Определение № 659 от 29.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1478/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. С. С. срещу решение № 409 от 23.12.2019г. по в. гр. дело № 577/2019г. на Врачански окръжен съд, с което е потвърдено решение № 219 от 02.08.2019г. по гр. д. № 1476/2018г. на Бялослатински районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторката срещу В. К. Х. иск с правно основание чл. 132, ал. 1 СК за лишаване от родителски права спрямо малолетното дете К. Х., поради особено тежко поведение, представляващо опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето. Касаторката поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано и постановено при нарушения на материалния и процесуалния закони – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „ Задължен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не?“; 2. „При условията на ограничения въззив, съдът дължи ли произнасяне за правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, както и служебно по валидността на решението изцяло и по допустимостта му в обжалваната част, а също и за спазването на императивни разпоредби на материалния закон?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред първата инстанция доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение и според разпореденото в закона да направи своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което да намери отражение и в мотивите на съдебния му акт?“; 4. „За да може да полага грижи за детето, родителят следва ли преди всичко да проявява активност и настоятелност в търсенето на контакти с детето, за да може да му осигури базата за необходимата емоционална връзка, както и практически да покаже грижата си? В какво се изразява грижата на родителя спрямо детето?“; 5. „Представлява ли неизпълнение на задълженията за даване на издръжка недаването на такава, при условия, че задълженият родител работи в контекста на предпоставките на иска по чл. 132, ал. 1, т. 1 СК?“ и 6. „Когато потвърждава първоинстанционното решение съгласно чл. 272 ГПК, длъжен ли е въззивният съд да мотивира своето решение, като обсъди направените във въззивната жалба доводи и оплаквания, както и да изложи мотиви за тях и да изложи собствени съображения защо възприема изводите на първа инстанция? В този случай, въззивният съд длъжен ли е да изготви собствени мотиви, с които обосновава изводите си по съществото на спора?“, по които навежда разрешаването им от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953г.; в решение № 415 от 25.01.2012г. по гр. д. № 1332/2010г. на Първо г.о. на ВКС; в решение № 209 от 06.04.2010г. по гр. д. № 4468/2008г. на Четвърто г.о. на ВКС и в решение № 106 от 10.07.2017г. по гр.д. № 3955/2016г. на Трето г.о. на ВКС. Жалбоподателката релевира и очевидна неправилност на обжалваното решение поради явна необоснованост, която не е индивидуализирана. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК извежда следните въпроси: 1. „Наличието на недобросъвестно и неоснователно заведено срещу майката на детето от бащата, респ. срещу интереса на детето дело за предоставяне нему на родителските права, с което се прави опит да бъде отделено от майката собственото й дете на основата на клеветнически твърдения, че майката е психически нездрава и опасна за живота на детето, с всички произтичащи от това негативни последици за детето, изразяващи се като психическа злоупотреба и засягащи личната му психическа сфера и здраве – веднъж пряко и после косвено чрез човека, с когото то желае да бъде и който винаги се е грижил за него – майка му, чрез неоснователно погазване на конституционно защитено право на детето, асоциира ли се по някакъв начин с „грижа за детето“ от страна на бащата?“; 2. „Процесуално допустимо ли е изводите по въпроса за наличие или липса на данни за застрашаване на живота на детето и правилното му възпитание и развитие при установено доброволно и без основателна причина отстъпване от страна на бащата от родителски функции и очевидна, системна психическа злоупотреба над детето, да се базират на част от доказателствата по делото?“; 3. „Разликата между синдром на родителско отчуждение като злоупотреба с право и родителско отчуждение като едно най-нормално и естествено явление срещу недобросъвестен родител?“; 4. „Счита ли се за грижа от бащата по отношение на детето едно гласно заявено желание за това, при установено неприемливо, неморално и противоправно поведение на бащата спрямо детето?“; 5. „Нарушава ли майката правата на детето от гледна точка на неговия най-добър интерес, тласкайки го към контакти с бащата като биологичен родител, който жестоко и системно злоупотребява с него, спекулирайки с правата си на родител, и справедливо ли е това правата на детето, които реално са накърнени да се превръщат в задължения по силата на принудата?“; 6. „Длъжен ли е съдът да съобрази желанието на детето и противоречи ли това на най – добрия му интерес от гледна точка на неговите желания, чувства, воля – един от основните критерии на този висш интерес, правото на личен избор и свобода, т.е. това вид институционална принуда и прекомерно вмешателство на държавата в правото ли е, защото го оставя в позиция да не може да защити реално правата си докато не навърши пълнолетие? Въпроса за ролята на процесуалната гаранция, в съответствие с пренебрегването на правото на личен избор, като субектът на това право може именно да е най-справедливият източник на тази гаранция, заявявайки този свой личен избор, съответно добросъвестният родител на едно малолетно или непълнолетно дете?“; 7. „Относно предвидените в ГПК доказателствени средства и ограниченията относно доказването на истината, които понякога създават предвид естеството на такова дело и наличието на прекалено лични обстоятелства, които са извън оценките на обществото, на които очевидци са най-често и само роднини, чиито показания се отхвърлят единствено поради тази причина или относно доказването на факти, които са единствено вътре в самото семейство, както при недобросъвестност на една от страните и ограниченията, които се поставят пред децата, респ. и възрастови – или проблемът за отъждествяване на истината с преценка?“ и 8. „Въпроса относно насилието над дете – или защо за изключително тежко се счита единствено физическото такова, защо се изключва и подценява именно психическото, което в много случаи именно може трайно и необратимо да осакати едно дете за цял живот и как един външен за дадено лице човек с оценката и мнение може справедливо да оцени неговия интерес?“, тълкуването на които ще допринесе за развитието на правото и за точното прилагане на законовите норми според истинския им и разумен смисъл. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред всички съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба – В. К. Х. подава писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност, както и за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване. Моли да му бъдат присъдени съдебно – деловодните разноски в касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт по иск за лишаване от родителски права с правно основание чл. 132, ал.1 СК. Не са налице обаче основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 132, ал. 1 СК въззивният съд е взел впредвид, че страните са във фактическа раздяла от началото на 2018г., като тяхното малолетно дете К., род. на 23.09.2010г., понастоящем живее с майка си в дома на нейните родители, а бащата е инициирал съдебно производство за предоставяне нему упражняването на родителските права спрямо детето /гр. д. № 989/2018г. на БРсъд/, което все още е висящо. Настоящото производство е по предявения от майката насрещен иск за лишаване на бащата от родителски права, отделено за разглеждане в отделно производство. Като основание на иска с правно основание чл. 132, ал. 1 СК касаторката е посочила особено тежки случаи, свързани с виновно поведение на бащата, изразяващо се в упражняване на морален тормоз, порочно възпитание и пиянски ексцесии, накърняващи интересите на детето и съставляващи опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето. Въз основа на приетите по делото доказателства /писмени и гласни/, обсъдени в тяхната съвкупност и взаимовръзка, въззивният съд е извел решаващият правен извод, че не са осъществени релевираните законови предпоставки на чл. 132, ал. 1, т. 1 СК за лишаване на бащата от родителски права - поведението на родителя да представлява особено тежък случай на опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето. Посочил е, че не е установено от приетите по делото доказателства каквото и да е поведение на бащата, което да е опасно за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето. Не са установени и конкретните твърдяни от ищцата провинения – ответникът да не се е интересувал от учението на детето, да е злоупотребявал с алкохол, да не е желаел и да не желае да полага грижи за детето, да е нанесъл побой над него, когато е било на 5 г., да го е обиждал, псувал, гонил от дома му и да го е настройвал срещу майката. Напротив Врачански окръжен съд е намерил за установено от свидетелските показания на М. К. Х. и Ц. Д. Г., които не са заинтересовани от изхода на делото по смисъла на чл. 172 ГПК, че бащата употребява, но не злоупотребява с алкохол; полагал е грижи за сина си К. по време на фактическото съжителство с майката и след фактическата раздяла; интересува се от учението му, посещава го в училище, тъй като няма друг достъп до него, осигурява издръжка. В контекста на приетия социален доклад, писмените и гласните доказателства по делото, е счел, че изразеното категорично нежелание на малолетния К. да вижда баща си е проявление на синдром на отчуждение на детето от единия родител, провокирано от поведението на другия родител, който отказва ползването на предложената на дете в риск социална услуга от ЦОП-Враца за себе си и за К., който синдром е извън предмета на спора по чл. 132, ал. 1 СК. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за крайния изход на делото и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касаторката въпроси в изложението към касационната жалба не удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Доколкото са извън контекста на съвкупността от решаващи мотиви в обжалваното въззивно решение, те нямат обуславящо значение за изхода на конкретното дело за лишаване от родителски права. По-голямата част от тях биха били от значение в производство по молба за предоставяне упражняването на родителските права спрямо детето, каквото производство е висящо между страните, но не е предмет на конкретния спор. Въззивният съд е достигнал до собствени фактически и правни изводи за отсъствие на изискуемите от чл. 132, ал. 1, т. 1 СК основания за лишаване на бащата от родителски права въз основа на преценката на цялото му поведение в отношението му с детето: родителски качества, изпълнение на вменените му от закона родителски задължения, редовно изпълнявани по време на съжителството на родителите и желание и многократни опити за осъществяване на лични контакти след фактическата раздяла в училището на детето, поради недопускането от страна на майката на контакти в нейно присъствие, които опити на бащата в последно време са отблъсквани от детето с обяснение, че „в миналото бащата им е направил нещо лошо“, без допълнително конкретизиране, което поведение на ответника не представлява опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето по смисъла на чл. 132, ал. 1, т. 1 СК. Макар да са налице твърдения от страна на майката, решаващият съд не е счел за установено от приетите по делото доказателства, анализирани всички в съвкупност по пътя на анализа и синтеза, с обосновка кои се кредитират и кои не и защо, каквото и да било поведение на бащата, застрашаващо личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето, още повече изискуемия от чл. 132, ал. 1, т. 1 СК особено тежък случай на опасност, който единствено би могъл да обуслови, при зачитане висшия интерес на детето, лишаване на единия родител от родителски права като крайна мярка. Наведените от касаторката пороци на атакуваното въззивно решение не осъществяват основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационен контрол – очевидна неправилност. Не са налице и основания за служебно допускане на касационния контрол поради вероятна нищожност или вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт. На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на спора пред касационната инстанция, касаторката следва да заплати на ответника по касационната жаба сумата 500 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред ВКС, чието плащане е удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 19.02.2020г. към отговора на касационната жалба. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,