Определение № 60542 от 23.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2642/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 1433 от 01.07.2020г. по гр. д. № 4229/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав, в частта му, с която касаторът е осъден на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на ищеца Е. Д. Й. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което е оправдан с влязла в сила присъда, в размер на 18 500 лв.. Първоинстанционното решение в частта му, с която предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата 1 500 лв., е влязло в сила като необжалвано. Жалбоподателят поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до необоснованост и до нарушение на материалния закон. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички установени обективно съществуващи конкретни за делото обстоятелства от значение при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, изискуеми по смисъла на чл. 52 ЗЗД, вкл. за паралелно водено наказателно производство за престъпление, от което също са търпени неимуществени вреди, и че не е изложил мотиви за значението на всяко едно от тях за определения размер на обезщетението. Така е присъдил допълнително обезщетение, при което общият размер на присъденото обезщетение се явява завишен, в нарушение на принципа за справедливостта, въздигнат като критерий в чл. 52 ЗЗД. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което да бъде присъдено обезщетение в съответствие с действителните неимуществени вреди, претърпени от ищеца. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните два въпроса: 1. „за задължението на съда да обсъди всички конкретни по делото обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“, по който поддържа, че произнасянето на апелативния съд противоречи на т.II ППВС № 4/23.12.1968г., на т. 3 и т. 11 ТР №3 от 22.04.2005г. по т. д. №3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на т.19 ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, и 2. „Как се определя и какво е съдържанието на понятието справедливост изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в чл. 52 ЗЗД?“, по който навежда противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 162 от 13. 08.2018г. по гр.д. № 3190/2017г. на IV – то г.о., решение № 395 от 18.01.2012г. по гр.д. № 159/2011г. на III-то г.о., решение № 57 от 09.02.2016г. по гр.д. № 4641/2015г. на IV – то г.о. и решение № 64 от 26.06.2020г. по гр.д. № 3132/2019г. на III -то г.о.. Ответникът по касационната жалба - Е. Д. Й., подава писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване, и за нейната неоснователност. Претендира заплащане на адвокатско възнаграждение на адв. К. С., осъществявал безплатно процесуално представителство спрямо него, на основание чл. 38, ал. 2 Закона за адвокатурата (ЗА). Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което тя е допустима. Производството по делото е образувано по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на Е. Д. Й. срещу Прокуратурата на Република България за осъждането й да му заплати 40 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от воденото срещу него наказателно производство за престъпление по чл. 316 вр. чл. 308, ал. 1 НК (съзнателно използване на неистински официален документ), образувано в нахд № 2038/2017г. на РС - Благоевград, за което е оправдан с влязло в сила на 19.06.2018г. решение по реда на чл. 78а НК. С решение № 166 от 19.06.2019г. по гр.д. № 320/2018г. Кюстендилски окръжен съд е уважил иска за сумата 1 500 лв., като за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 40 000 лв., е отхвърил иска като неоснователен. С обжалваното въззивно решение, постановено по въззивна жалба на ищеца, Софийският апелативен съд след като е отменил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част до сумата 20 000 лв., е уважил иска за още 18 500 лв., при което общият размер на присъденото в двете инстанции обезщетение за претендираните неимуществени вреди възлиза на 20 000 лв.. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че ищецът е бил привлечен като обвиняем с постановление за привличане на обвиняем от 15.02.2016 г. за престъпление по чл. 316 вр. чл. 308, ал. 2 вр. ал. 1 НК, впоследствие преквалифицирано по чл. 316 вр. чл. 308, ал. 1 НК, като делото е внесено от прокуратурата в съда с предложение за освобождаване от наказателна отговорност и налагане на предвиденото в чл. 78а НК административно наказание. Наказателното производство е приключило с решение от 19.06.2018г. по нахд № 124/2018г. на Благоевградския окръжен съд, влязло в сила като необжалваемо на същата дата, с което решение е потвърдено решение от 19.02.2018г. по нахд № 2038/2017г. на Благоевградски районен съд, с което ищецът е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. Спрямо Е. Й. не е налагана мярка за неотклонение по процесното наказателно производство. Софийски апелативен съд е приел за установено от удостоверение с вх. № 689 от 09. 04. 2019г. на РП-Кюстендил, че през процесния период са образувани още две наказателни преписки по сигнали за неправомерни действия на ищеца: 1/ преписка № 2044/2017г., по която е образувано досъдебно производство, но не срещу конкретно лице, и по което няма лица, привлечени като обвиняеми, със срок за разследване - 19.04.2019г. и 2/ преписка № 2107/09.10.2017г., по която с постановление от 09.02.2018г. е постановен отказ да се образува досъдебно производство. Намерил е за установено, че за периода 05.02.2018г. - 09.02.2018г., ищецът е пребивавал в болница за лечение на „херпес зостер“, като от заключението на неоспорената СМЕ е заключил, че макар да липсва пряка причинна връзка между преживения заради наказателното преследване стрес и инфекциозното заболяване, е налице косвена причинно-следствена обусловеност на последното от понижения имунитет от преживения стрес, който благоприятства развитието на латентния вирус на „херпес зостер“. Счел е, че не съществува причинна връзка между процесното наказателно преследване и хроничните заболявания на ищеца - артериална хипертония и предсърдно мъждене, чиято давност е повече от 10 години. Установил е наличие на публикации в местната преса (в. „Струма“), свързващи ищеца, който е адвокат по професия с дългогодишна практика, с документна измама при изпълнение на професионалните му задължения. От показанията на разпитаните по делото свидетели: С., Р. и П., е приел за установено, че за периода на наказателното производство като пряка и непосредствена последица от него, ищецът е търпял болки и страдания под формата на психически стрес и душевно безпокойство, станал по -затворен, притеснявал се за адвокатската си работа, изпълнявана от 20г. и че ще бъде накърнен авторитета му на дългогодишен адвокат; страхувал се, че може да навреди на репутацията и кариерата на дъщеря си и зет си, които също са юристи и през времетраенето на процесното наказателно дело дъщеря му участвала в конкурс за младши съдия и младши прокурор; избягвал да поема наказателни и търговски дела, защото клиентите представяли документи, които не знаел дали са истински. При определяне размера на процесното обезщетение въззивният съд е посочил, че се съобразяват не субективните възприятия на ищеца, а обективно съществуващи конкретни обстоятелства, като за да определи допълнително обезщетение от 18 500лв. се е позовал на непосредствената връзка на престъплението, за което е бил обвинен ищеца, с упражняваната от него професия като адвокат, в която хипотеза търпените неимуществени вреди са с по-висок интензитет от обичайните; на изживените сериозни притеснения за кариерата на дъщерята и зетя – юристи; на публикациите в местния печат, отразили се особено негативно на ищеца и на служебните му ангажименти, които ограничил само до граждански дела, както и на времетраенето на наказателното преследване от 2 години и 4 месеца, преценено като продължително и на влошеното здравословно състояние заради силния стрес, довел до намаляване на имунитета и развитието на „херпес зостер“. Посочил е, че по общо правило незаконното обвинение при лица, упражняващи адвокатска професия има по - силно негативно отражение върху неимуществената им сфера, особено когато е за умишлено престъпление, свързано с професионалната им реализация, както е в случая. Касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, може да бъде допуснато при кумулативната даденост на две предпоставки: обща – поставен от касатора правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и който е обусловил решаващите му правни изводи и допълнителна – някоя от посочените в чл. 280, ал. 1, т.1- т. 3 ГПК, като настоящият касатор се е позовал на тази по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. Първият поставен въпрос за задължението на съда да обсъди и прецени всички установени по делото обективно съществуващи конкретни обстоятелства от значение при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, дори да е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, вкл. със задължителната такава, на която касаторът се позовава. Съдът е посочил кои установени по делото конкретни обстоятелства съобразява, вкл. онези които според него обосновават по -висок размер всравнение с присъденото от първата инстанция обезщетение - упражняваната от ищеца професия като адвокат, характера на престъплението, което пряко засяга сферата на професионална реализация на лицето, притесненията заради кариерата на дъщеря му и зет му, продължителността на наказателното производство, изолацията заради публичния срам поради публикации в медиите, намаляване на служебните ангажименти и влошаването на здравословното му състояния заради преживяния силен стрес, намаляващ имунитета и съставляващ благоприятен фактор за развитие на заболяването „херпес зостер“, поради което твърдяното противоречие с ППВС № 4/1968г. не е налице. Не се установява и противоречие с т.3 и т. 11 ТР № 3 от 22.04.2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, доколкото Прокуратурата не твърди като оплакване съпричиняване от страна на ищеца, което да не е съобразено от съда, нито по делото е установено наличие за процесния период на други паралелни наказателни производства срещу ищеца, завършили с оправдателна присъда или прекратяване на посочените в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ основания, за да е небходимо да се съобразяват вредите от всички тях при индивидуализиране на обезщетението за процесното незаконно обвинение. Мотивите на въззивното решение отразяват решаваща дейност, съдържат подробни собствени фактически и правни изводи, както и отговор на конкретните оплаквания във въззивната жалба, поради което не е налице и противоречие с т. 19 на ТР № 1 от 4.01.2001г. по т.д. № 1/ 2000г. на ОСГК на ВКС. Касационно обжалване не следва да се допуска и по втория поставен от касатора въпрос. Дори да се приеме, че той е правен въпрос, а не такъв по правилността на решението (доколкото е наведен във връзка с оплакване за завишен размер на обезщетението, а не с неприложен или превратно приложен правен критерий или принцип), той не е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. тази на която се позовава ответникът. Както е прието в т.11 ППВС № 4/1968г., а и в цитираното от страната решение № 395 от 18.01.2012г. по гр.д. № 159/2011г. на ВКС, III-то г.о., в което по реда на чл. 290 ГПК е даден отговор на идентичен на зададения от касатора въпрос (останалите цитирани решения са неотносими към същия), справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързана с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди, за да може размерът на обезщетението да е съобразен на претърпените болки и страдания и да отговаря на обществените представи за справедливост. Видно е от мотивите на обжалваното решение, както бе посочено и по-горе, че при решаващата си дейност съдът е съобразявал именно установените по делото конкретни обстоятелства, релевантни за интензитета на вредата и за размера на компенсаторното обезщетение. Съобразно гореизложеното не са осъществени наведените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК – вероятни нищожност и недопустимост на атакуваното решение, за които касационната инстанция следи служебно. При този изход на спора следва да бъде присъдено в полза на адв. К. С., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция в размер на 500 лв. (чл. 9, ал. 3 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения). Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение