Определение № 6 от 08.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 957/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ка-Мес“ АД – [населено място], срещу решение №59 от 27.06.2019г., постановено по в.т.д.№121/2019г. на Бургаски апелативен съд, с което (след отмяна на решение №80/15.03.2019г. по т.д.№533/2017г. на Бургаски окръжен съд), е уважен предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Лидл България ЕООД енд Ко“ КД против „Ка-Мес“ АД положителен установителен иск и са присъдени разноски по делото в полза на ищеца.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се извода на съда, че уговорката в договора между страните за автоматично прекратяване на наемното правоотношение е валидна и обвързваща страните със силата на закон, като се твърди, че съобразно трайната съдебна практика при наличие на такава клауза кредиторът дължи предявяване на развалянето на наемния договор. Сочи се също, че неправилно въззивният състав не е отчел като релевантен за спора факта, че на 24.10.2017г. - след издаването на заповедта за изпълнение, кредиторът е бил въведен във владение на недвижимия имот. В тази връзка касаторът акцентира върху обстоятелството, че разпореждането за незабавно изпълнение, заедно с издадения изпълнителен лист, са били отменени с влязло в сила определение на Бургаски окръжен съд. Отделно, според касатора, съдът е решил спора в противоречие с постановките в т.4а от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които не са налице основания за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 и т.3 ГПК за вземания, основани на упражнено право на разваляне на договора. В касационната жалба се излагат доводи, че в заповедта за изпълнение не е посочено в какво състояние следва да бъде предаден имота като по този начин заповедта не е съобразена с извършените от наемателите със съгласието на собственика подобрения в имота. На последно място касаторът твърди, че въззивният състав неправилно не е уважил направеното възражения за задържане на основание чл.72 ЗС (като добросъвестен владелец поради предвидената в договора клауза за продажба на имота от собственика на наемателя), респективно на основание чл.74, ал.3 ЗС (с оглед знанието и непротивопоставянето на собственика на извършените подобрения). Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения иск с присъждане на направените от касатора разноски по делото, а при условията на евентуалност – връщане на делото на апелативния съд за събиране на нови доказателства по отношение възражението за право на задържане и за състоянието на имотите.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън твърдението за очевидна неправилност касаторът е формулирал следните правни въпроси, относими според него към решаващите изводи на съда, а именно:

1.1 „Допустимо ли е съдът да приеме, че заповедта за изпълнение не е издадена за вземане, основано на упражнено право на разваляне на договор, след като ищецът твърди, че предвид прекратяване на договора наемателят е длъжен да освободи и предаде на наемателя държането върху имотите?“.

1.2 „ Допустимо ли е ищецът да претендира по реда на чл.417, т.2 и т.3 ГПК да бъдат върнати вещи поради прекратяване на договор за наем или това може да стори само по общия исков ред?“.

1.3 „Допустимо ли е да бъде издадена заповед за изпълнение на основание чл.417, ал.3 ГПК за предаване на недвижим имот, като ищецът основе претенцията си на твърдения за автоматично прекратен договор за наем поради неизпълнение на задълженията на наемателя като документът, на които се основава искането, съдържа и предварителен договор за покупко-продажба на недвижимия имот?“.

Според касатора горните въпроси са решени в противоречие с указанията, дадени в ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС и в ТР №13/10.04.2013г. по тълк.д.№13/2012г. на ОСГК на ВКС.

2. „При уговорка за автоматично прекратяване на договор за наем, следва ли изправната страна да предяви (уведоми) отсрещната, че договорът е прекратен?“

3. „Предварителният договор, обективиран в договора за наем, придава ли на наемателя качеството на владелец?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с указанията, дадени в ППВС №6/27.12.1974г. и в решение №1796/03.06.1996г. по гр.д.№2657/1995г. на ВКС, ІV г.о.

4. „ Следва ли в заповедта за изпълнение, издадена на основание чл.417, ал.3 ГПК (за предаване на вещ), да бъде описано състоянието, в което следва да бъде предадена вещта?“ и

5. „ Допустимо ли е да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение на основание чл.417, ал.3 ГПК за предаване на вещ в случай, че наемателят е извършил подобрения в наетия имот, които многократно са увеличили стойността на последния?“.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Лидл България ЕООД енд Ко“ КД – [населено място] поле, общ. Елин Пелин, в който се поддържа, че не на налице сочените от касатора основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че въпросите (№1.1, 1.2, 1.3, 4 и 5) са свързани с предпоставките за издаване заповед за незабавно изпълнение, които са извън предмета на делото, образувано по реда на чл.422, ал.1 ГПК. По отношение на въпрос №2 се акцентира върху липсата на посочено факултативно основание за допускане на касация, а по отношение на въпрос №3 се твърди, че същият не е решен в противоречие с постановките в ППВС №6/27.12.1974г. Същевременно се излагат съображения за неоснователността на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Бургаски апелативен съд е отменил решение №80/15.03.2019г. по т.д.№533/2017г. на Бургаски окръжен съд и е признал за установено по предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК съществуването на вземане на ищеца „Лидл България ЕООД енд Ко“ КД против ответника „Ка-Мес“ АД за предаване на поземлен имот с идентификатор 07079.651.240 по КККР на [населено място], Меден Рудник – Районен център №300, с площ 5 623 кв.м., ведно с изградената в него сграда с идентификатор 07079.651.240.3 със застроена площ от 1 959 кв.м., за което вземане е издадена заповед №4055 за изпълнение на задължение за предаване на вещ въз основа на документ по чл.417 ГПК от 21.09.2017г. по ч.гр.д. № 6935/2017г. на Бургаски районен съд.

Въззивният състав е приел за установени следните обстоятелства, релевантни за предявения от „Лидл България ЕООД енд Ко“ КД против „Ка-Мес“ АД установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК:

1.) с договор за наем от 01.08.2013г. ищецът е отдал под наем на „Бургас бийч“ ЕООД процесните недвижими имоти - терен и сграда,

2.) с тристранно споразумение от 12.08.2016г. с нотариална заверка на подписите на 12.08.2016г. и на 28.09.2016г. ищецът „Лидл България ЕООД енд Ко“ КД, наемателят „Бургас бийч“ ЕООД и ответникът „Ка-Мес“ АД са се договорили ответникът да замести наемателя изцяло за всички задължения по договора, в т.ч. да заплати на наемодателя в срок до 30.09.2016г. сумата 122235,95лв. с ДДС - дължим наем до 01.06.2016г. и в срок до 20.08.2016г. да заплати сумата 23 191,80лв. - остатък от дължимия обезпечителен депозит, като между наемодателя и новия наемател следва да подпишат отделен договор за наем. В чл.9 от споразумението е предвидено, че ако новият наемател не изпълни което и да е от своите задължения, новият договор за наем ще се счита автоматично прекратен по негова вина, като в този случай той се задължава да освободи наетите имоти и да ги върне на наемодателя в срок до 30 дни от датата на конкретното неизпълнение. В този случай съгласно чл.10 от споразумението наемодателят има право да поиска заповед за незабавно изпълнение за предаване на имотите на осн. чл. 417, т. 3 ГПК.

3.) с договор за наем с нотариална заверка на подписите, съответно на 12.08.2016г. за наемателя и на 28.09.2016г. за наемодателя, ищецът е предоставил на наемателя за временно и възмездно ползване с търговска цел процесните имоти при месечна наемна цена в размер на 12 247,89лв. с ДДС, платима до 20-то число на месеца. Наемателят се е задължил в срок до 30.09.2016г. да заплати на наемодателя сумата 122 235,95лв с ДДС - непогасени задължения на предходния наемател за наемна цена. Срокът на договора е уговорен до 01.08.2023г., като държането на имотите е предадено с подписването на договора. Страните са уговорили също, че в срок до две години от подписването на договора наемателят има право да закупи имотите за цена от 2 000 000лв. без ДДС, като за реализирането на това право той трябва да изпрати до наемодателя писмено уведомление, при което тази уговорка страните щели да третират като предварителен договор по силата на чл.19, ал.2 ЗЗД. В чл.14 страните са уредени условията и реда за прекратяване и разваляне на договора и последиците от това като страните са предвидили, че договорът може да се прекрати по взаимно съгласие в писмена форма с нотариална заверка на подписите, с изтичане на наемния срок, с шестмесечно предизвестие след изтичане на 18 месеца от сключването и автоматично. Автоматично прекратяване съгласно чл.14.1.5 настъпва в случай, че наемателят не изпълни което и да е от своите задължения по заплащане на наемната цена, по погасяване на старите задължения на „Бургас бийч“ ЕООД и/или по заплащане на наемния депозит. Съгласно чл.14.3.1.2 при прекратяване или разваляне на договора наемателят се задължава в срок не по-късно от 30 дни от изтичане на наемния срок или от датата на прекратяването или развалянето на договора да предаде имотите във вида и състоянието, в което са се намирали към датата на предаване на ползването им.

4.) имотите са били предадени от наемодателя на наемателя на 28.09.2016г., за което е бил съставен протокол.

Съдът е приел за безспорно установено, че наемателят не е изпълнил задълженията си за плащане на месечна наемна цена, за плащане в срок до 30.09.2016г. на старите задължения на наемателя „Бургас бийч“ ЕООД и за заплащане на наемния депозит. В тази връзка на 19.09.2017г. наемодателят е поискал от Бургаски РС издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т.3 ГПК за предаване на процесните имоти – терен и сграда, като в заявлението е посочено, че договорът за наем между страните е автоматично прекратен, както и че същият предвижда задължение за освобождаване и предаване на имотите. На 21.09.2017г. по ч.гр.д.№ 6935/2017г. по описа на Бургаски РС е била издадена заповед за изпълнение, с която съдът е разпоредил наемателят да предаде/върне на наемодателят имотите като в заповедта е отразено, че задължението произтича от споразумение с нотариална заверка на подписите №13162/12.08.2016г. и от договор за наем с нотариална заверка на подписите №13163/12.08.2016г. Ответникът е депозирал в срок възражение по чл.414, ал.1 ГПК срещу заповедта, а ищецът е предявил установителния иск за съществуването на вземането си по чл.422, ал.1 ГПК в едномесечния срок по чл.415, ал.4 ГПК.

Във връзка с възражението на ответника за недопустимост на иска с оглед липсата на основанията по чл.417, т.2 и т.3 ГПК за издаване на заповедта на изпълнение, въззивният състав е посочил, че в случая няма разминаване в основанията на издадената заповед за изпълнение и на предявения иск, тъй като предмет, както на заповедта за изпълнение, така и на иска по чл. 422 ГПК е съществуването на правото (вземането) на ищеца-наемател да получи обратно от ответника-наемател фактическата власт върху недвижимите имоти (терен и сграда), които са били отдадени под наем с договора за наем и тристранното споразумение. Съдът е отразил също, че в случая заповедта за изпълнение не е издадена за вземане, основано на упражнено право на разваляне на договор, което вземане да не е предвидено в договора или да е неопределено и неопределимо по вид и размер и че в случая кредиторът претендира реално изпълнение на изрично уговореното в чл.14.3.1.2 от договора за наем и в чл. 9, “i” от тристранното споразумение задължение на наемателя да освободи и предаде имотите на наемодателя.

За да уважи предявения установителен иск въззивният състав е приел, че уговорката за автоматично прекратяване на наемното правоотношение е валидна и обвързваща страните със силата на закон (чл. 20а ЗЗД). Според съда тази уговорка е израз на прогласената в чл.9 ЗЗД свобода на страните да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. В решението е акцентирано върху изразеното ясно и недвусмислено съгласие на страните създадената между тях правна връзка да бъде прекратена при осъществяването на определени факти от обективната действителност, без да е необходимо нарочно волеизявление на някоя от тях за настъпване на прекратяването при неизпълнение с повече от 10 дни от страна на наемателя на задълженията за плащане на наем, в т.ч. на старите задължения на предходния наемател, и наемен депозит. Съдът е посочил, че доколкото разпоредбите на чл.87, ал.1 и 2 ЗЗД съдържат диспозитивни, а не императивни правни норми, е допустимо неизпълнението на договорно задължение да бъде основание за прекратяване на един договор при ред и условия, различни от предвидените в закона за разваляне на договора. В тази връзка и доколкото по делото е безспорно, че наемателят-ответник не е изпълнил задълженията си за погасяване на задълженията за наем на предходния наемател в срок до 30.09.2016г., за заплащане на месечен наем и за заплащане на остатък от депозит, съдът е приел, че по волята на страните, считано от 11.10.2016г. договорът за наем между тях е прекратен като от тази дата е възникнало предвиденото в чл.14.3.1.2 в договора за наем задължение на наемателя да върне в 30-дневен срок на наемодателя предоставените му за ползване недвижими имоти. Позовавайки се на т.9 от ТР 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивния състав е посочил, че обстоятелството, че на 24.10.2017г., - след издаването на заповедта за изпълнение, кредиторът е бил въведен във владение на поземления имот, не следва да се съобразява и да се отразява на преценката за основателността на иска.

Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника за признаване право на задържане до заплащане на подобренията, които са били направени в имота от наемателите. Посочил е, че фактическата власт върху двата имота е била предадена на ответника като наемател по договор за наем, което му дава качество на държател, но не и на владелец. Според въззивния състав виждането на ответника, че фактическата власт му е предадена въз основа на предварителен договор, което му дава правата по по чл.71 и чл.72 ЗС във вр. с чл.70, ал.3 ЗС, не може да бъде споделено с оглед факта, че уговорката между страните, че наемателят има възможност (опция) да придобие собствеността върху имота срещу заплащане на определена цена в определен срок, е поставена под условие, а именно той да отправи изявление за това до собственика-наемодател. В обжалваното решение е отразено, че след като е безспорно, че наемателят не е поискал да придобие собствеността с нарочно изявление до наемодателя-собственик, няма основание да се приеме, че наемателят има правата по чл.71 и 72 ЗС, респ. че има право да задържи имота като в тази връзка всички факти и обстоятелства, свързани с вида, обема и стойността на подобренията, са извън предмета на спора.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Нито един от трите въпроса, групирани от касатора като въпроси №1.1, 1.2 и 1.3 а именно: 1.1 „Допустимо ли е съдът да приеме, че заповедта за изпълнение не е издадена за вземане, основано на упражнено право на разваляне на договор, след като ищецът твърди, че предвид прекратяване на договора наемателят е длъжен да освободи и предаде на наемателя държането върху имотите?“; 1.2 „ Допустимо ли е ищецът да претендира по реда на чл.417, т.2 и т.3 ГПК да бъдат върнати вещи поради прекратяване на договор за наем или това може да стори само по общия исков ред?“ и 1.3 „Допустимо ли е да бъде издадена заповед за изпълнение на основание чл.417, ал.3 ГПК за предаване на недвижим имот, като ищецът основе претенцията си на твърдения за автоматично прекратен договор за наем поради неизпълнение на задълженията на наемателя като документът, на които се основава искането, съдържа и предварителен договор за покупко-продажба на недвижимия имот?“, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1 ГПК. И трите въпроса касаят допустимостта на заповедта за изпълнение, която не е предмет на производството по чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването на процесното вземане. Евентуалната липса на предвидените в закона предпоставки за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е основание за отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение по реда на чл.419, ал.3 във вр. с ал.1 ГПК (каквото определение е постановено по ч.гр.д.№1683/2017г. на Бургаски окръжен съд), но тя не е относима към предмета на исковия спор по чл.422, ал.1 ГПК. Самата заповед за изпълнение не е обезсилена, поради което възможността за ищеца да защити вземането си е именно чрез специалния положителен установителен иск по чл.422 ГПК (в този смисъл константната практика на ВКС, вкл. и в решение №1/10.04.2018г. по т.д.№335/2017г. на ВКС, ІІ т.о.). В обжалваното решение въззивният състав е обсъдил наличието на предпоставките за надлежното упражняване на правото на иска, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, единствено в контекста на допустимостта на исковото производство, съобразно правомощията му, разяснени в т.10а от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС. В тази връзка и доколкото е налице валидно възражение на длъжника по чл.414 ал.1 ГПК (подадено в срока по чл.414, ал.2 ГПК и оспорващо съществуването на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение), въпросите на касатора, свързани с допустимостта на заповедното производство, т.е за наличието или липсата на предпоставките за издаване на заповедта по чл.417, т.3 ГПК, не са значими за конкретния спор в исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването на вземането и не покриват общия селективен критерий по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касация.

По аналогични съображения не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение с оглед въпросите №4 и №5, а именно: 4. „Следва ли в заповедта за изпълнение, издадена на основание чл.417, ал.3 ГПК (за предаване на вещ), да бъде описано състоянието, в което следва да бъде предадена вещта?“ и 5. „ Допустимо ли е да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение на основание чл.417, ал.3 ГПК за предаване на вещ в случай, че наемателят е извършил подобрения в наетия имот, които многократно са увеличили стойността на последния?“. Както бе посочено по-горе, предмет на исковия спор по реда на чл.422, ал.1 ГПК е съществуването на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение ( в случая – за съществуване на задължението на наемателя да предаде на ищеца процесните имоти), а не законосъобразността на издадената заповед за изпълнение на основание чл.417, ал.3 ГПК. Отделно следва да се има предвид, че по поставените въпроси №4 и №5 касаторът не сочи наличие на някоя от допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване, а единствено излага негови виждания за необходимост от описване в заповедта за изпълнение на състоянието, в което следва да бъде предадена вещта.

Не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпрос №2: „При уговорка за автоматично прекратяване на договор за наем, следва ли изправната страна да предяви (уведоми) отсрещната, че договорът е прекратен?“. Въззивният състав е приел, че при уговорка за автоматично прекратяване действието на договора, не се налага неговото разваляне по реда на чл.87, ал.1 или ал.2 ЗЗД. Въззивният съд не е обсъждал действията на изправната страна при клауза за автоматичното прекратяване на действието на договора, извън контекста на възражението на ответника за приравняване на автоматичното прекратяване с предявяване на разваляне на договора по чл.87, ал.2 ЗЗД, като в тази връзка въпросът дали и при автоматично прекратяване на договора е необходимо уведомяване на длъжника за прекратяването, не се явява значим за делото. На второ място касаторът, макар да твърди (в самата касационна жалба, но не и в изложението), че въпросът е решен в противоречие с трайната съдебна практика, не сочи такава практика на ВКС, която евентуално би обусловила допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК като следва да се отбележи, че нито в правната теория, нито в съдебната практика е отречена допустимостта да бъде уговорена т.н. комисорна клауза, по силата на която, при неизпълнение на насрещното задължение договорът се прекратява по право.

Въпрос №3: „Предварителният договор, обективиран в договора за наем, придава ли на наемателя качеството на владелец?“, не може да обоснове наличието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въпросът не е обусловил решаващата воля на съда. Въззивният състав е приел, че уговорката между страните за придаването на договора за наем на характеристиката на предварителен договор за продажба, е обусловено от условие, което в конкретния случай не се е сбъднало, а именно - наемателят да е отправил изявление до собственика-наемодател, с което да е поискал да придобие собствеността върху наетите имоти. В тази връзка съдът е обосновал извода, че ответното дружество е продължило да има качеството на държател по наемния договор, а не на владелец по силата на сключен предварителен договор. Следва да се има предвид също, че този извод е относим изцяло към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване по чл.288 ГПК.

Не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.

Касаторът не е изложил доводи, относими към квалифицираната форма на неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В рамките на производството по чл.288 ГПК касационната инстанция не следи служебно за очевидна неправилност на решението. Независимо от това обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като изводите на съда не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на „Лидл България ЕООД енд Ко“ КД сумата 4 800лв. – заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС по допълнително споразумение от 16.06.2020г. за изготвяне на отговор на касационната жалба.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,