Определение № 228 от 29.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3509/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалби на Х. А. М. и на Прокуратура на Република България /ПРБ/ срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд № 260071 от 13.05.2021 г. по гр.д.№ 55/ 2021 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Добрички окръжен съд по гр.д.№ 277/ 2020 г. и като краен резултат ПРБ е осъдена да заплати на Х. М. сумата 30 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образувано наказателно производство по сл.д.№ 1/1991 г., понастоящем преобразувано в ДП № ІІ-048/ 1999 г. на Военно окръжна прокуратура – София, на основание чл.2б ЗОДОВ, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лв. Ищецът Х. М. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 30 000 лв до 120 000 лв. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 повдига правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени и синтезирани в следния смисъл: при въведено оплакване във въззивната жалба за определен несправедливо висок размер на обезщетение за неимуществени вреди, без конкретно изложени обстоятелства, може ли въззивният съд да намали този размер, преценявайки установените обстоятелства и това нарушава ли принципите на състезателност, равнопоставеност и диспозитивност; длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и всички доводи във въззивната жалба; кой е приложимият стандарт при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди при предявен иск по чл.2б ЗОДОВ – националният или установеният в практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/; в същата хипотеза кои са релевантните факти и обстоятелства за определяне на размера на обезщетението и спада ли към кръга на релевантните факти и обстоятелства практиката на ЕСПЧ. Според жалбоподателя - ищец тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а за първия от тях при условията на евентуалност поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът ПРБ, без да взема становище по касационната жалба на ищеца, обжалва въззивното решение в частта, в която искът е уважен до размер 30 000 лв. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол по правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени в следния смисъл: приложима ли е разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ в хипотеза на решаване извън разумния срок на дело, образувано преди влизането й в сила от 15.12.2012 г.; за задължението на съда да установи наличие на причинно-следствена връзка между твърдените увреждане и вреди, за да присъди обезщетение за тях; дължи ли се при условията на чл.2б ЗОДОВ обезщетение за вреди от забавяне на наказателно производство, което не е достигнало съдебна фаза, само в която пострадалият може да търси обезщетение за вредите от престъплението. Счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, за последния /при условията на евентуалност/ – и че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поддържа също, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Ищецът Х. М. оспорва касационната жалба на ПРБ с доводи, че по поставените от касатора – ответник правни въпроси обжалваното решение не противоречи, а съответства на практиката на ВКС, както и на тази на ЕСПЧ. Излага съображения за правилност на обжалвания акт в частта, в която искът е уважен. Съдът намира жалбите за допустими, но исканията на страните за допускане на касационно обжалване са неоснователни. За да уважи отчасти предявения иск, въззивният съд приел за установено, че в периода 1985 г. – 1989 г. срещу ищеца били извършени репресивни действия от страна на държавните органи по повод провеждана от българската държава политика за промяна на имената на българските граждани с турско етническо самосъзнание. Ищецът бил мобилизиран, впоследствие задържан и въдворен в затвора в Белене, без присъда, уволнен от работа поради задържането му за срок повече от два месеца, а през 1989 г. изселен в Република Турция, където живее и към настоящия момент. На 31.01.1991 г., с постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили било образувано сл.д. № 1/ 1991 г. срещу Т. Ж. и Д. С. за извършено от тях престъпление по чл.162 ал.1 вр. чл.20 ал.2 НК за това, че в периода 1984 г. – 1989 г. в съучастие с други лица са подбуждали към национална вражда и омраза. По – късно по делото като обвиняем бил привлечен и Г. А. и на 20.07.1993 г. във Върховния съд - Военна колегия е бил внесен обвинителен акт срещу тримата за това, че в периода 08.05.1984 г. - 15.12.1988 г. обвиняемият С., в качеството си на военно-длъжностно лице - министър на вътрешните работи, подбуден от обвиняемите Ж. и А., при условията на продължавано престъпление умишлено злоупотребил и превишил властта си и дал указания, с които възложил на подчинените му служители от МВР несвойствени и нерегламентирани по надлежния ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица от апарата на БКП, незаемащи длъжности в държавния апарат, въвел фактическо извънредно положение на части от територията на страната, разпоредил задържане на български граждани без правно основание, от които деяния настъпили вредни последици, изразяващи се в противозаконно задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание “лишаване от свобода“, противозаконно ограничаване правото на българските граждани на свободно предвижване и между населените места на страната, правото на свободни контакти, правото на лична свобода и неприкосновеност, правото на ползване на свой език. По обвинителния акт било образувано НОХД № 1/ 1994 г., което с разпореждане от 09.02.1995 г. било прекратено и делото било върнато на ПРБ за отстраняване на процесуални нарушения, включително с указания за идентификация на пострадалите лица. На 19.12.1997 г. ПРБ внесла втори обвинителен акт срещу същите обвиняеми и за същите престъпления, по който било образувано НОХД № 1/ 1998 г. С разпореждане от 28.04.1998 г. съдът прекратил съдебното производство и отново върнал делото на ПРБ поради неизпълнение на указанията, дадени с разпореждането по НОХД № 1/ 1994 г. С постановление от 29.09.1998 г. производството било преобразувано в сл.д.№ 780-11/ 1998 г. и наказателното производство срещу Т. Ж. било прекратено поради настъпилата смърт на обвиняемия. На 28.12.1999 г. производството било прекратено и по отношение на обвиняемия Д. С., също поради смърт на дееца. В периода 06.04.1999 г. - 04.12.1999 г. досъдебното производство било спряно, а след възобновяването му продължило под нов номер /№ ІІ-048/ 1999 г./. То било спряно и в период 01.10.2002 г. - 04.07.2003 г., с постановление от 04.02.2004 г. и с постановление от 04.10.2018 г., какъвто статут има и понастоящем. За установяване и посочване на пострадалите лица били изготвяни следствени поръчки до Република Турция, основно в периода 2002 – 2007 г. Към датата на последното постановление за спиране от 04.10.2018 г. били разпитани общо 369 от пострадалите лица. След постановяване на спирането от 04.10.2018 г., през 2019 г. била изпратена нова съдебна поръчка. По висящото наказателно производство ищецът бил разпитван два пъти в качеството му на пострадал - на 08.08.2002 г. и на 17.10.2012 г., като заявил, че желае да предяви претенции за обезщетение срещу виновните лица. Той отправил до съда и искане по чл.368 НПК с молба от 19.03.2018 г., по която било образувано ч.н.д.№ 112/ 2018 г. по описа на Софийски военен съд. Производството по това дело е прекратено и върнато на ПРБ с указания за изпращането на молбата на компетентния съд, което нямало данни да било сторено. Не само ищецът, но и други пострадали лица подали през 2018 г. молби по чл.368 НПК, по които били образувани дела в СГС. Съдът дал на ПРБ едномесечен срок за предприемане на действия съгласно правомощията на прокурора по чл.242 ал.1 НПК, но тези указания не били изпълнени. От 2004 г. ищецът бил член на Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите, учредено в Република Турция. Сдружението сезирало различни държавни институции за забавянето на производството и в тази връзка органите предприели някои действия, но делото и понастоящем не е приключило. При тези фактически установявания от правна страна съдът посочил, че спорното право следва да се квалифицира по чл.2б ал.1 ЗОДОВ – обезщетение за вреди, причинени на ищеца от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 § 1 ЕКЗПЧОС. Разпоредбата била в сила от 15.12.2012 г., към която дата сл.д.№ 1/ 1991 г. било висящо, затова тя била приложимия закон в случая и доводът на ПРБ за недопустимост на иска за периода преди 15.12.2012 г. бил неоснователен. Ищецът бил активно легитимиран да предяви претенцията, като пострадал с предоставена от закона възможност да участва като частен обвинител и да предяви граждански иск срещу обвиняемите лица. Това дефинирало наказателното производство като такова за определяне на гражданските му права по см. на чл.6 §1 КЗПЧОС от момента на образуването му, независимо от стадия на процеса, в който тези права са можели процесуално да бъдат упражнени. Същото производство било с продължителност от 30 години и 2 месеца. Разумността на срока на производството обаче следвало да се отчита от 07.09.1992 г., от която дата КЗПЧОС била в сила за РБ, а от тази дата бил изтекъл период от 28 години и 7 месеца. Съдът посочил, че изхождайки от стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ и от примерно изброените в чл.2б ЗОДОВ, намира този период значително надхвърлящ изискването за разглеждане на делото в разумен срок. Вярно било, че делото се характеризирало с фактическа и правна сложност, наличието на повече от един обвиняем, множество пострадали лица и произтичащия от това обем на процесуално-следствените действия. Обективно обуславящо забавянето обстоятелство бил и фактът, че част от пострадалите починали, а други живели на територията на друга държава. Въпреки това съдът приел, че делото не било проведено с дължимата грижа, още повече че била изтекла абсолютната давност за наказателно преследване на единствения обвиняем, който пък изрично заявил, че ще се ползва от изтеклата давност и желае прекратяване на делото. Произнасяне по това искане и до момента нямало. Съдът съобразил също, че делото било изяснено от фактическа страна още към 1997 г., когато бил внесен обвинителен акт. Указанията за отстраняване на неточности в обвинителния акт, преповтарянето на някои процесуални действия спрямо обвиняемите и идентифицирането на пострадалите лица, не можело може да обоснове разумност на последвалата продължителност на процеса. Че същият е неоснователно забавен следвало и от постановените определения на съда по молби за ускоряване на наказателното производство, които определения фактически ПРБ не изпълнила. Ищецът от своя страна по никакъв начин не бил допринесъл с поведението си за забавяне на производството. Липсвали обективни причини, които да оправдаят продължителността от почти 30 години. Поради това съдът извел, че е налице нарушение на чл.6 §1 ЕКЗПЧОС относно правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок, което ангажирало отговорността на ПРБ за заплащане на обезщетение за претърпените вреди. Обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок /безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че виновните лица няма да бъдат наказани и че вредите му няма да бъдат обезщетени/, не подлежали на доказване. При определянето на размера на дължимото обезщетение съдът отчел продължителността на производството, значително надхвърляща законоустановените срокове, изтеклата абсолютната давност, невъзможността ищецът да реализира гражданските си права в рамките на наказателния процес, значимостта, която разследването имала за ищеца предвид претърпените значителни вреди от разследваното престъпление. Съдът посочил също, че ищецът не е бил ангажиран в производството повече от нужното и че няма данни при него за негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на делото. При това намерил, че обезщетение от 30 000 лв е адекватно на търпените вреди. По доводите в ищцовата въззивна жалба посочил, че ЕСПЧ е установил критериите /общи принципи/, от които изхожда при определяне на обезщетение за пропускане на разумния срок за разглеждане на дело, но същите били прилагани винаги в контекста на конкретния правен спор. От тази позиция следвало да се преценява делото Apiceiia v Italy, 2004 г., на което ищецът се позовавал. Предметът на спора по това дело не съставлявало "подобен случай" с настоящето производство, с оглед продължителността на производствата, ангажирания брой инстанции, залозите за пострадалите, поведението от страна на жалбоподателя и държавата - ответник. По аналогични съображения бил отхвърлен и довода на ищеца, основан на решението на ЕСПЧ по делото Mocanu. При тази мотивировка на обжалваното решение, поставеният от касатора-ищец правен въпрос във връзка със задълженията на въззивния съд в процеса на доказване и обсъждане доводите на страните обуславя обжалваното решение. Той обаче не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената от ВКС практика. Според нея въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него/. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства /решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Така установената практика е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, поради което няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол по обуславящия въпрос. Останалите поставени от касатора - ищец правни въпроси не са обуславящи и по тях касационното обжалване не може да бъде допуснато. Съдът не е постановил, че може да уважи жалба, насочена срещу прекомерно висок размер на обезщетението, без въведено изрично оплакване и без конкретно изложени обстоятелства. Напротив, той е посочил в акта си, че подадената въззивна жалба е с надлежно формулирани искания и основанията за тях. Съдът също така не е посочил, че установените в практиката на ЕСПЧ стандарти при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди при предявен за обезщетяване на вреди от забавено разглеждане на дело не го обвързват. Напротив, той изрично е посочил, че се ръководи именно от стандартите, които ЕСПЧ намира за релевантни. Той също така изрично е посочил, че взема предвид като релевантни за определяне на размера тези факти и обстоятелства, които и ЕСПЧ в своята практика приема като такива. Затова по жалбата на касатора – ищец не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК. Тези предпоставки не са налице и по поставения от касатора - ответник въпрос, свързан с приложимостта на разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Материалноправната норма на чл. 2б ал.1 ЗОДОВ има действие от датата на влизането и в сила, след който момент обезщетение за вреди от забавени съдопроизводствени действия може да се търси само по реда на ЗОДОВ – чл.8 ал. 1 ЗОДОВ. Това важи и за лицата, чиито национални досъдебни и съдебни производства са приключили с окончателен акт в срок до 6 месеца от влизане на закона в сила /определение № 535/ 11.07.2014 г. по ч.гр.д.№ 2927/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Лицата, чиито производства не са приключили към момента на влизане на закона в сила, нямат друга възможност да претендират обезщетение, освен по реда на ЗОДОВ, без значение кога е образувано забавеното дело. Всички вреди от забавянето подлежат на обезщетяване в производството по чл.2б ЗОДОВ /вж и решение № 210/ 15.06.2015 г. по гр.д.№ 3053/ 2014 г., ІІІ г.о./. Същата практика е релевантна при отговора на въпроса дължи ли се при условията на чл.2б ЗОДОВ на пострадал от престъпление обезщетение за вреди от забавяне на наказателно производство, което не е достигнало съдебна фаза. Пострадалият по висящо към момента на влизане в сила на чл.2б ЗОДОВ наказателно производство винаги е активно легитимиран да предяви иска за обезщетение по посочената разпоредба, без оглед в коя фаза това производство е. Достатъчно е производството да има значение за определяне на негови граждански права или задължения. Релевантна е и практиката, обективирана в решение № 69/ 29.04.2020 г. по гр.д.№ 3169/ 2019 г., ІV г.о. Когато гражданският съд не разполага с компетентност да установи факт от значение за гражданско право, защото фактът е престъпление, то образуваното наказателно производство за престъплението е дело по „определяне на гражданските права“ на пострадалия по смисъла на чл.6 § 1 КЗПЧОС, независимо в коя фаза е. Наличието на установена практика, с която обжалваното решение е съобразено, изключва възможността да са налице предпоставките по т.1 или т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Що се касае до въпроса за задължението на съда да установи наличие на причинно-следствена връзка между твърдяното увреждане и твърдените вреди, той също е разрешен в съответствие с установената практика. Държавата отговаря за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконосъобразното поведение и претърпените вреди /тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/ 2004 г., ОСГК, ВКС/. Не е прието нещо различно в обжалваното решение, съдът изрично е посочил, че присъжда обезщетение само за вредите, която стоят в причинна зависимост от забавянето на наказателното производство. По тези съображения по поставените от жалбоподателите правни въпроси касационното обжалване не следва да бъде допуснато. То не може да бъде допуснато и по твърденията за очевидна неправилност на обжалвания акт. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая не е налице такъв порок, въз основа на който обжалваният акт да може да се окачестви като „очевидно неправилен“. Ето защо съдът намира, че по доводите и на двете страни не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и касационното обжалване не следва да бъде допуснато. С оглед на това разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени. По изложените съображения съдът