективирана в сключения между страните предварителен договор? 9/ Когато предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, в който обявената цена за имота е в пъти по-ниска и различна от истинската за този имот и това е заявено по делото от ответника и се знае, при което това действие представлява углавно престъпление по чл. 255, ал. 1, т. 2, чл. 255, ал. 3 и чл. 313 от НК за всяка от страните по този окончателен договор и такъв договор се обяви за окончателен със съдебно решение, законосъобразно и правилно ли е това съдебно решение? Или е порочно? И кой е извършил углавното престъпление по чл. 255, ал. 1, т. 2, чл. 255, ал. 3 и чл. 313 от НК - съдиите, узаконили със съдебен акт такава сделка; ищеца, заявил пред съда неистинска цена по сделката, или ответникът, неявил се пред нотариус за нейното изповядване поради горните основания? И търпи ли ответникът вреди вследствие това поведение - на съдиите и на ищеца? 10/ Привиден, т.е. нищожен ли е предварителен договор за покупко-продажба на имот, в който не е обявена истинската му пазарна стойност, продажната цена, за която е сключен е в пъти по-ниска от декларираната му данъчна стойност, по която се извършва данъчното му облагане и когато цената не отива в патримониума на продавача, а в трето лице без съгласието на общото събрание на дружеството за това? 11/ Има ли законно основание и законно право, при прекратяване на дело с основание ЗОДОВ поради недопустимост на исковата молба, ответник, претендиращ разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. З от ГПК, вместо на чл. 10 от ЗОДОВ, когато същият е държавен орган на издръжка на държавния бюджет, а защитникът му е служител, назначен при него на трудов договор, който не е юрисконсулт? Всички въпроси според касатора са или неправилно решени или неправилно игнорирани от въззивния съд, а са определящи или подпомагащи, основния въпрос от значение за правилното решаване на делото, който в случая е въпрос № 1. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на неговия акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай всички въпроси имащи според касатора значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото са ориентирани по същество към оспорване правилността, законосъобразността и справедливостта на крайния извод за основателност на конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, обективиран в постановеното решение по в.гр.д. № 466/2017г. на СОС, недопуснато до касационно обжалване с определението по т.д. № 2005/2018г. на ВКС. Инстанционният контрол по отношение на тези съдебни актове е изчерпан. В обжалваното решение съставът на Апелативен съд – София не се е произнесъл по пороци на съдебните актове на ответниците в рамките на инстанционен контрол, а разглеждайки искове за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, които осъществяват общия състав на непозволеното увреждане, се е произнесъл по материалноправните предпоставки на претенцията на чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ – установено ли е при разглеждане на тези дела допуснато нарушение на правна норма на правото на Европейския съюз и практиката на СЕС даваща права на частноправни субекти при правораздавателната дейност по конкретния граждански процес, за което държавата отговоря чрез органа, от чиито противоправни актове се претендира да са причинени вреди; достатъчно съществено и явно ли е това нарушение и понесени ли са от ищеца имуществени и неимуществени вреди в пряка причинна връзка с допуснатото нарушение. От съвкупната оценка на събраните по делото доказателства, съдът е обосновал извод, че при разглеждане на двете дела съдилищата – ответници не са допуснали нарушение на сочените в исковата молба норми на правото на ЕС, на правото на ищеца на справедлив съдебен процес, както и че в проведените съдебни производства му били осигурени ефективни средства за защита гарантиращи защитата и реализирането на правата и законните интереси на страните в гражданския процес. Ето защо част от формулираните въпроси не са били предмет на произнасянето на САС с атакуваното решение, а всички – не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд за липса на установено по делото нарушение на правото на Европейския съюз, нито са оказали съществено значение за изхода на делото. От друга страна част от въпросите имат хипотетичен характер, а друга са формулирани общо и неясно. Ето защо не съставляват основание за допускане на касационно обжалване и не покриват изискването за наличие на общото приложно поле на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Поставените правни въпроси не удовлетворяват и приложното поле на касационното обжалване в специалната хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разрешението по т. 4 от цитираното ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът не се позовава в изложението си на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито на непълнота, неяснота или противоречие в законите с оглед създаването на съдебна практика по прилагането на законите в контекста на конкретния казус. В заключение изолираният и необуславящ характер на поставените от „Аеропак Инженеринг“ ООД въпроси и липсата на конкретна обосновка на соченото основание за допустимост, изключва общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както и наличието на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената съдебна практика, очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК е налице, когато съдебното решение е засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай въззивното решение е мотивирано и обосновано, като от мотивите на същото не може да се обоснове извод за явно нарушение на закона или необоснованост, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, както и тези по чл. 280, ал. 2 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение на ответника по касация ВКС в размер на 100 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение