Определение № 4084 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1000/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца М. М. С. срещу въззивно решение № 5004 от 29.08.2024 год., постановено по в. гр. дело № 13572/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Г с-в, с което, като е потвърдено решение № 8250 от 19.05.2023 год., постановено по гр. дело № 38428/2021 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 171 с-в, поправено с решение № 14691 от 04.09.2023 год., е отхвърлен предявения от М. М. С. срещу Д. П. П. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 5 100 лв. – част от вземане с цял размер от 110 000 лв., представляващо обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат от непозволено увреждане, изразяващо се в непредприемане на необходимите действия по изпълнение на разпореждане № 260072 от 19.01.2021 год. /по гр. дело № 119/2020 год. по описа на Софийски окръжен съд/ в установения за това срок, ведно със законната лихва, считано от края на увреждането до окончателното изплащане на сумата. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касациони основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че неправилно въззивният съд бил приел, че ответникът е изпълнил правната помощ „с дължимата грижа“, само защото бил депозирал молба на следващия ден след връчването. В случая следвало да се прецени дали поведението е годно да защити клиента и дали съответства на професионалния стандарт за адвокатска помощ. Формално действие, което не отстранявало нередовностите, не можело автоматично да изключи противоправност. Съгласно чл. 51 от Закона за адвокатурата /ЗА/, адвокатът бил длъжен да защитава правата и законните интереси на клиента добросъвестно и компетентно, а по силата на чл. 24 и чл. 25 от Закона за правната помощ /ЗПП/, адвокатът, назначен по реда на правната помощ, носел същия обем професионални задължения, както адвокат по свободен договор. Това задължение не се изчерпвало с предприемане на формално действие, а изисквало осъществяване на такива процесуални действия, които са обективно годни да изпълнят дадените от съда указания и да предотвратят неблагоприятни процесуални последици за клиента. В случая съдът бил дал конкретни указания с преклузивен срок за отстраняване на нередовности. Молба, с която не се отстранявали посочените от съда нередовности и която не постигала целения процесуален резултат, не представлявала полагане на дължимата грижа, дори да била подадена в рамките на срока. Като бил приел, че самият факт на депозираето на молба автоматично изключва противоправността, въззивният съд бил достигнал до неправилен извод за липса на деликтна отговорност. Неправилен бил и формираният извод за липсата на причинна връзка между поведението на ответника и твърдените неимуществени вреди. Законът не поставял като условие вредата да е „окончателна“ или „неотменима“, нито изисквал увреждащия акт да е влязъл в сила, за да се ангажира деликтна отговорност. От значение било дали вредите са реално настъпили и преживени към момента на увреждането. Неимуществените вреди – стрес, тревожност, чувство за правна несигурност, загуба на доверие в правната защита и продължително напрежение били моментни и текущи по своя характер, като възниквали и се развивали в периода, в който увреждащото събитие действало върху правната сфера на лицето. Последващата отмяна на неблагоприятния съдебен акт не заличавала автоматично вече настъпилите неимуществени вреди, нито прекъсвала причинната връзка за времето до отмяната. Причинната връзка следвало да се преценява към момента на настъпване на вредите и в конкретния житейски контекст, а не ретроспективно – въз основа на по-късно процесуално развитие, което страната не можела да предвиди или контролира. В противен случай щяло да се стигне до недопустим правен резултат, при който всяка последваща отмяна на увреждащ акт би „занулила“ вече настъпили и преживени неимуществени вреди, което било несъвместимо с обезщетителната функция на деликтната отговорност. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Когато адвокат /включително назначен по реда на ЗПП/ получи съдебни указания с преклузивен/кратък срок за отстраняване на нередовности, счита ли се за изпълнение на дължимата грижа подаването на молба, която не изпълнява указанията /а само заявява невъзможност/липса на контакт с лицето и иска действия от съда/, и изключва ли това противоправност по чл.45 ЗЗД? 2/ Изключва ли наличието на вреди и причинна връзка /чл.45 ЗЗД/ обстоятелството, че прекратително определение по друго дело е било отменено по-късно и делото е върнато на съда за продължаване на съдопроизводствените действия, при положение че страната твърди неимуществени вреди, настъпили към момента на прекратяването? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба Д. П. П. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че гр. дело № 191/2020 год. по описа на Софийски окръжен съд било образувано по искова молба от М. М. С. срещу Прокуратурата на Република България, Софийски градски съд и Софийски районен съд. С разпореждане по посоченото дело от 19.01.2021 год. адв. А. К. А. от САК бил освободен като служебен защитник на ищеца М. М. С. и на негово място бил назначен адв. Д. П. П.. Разпоредено било препис от разпореждането да се изпрати на ищеца и посочените адвокати, а на адв. П. да се връчи и препис от разпореждане по делото от 11.12.2020 год. с указания за изпълнение. Препис от разпореждането от 19.01.2021 год. бил връчено на адв. Д. П. П. на 24.01.2021 год., а на ищеца М. М. С. – на 01.02.2021 год. На 25.01.2021 год. адв. П. депозирал молба с вх. № 260562, с която заявил, че е получил преписи от горепосочените разпореждания на 24.01.2021 год., но не е в състояние да изпълни разпореждането от 11.12.2020 год. за отстраняване на нередовности на исковата молба, тъй като не е запознат с исковата молба и няма контакт с представляваното лице /ищеца/, както и че не са му известни правопораждащите факти, на които се основава исковата претенция, като поискал разпореждането от 11.12.2020 год. да бъде връчено лично на ищеца и след като той изложи фактическите обстоятелства, на които основава претенцииите си и му бъде предоставен срок, в който да формулира съответните твърдения от правна страна, да му бъде връчен препис от исковата молба и от евентуално допълнителната молба. Алтернативно ответникът отправил и искане да бъде освободен като процесуален представител на ищеца на основание чл. 43, ал. 1 ЗА – поради липса на достатъчен опит в материята, предмет на делото, както и поради невъзможност да защити в достатъчен обем правата на представляваното лице. От молба с вх. № 261236 от 15.02.2021 год., подадена от адв. Д. П. П. и подписана от ищеца М. М. С., се установявало, че същата била депозирана в изпълнение на указанията на съда и в едноседмичен срок, считано от 01.02.2021 год. – датата на връчване на разпорежданията лично на ищеца. В молбата било посочено, че ищецът поддържа заявлението от 04.01.2021 год., депозирано в съда в изпълнение на указанията, дадени с разпореждане от 11.12.2020 год. С определение по посоченото дело № 260129 от 15.02.2021 год. исковата молба била върната на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, а производството по делото – прекратено. Така постановеният съдебен акт бил потвърден с определение № 1064 от 16.04.2021 год., постановено по ч. гр. дело № 973/2021 год. по описа на САС. Със същото определение била оставена без разглеждане частната жалба с вх. № 261141 от 15.03.2021 год., както и частната жалба с вх. № 262178 от 16.03.2021 год., подадени от ищеца М. М. С., чрез процесуалния му представител, срещу определение № 260129 от 15.02.2021 год., постановено по гр. дело № 191/2020 год. по описа на СОС, с което е прекратено производството по делото. С определение № 1196 от 14.03.2024 год., постановено по ч. гр. дело № 876/2024 год. на ВКС, III г. о., ГК, било допуснато касационно обжалване на определението на въззивния съд в обжалваната част, като същото било отменено в частта му, в която било потвърдено определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото, образувано по искова молба от М. М. С. срещу Прокуратурата на Република България, СРС и СГС, и делото било върнато на СОС за продължаване на съдопроизводствените действия. Въззивният съд е посочил, че по делото е представена като доказателство и електронна кореспонденция, разменена между страните по делото в периода от 03.02.2021 год. до 27.02.2021 год., във връзка с изпълнение на дадените от съда указания с разпореждането от 11.12.2020 год., както и във връзка с обжалване на определението от 15.02.2021 год. на СОС за връщане на исковата молба. Като е констатирал, че твърденията на ищеца, с оглед на които се иска да бъде ангажирана отговорността на ответника за причинени неимуществени вреди, са свързани с негово противоправно бездействие по гр. дело № 191/2020 год. по описа на Софийски окръжен съд, изразяващо се в непредприемане на действия по изпълнение в срок на указанията, дадени с разпореждане от 19.01.2021 год. по посоченото гражданско дело, което е довело до прекратяване на делото, въззивният съд е намерил, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не се установяват твърдяното противоправно бездействие на ответника, както и наличието на причинно – следствена връзка между деянието и претендираните вреди. По делото било установено, че ответникът бил осъществил възложената му правна помощ по реда на ЗПП във връзка с изпълнението на дадените от съда указания по гр. дело № 191/2020 год. на Софийски окръжен съд с дължимата за това грижа за интересите на представляваното от него лице, както и че не бил бездействал във вреда на ищеца, а определението за прекратяването на производството било отменено от ВКС, а делото – върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. С тези мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения частичен иск по чл. 45, ал. 1 ГПК. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Поставените от касатора въпроси са фактически и не осъществяват общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото отговорът им предполага обсъждане и оценка на доказателствата с оглед конкретиката на спора по делото. Същите отразяват несъгласието на касатора с формирания от въззивния съд решаващ извод за липсата на основания за ангажиране отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за твърдените неимуществени вреди и в този смисъл представлява довод за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, който може да бъде преценяван от ВКС едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. За пълнота следва да се посочи, че адвокатът дължи по-голяма грижа от тази на добрия стопанин /чл. 281 ЗЗД/ и дори от тази на добрия търговец /чл. 302 ТЗ/, тъй като чл. 2, ал. 2 ЗА го задължава да действа в интерес на доверителя по-най добрия начин със законни средства. Неговата отговорност за вреди може да бъде ангажирана само ако неблагоприятният за страната резултат се дължи на пропуск на адвоката да упражни някое процесуално право или да извърши надлежно някое процесуално действие, което е довело до погасяване на съответната процесуална възможност /в този смисъл решение № 227 от 19.08.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1166/2012 год., IV г. о., ГК, решение № 77 от 21.06.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2735/2018 год., III г. о., ГК, решение № 76 от 21.02.2008 год. на ВКС по т. дело № 619/2007 год., I т. о., ТК/ – какъвто не е настоящия случай, тъй като за ищеца не е била препятствана въможността за разрешаването на спора, предмет на гр. дело № 119/2020 год. по описа на Софийски окръжен съд, поради което в патримониума му не са настъпили неблагоприятни последици, тъй като дори и да са налице негативни преживявания от негова страна, същите не са обосновани с действителна процесуална пречка за защита на субективни граждански права. Ето защо не е налице претендираното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,