Определение № 300 от 19.04.2016 г. на ВКС по т. д. № 1535/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на П. М. Ш. от [населено място] против въззивното решение на Софийски градски съд № 143 от 09.01.2015 г., по в.гр.д.№ 8733/2014 г., в частта, с която при условията на чл.271, ал.1 ГПК, след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски районен съд от 17.03.2014 г., по гр.д.№ 2397/2013 год. е отхвърлен като неоснователен предявения от касатора, в качеството му на ищец, срещу К. Т. Р. положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 415, ал.1 ГПК за сумата 17 000 лева по запис на заповед с падеж 20.05.2010 г. и е обезсилена издадената въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение от 25.01.2011 г.по гр. д. № 62409/2010 г. на СРС. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост и допуснато нарушение на закона- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. В инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава приложното поле на касационното обжалване с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право: ”Отразява ли се на действителността на записа на заповед обстоятелството, че не е посочен вида на валутата и ако липсва такова посочване, следва ли да се приеме, че записа на заповед е издаден във валутата по мястото на неговото плащане? ” Като израз на визираното противоречие с практиката на ВКС са цитирани: определение № 309 от 28.04.2010г., по ч.т.д.№ 28/ 2010 г. на ІІ т.о.; определение от 07.10.2010 г., по т.д.№ 1144/ 2010 г. на І т.о.; определение от 16.02.2011 г., по ч.т.д.№ 729/ 2010 г. на І т.о., определение № 749 от 23.12.2009 г., по ч.т.д.№ 857/2009 г. на ІІ т.о. и решение от 15.03.2012 г., по т. д. № 1144/2010 г. на І т.о.. Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на общата главна предпоставка за достъп до касация и алтернативно – по основателността на въведеното касационно основание. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, в частта му – предмет на подадената касационна жалба, с която е отхвърлен предявения от П. М. Ш. срещу К. Т. Р. установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК въззивният съд е приел за доказано възражението на ответницата, че процесният запис на заповед е недействителен, тъй като не съдържа всички изискуеми за съдържанието му реквизити по чл.535 ТЗ. Посочил е, че доколкото като дата на издаване на ефекта последователно са записани две дати -една нечетлива, в частта за съответния месец и друга, очевидно различна от първата - ясно посочената дата - 20.05.2010 г., то предвид строго формалния характер на абстрактната менителнична сделка, соченият порок е достатъчен, за да се отрече неговата редовност от външна страна и съществуване на претендираното от ищеца вземане, породено от същия. Приетата недействителност на документа СГС е аргументирал и с още един самостоятелен порок в неговото съдържание – липса на изискуемия се от чл.535, т.2 ТЗ реквизит, предвид единствено цифровото и словесно отразяване „17 000” /„седемнадесет хиляди”/ без определеност на съответната валута на поетия дълг, т.е на паричната единица, за която издателят на ефекта се е задължил. Посочено е, че доколкото законодателят в чл.536 ТЗ не е създал презумпция за вида на валутата за която издателят на менителничния ефект е поел дълга, то липсата на конкретизацията и в документа се явява достатъчна за да се отрече правно значение на същия на запис на заповед и източник на вземане по абстрактна менителнична сделка. Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено. Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационното обжалване, при създадения с действащия ГПК факултативен, а не задължителен касационен контрол предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните правен спор и по отношение на който е налице някое от основанията па чл.280, ал.1, т.1- т. 3 ГПК. Този въпрос трябва да се включва в предмета на спора и да е обусловил решаващите правни, а не фактически изводи на въззивната инстанция, т.е. от неговото разрешаване да зависи и изхода на конкретния правен спор. В случая поставеният от касатора материалноправен въпрос, макар и важен, не е единствено обуславящ за поставения краен правен резултат по делото, предвид приетите два самостоятелни порока в съдържанието на процесния запис на заповед, с които е нарушено изискването на чл.535 ТЗ, поради което не обосновава общата главна предпоставка за допускане на касационно обжалване. При отсъствието и, изрично вменено от законодателя задължение на касатора да я установи и докаже, за състава на касационната инстанция, извършващ преценката за допускане на касационен контрол, с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК не е налице и задължение да обсъжда конкретното въведено от жалбоподателя селективно основание – допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационното обжалване. Единствено за прецизност в тази вр. следва да се отбележи, че дори и да се възприеме тезата на жалбоподателя, че формулираният от него правен въпрос е релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК, то недоказани по отношение на същия са поддържаните критерии за селекция. Цитираната в подкрепа на визираното селективно основание по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК задължителна практика на ВКС е неотносима, доколкото със същата са разгледани различни спрямо обсъдената в обжалвания съдебен акт хипотези на нередовен запис на заповед, както и е даден отговор на въпроси, въобще непопадащи между разрешените от СГС, а именно: дали е валиден запис на заповед, с оглед изискването на чл. 535, т.3 ТЗ – когато съдържа като „падеж” определена дата и израза, че е „платим на предявяване” и дали всякога нередовният/ недействителен / запис на заповед се конвертира в разписка за вписаната в него сума, издадена в полза на кредитора. Липсата на идентичност в разрешените правни въпроси, според приетото в т.2 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изключва да е налице твърдяното противоречие. От своя страна наличието на задължителна практика на касационната инстанция, по отношение на която, както е в случая, не е доказана обществена и правна необходимост от промяна, респ. от осъвременяването и, селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е неприложимо, съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.4 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отделен е въпросът, че аргументирането на същото единствено чрез възпроизвеждане на законовия му текст, както е процедирал жалбоподателят, не отговаря на вложения от законодателя смисъл в неговото съдържание и дори само поради това не следва да бъде обсъждано. Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски и при този изход на делото в касационната инстанция, съобразено процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на ВКС не се произнася по отговорността за същите. Водим от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС