Определение № 3721 от 17.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4010/2024 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.

С решение № 68 от 23.05.2024 год. по гр. д. № 51/2024 год. Окръжен съд - Търговище, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 20 от 22.01.2024 год. по гр. д. № 366/2023 год. на Районен съд - Търговище, в частта, в която е осъден С. Е. Х. от [населено място], да заплати на Х. А. А. от [населено място], сумата от 20 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди и сумата от 2511,11 лв. – имуществени вреди, в резултат на извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК, на основание чл. 45 ЗЗД, заедно със законната лихва, считано от 21.10. 2021 г., до окончателното изплащане, както и в частта за разноските – т.е. изцяло в обжалваната част.

Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба в срок от С. Е. Х., чрез процесуалния представител адв. Е. С.. В нея се поддържат оплаквания за неправилността му поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е изложил мотиви по наведени от касатора доводи, както и липсва анализ на доказателства от приложеното наказателно дело. Иска се отмяната му и вместо това исковете бъдат отхвърлени, като се присъдят и разноските.

В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е поставил следните процесуалноправни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да мотивира решението си като извърши самостоятелна преценка на всички доказателства събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните? Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 7 от 08.02.2012 г. по гр. дело № 510/2011 г. на ІІ г.о., решение № 13 от 24.02.2022 г. по гр. дело № 2906/2021 г. на І г.о. и решение № 22 от 02.07.2019 г. по т.д. № 587/2018 г. на І т.о.

2. В гражданския процес следва ли да се съобразят назначените в досъдебното производство експертизи, дадените обяснения и снетите свидетелски показания? Ползват ли се същите с доказателствена сила в гражданския процес? Изложени са съображения, че в противоречие с практиката на ВКС /решение № 133 от 04.04.2012 г. по гр. дело № 1243/2011 г. на ІІ г.о. и решение № 66 от 12.03.2015 г. по гр. дело № 5839/2014 г. на ІV г.о./, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, който пък избирателно се позовавал само на част от доказателствата от наказателното дело, но не и на такива събрани по надлежния ред в гражданското производство.

3. В гражданския процес ползва ли се с доказателствена сила частна експертиза (СМУ на въззиваемия), след като по делото няма назначена и приета съдебно-медицинска експертиза, която да потвърди констатираното от нея? Сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 214 от 29.05.2013 г. по т.д. № 992/2012 г. на І т.о.

Другата страна – Х. А. А., чрез адв. Й. Й., в представения писмен отговор поддържа становище за липса на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като обсъди доводите на страните, въз основа на данните по делото, намира следното:

Произнасяйки се съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, въззивният съд приел, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а по същество на спора, с оглед доводите, заявени от жалбоподателя, в рамките на които е ограничен, въззивният съд приел жалбата за неоснователна и е потвърдил обжалваното решение. Окръжният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на районния съд.

Посочено е във въззивното решение, че искът за заплащане на обезщетение на основание чл. 45 ЗЗД за причинени вреди, вследствие на нанесени телесни повреди на ищеца, се основава на влязла в сила присъда спрямо ответника. Делото е приключило със споразумение, с което С. Х. е признат за виновен в това, че е причинил на Х. А. средна телесна повреда, изразяваща се в две счупвания на лявата ръка: счупване с луксация на четвърта метакарпална кост на дланта, причинило трайно затрудняване на движението на лявата ръка и счупване на ос лунатум на лявата гривнена става, също довели до трайно затрудняване на движението на лявата ръка. Поддържано е от ищеца, че вследствие именно на тези увреждания са му причинени болки и страдания, които продължават и към датата на исковата молба и здравословното състояние не се е подобрило, като претенцията е за 20 000 лв. неимуществени вреди и 5 000 лв. имуществени, като впоследствие този за имуществените е намален на 3 725,83 лв.

Въззивният съд приел, че искът за заплащане на обезщетение на основание чл. 45 ЗЗД за причинени вреди, вследствие на нанесени телесни повреди на ищеца, е установен в своето основание: налице е умишлено и противоправно причинена вреда на ищеца – болки, страдания, битови и социални неудобства, промяна в начина на живот за дълъг период от време, както и имуществени вреди – разходи за лечението на причинените увреждания. Тези вреди са в пряка причинна връзка с нанесените увреждания на ръката. С оглед на това е определил и справедливият размер на обезщетението, като е посочил, че РС-Търговище много подробно е описал критериите, отнасящи се до понятието справедливост, утвърдени от дългогодишната и задължителна съдебна практика, като е счел, че същите не следва да се преповтарят. Съдът е отчел това, че се касае до две счупвания на лявата ръка, които са били болезнени и всяко едно от тях е довело до трайно затрудняване на движението на левия горен крайник. За лечението си ищецът се е наложило да пътува до гр. Варна – на 100 км. от местоживеенето си, като е претърпял операция под пълна анестезия. Преди това са правени множество изследвания, а след операцията ръката е била обездвижена в гипс. Периодът на носене на тази имобилизация е придружен както със силни болки и приемането на обезболяващи в продължение на поне 2 седмици, така и със значителни неудобства при битовото обслужване – хранене, обличане, хигиена, спане, за което съдът отчел личния си опит, без да е налице нужда от специални знания. Отчетено е и обстоятелството, че е извършена още една операция за отстраняване на иглите, отново свързано с пътуване, прием в болница и анестезия. Периодът на възстановяване от счупването и влизане в нормален ритъм е бил около 3 месеца, като и към момента са останали частични схващания и болки при лошо време.

Съдът взел предвид и настъпилите значителни сътресения по отношение на психичното състояние на ищеца, нарушен сън, нарушена социална адаптация, невъзможност за справяне с ежедневните задължения, като едва през 2023 г., около 2 години след побоя, ищецът е започнал работа. Всичко това е повлияло негативно на социалните му умения и на възможността за професионална и трудова реализация. С оглед на тези конкретни данни за физическите, емоционалните и социалните последици от увреждането и с оглед посочените критерии по отношение на понятието справедливост, въззивният съд е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. Сочи се, че в това обезщетение не се включват евентуални вреди от заболяването витилиго. На първо място, подобна претенция в исковата молба и уточняващите такива, няма направена. На второ място, не са представени и събрани по делото доказателства от медицински характер, които да потвърдят мнението на свидетелката, че това заболяване е в пряка причинна връзка с получените физически увреждания.

По отношение на имуществените вреди въззивният съд приел, че те се установяват от представените писмени доказателства и са в пряка връзка с лечението на уврежданията, в периода след получаването им. В тази част въззивният съд също препраща към мотивите на РС-Търговище, т.е. приема, че всички вреди са пряка и непосредствена последица от увреждането и подлежат на обезщетение, като върху главницата са присъдени и законните лихви – обезщетение за забава от деня на увреждането до окончателното изплащане.

Във въззивното решение изрично е посочено, че изводите на съда са направени въз основа на разпитани в хода на делото няколко свидетели, като по отношение на претърпените неимуществени вреди показания е дала майката на ищеца. От показанията на свидетелите, водени от ответника и участници в сбиването, при което е пострадал ищецът, въззивният съд е приел, че не е установено той по някакъв начин с поведението си да е станал причина за този бой. Кредитирани са и събраните писмени доказателства за претърпените от ищеца операции и изследвания. Приложени са и писмени доказателства, че е посещаван психиатър през м. ноември 2021 г. и на ищеца му е предписано лечение с три медикамента. В анамнезата доста подробно са описани всички оплаквания, сред които безсъние, главоболие, кошмари, като всичко е довело до влошаване на ежедневното му социално функциониране и справяне със задълженията. Представени са и множество касови бележки за заплатени услуги при лечението на уврежданията.

Относно справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е изложил свои собствени мотиви и преценката му съвпада с тази на първоинстанционния съд, който от своя страна е съобразил дадените с ППВС № 4 от 23.12.1968 г. указания на съдилищата, както и практиката на Върховния касационен съд по прилагането на чл. 52 ЗЗД, обективирана в множество съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Преценена е конкретната тежест на процесния случай, като сравнявайки го с други подобни случаи и присъжданите по тях обезщетения, въззивният съд е достигнал до извода, че що се отнася до конкретните физически болки и страдания, до битовите неудобства, социалните последици и проблемите в адаптацията след това, присъжданите средни обезщетения са именно в присъдения размер. Посочено е, че с оглед на това и по отношение на този критерий принципът на справедливост не е нарушен.

При тези съображения във въззивното решение, първият поставен в изложението процесуалноправен въпрос е относим, обусловил е решаващата воля на съда по спора, но не е налице твърдяното противоречие с цитираната в изложението към касационната жалба практика на ВКС. Налице е множество непротиворечива практика на Върховния касационен съд по поставения в изложението въпрос по приложението на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, постановена по реда на чл. 290 ГПК /включително и цитираната в изложението/, в съответствие с която е и произнасянето на въззивния съд. В нея еднозначно се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ІV г.о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ІV г.о., решение № 175 от 11.07.2012г. по гр.д. № 1855/2010 г. на ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о. и др./. В настоящия случай въззивният съд е мотивирал решението си, като е извършил преценка на събраните в хода на делото доказателства, заедно и поотделно, както и е отговорил на всички доводи и възражения на страните. С оглед приетото от въззивния съд може да се достигне до извода, че формулираният в изложението първи въпрос е повдигнат в контекста на собственото виждане на процесуалния представител на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато.

Не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС въпроси № 2 и № 3 от изложението. С оглед избраната формулировка, същите представляват по своята същност оплакване срещу изводите на въззивния съд относно причинените на ищеца две средни телесни повреди, авторството на деянието, връзката между деяние и вреди, както и относно размера на присъдените обезщетения. Така формулираните въпроси № 2 и № 3 изобщо не са били включени в предмета на делото, същите са неотносими, поставени са общотеоретично и хипотетично, не могат да обусловят решаващата воля на съда по спора, поради което и не обосновават общото основание за допускане на касационно обжалване. Това води до извод за правна ирелевантност на сочената в изложението практика към въпросите. При липса на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване не следва да бъде разглеждана и специфичната такава.

С оглед на тези съображения не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е посочена формално, като в изложението не се съдържат твърдения за противоречие на въззивното решение с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, поради което основанието не следва да бъде разглеждано.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – въззивното решение не е вероятно недопустимо, тъй като е постановено по предявения иск с оглед търсената защита и при прочита му не се констатира законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика, което да обоснове очевидната му неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване.

Затова и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Разноски не се присъждат, тъй като не са претендирани от ответника в настоящето производство.

Водим от горните съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение