Определение № 1838 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 745/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Юробанк България“ АД срещу решение № 338 от 16.12.2024 г., постановено по в.т.д. № 392/2024 г. по описа на Апелативен съд - Варна, II състав, с което е потвърдено решение № 46 от 19.04.2024 г., постановено по т.д. № 66/2023 г. по описа на Окръжен съд – Добрич, поправено с решение № 55 от 05.06.2024 г., постановено по това дело. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от „Юробанк България“ АД срещу Я. Г. П. иск с правна квалификация чл. 430 ТЗ за присъждане на сума в размер на 37 002, 95 лв., представляваща непогасено задължение за главница по договор за кредит № 06023/ 01.06.2006 г. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, както и че е необосновано. Касаторът счита, че въззивният съд не е извел правилно волята на страните по спора за условията, при които ответникът се е задължил да отговаря за изпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит, тъй като не е извършил тълкуване на постигнатите от тях уговорки въз основа на критериите, предвидени в чл. 20 ЗЗД. Той не е съобразил, че Я. Г. П. е подписала анекс № 6 от 18.02.2011 г. към процесния договор за кредит, както и всички останали анекси към договора от по-късна дата, в качеството й на солидарен длъжник, което е изрично посочено в тях. Не е взел предвид и това, че анекс № 8 към договора за кредит е подписан от това лице в две качества – веднъж като поръчител и веднъж като солидарен длъжник. Позовава се и на това, че анекс № 12 към договора за кредит е подписан от ответника като солидарен длъжник на дата, към която неговата отговорност като поръчител е била прекратена поради изтичане на срока, до който се е задължил да отговаря в това си качество. Касаторът сочи, че Я. Г. П. е съдружник в дружеството „Кодиак“ ООД, което е кредитополучател по договора за кредит, поради което тя има интерес да встъпи като солидарен длъжник в задълженията по тази сделка, за да обезпечи дейността на дружеството. Счита, че доколкото в закона няма изискване за форма за сключване на договора за встъпване в дълг, то описаните факти, установени по делото, налагат извод, че ответникът е встъпил в задълженията на кредитополучателя по процесния договор за кредит. Заявява, че като е приел обратното, въззивният съд е направил необоснован извод. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира три въпроса, по които има произнасяне от въззивния съд. Ответникът по касация Я. Г. П. оспорва касационната жалба, като изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита касационната жалба за неоснователна. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения да го представлява адвокат в касационното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Варна е приел, че e сезиран с осъдителен иск, предявен от „Юробанк България“ АД, за осъждане на Я. Г. П. да заплати главница, дължима по договор за кредит, за което задължение отговаря като солидарен длъжник. Твърденията на ищеца са, че солидарната отговорност на ответника е възникнала по силата на анекс № 6 от 18.02.2011 г. към договор за банков кредит № 06023/ 01.06.2006 г., имащ характер на договор за встъпване в дълг. Въззвният съд е счел, че предвид така завения от ищеца правопораждащ факт на солидарната отговорност, искът, с който е сезиран, има различно основание от предявен преди това иск между същите лица, който е имал за предмет същото вземане, по който обаче като основание за отговорността на Я. Г. П. е сочен друг факт – сключен договор за поръчителство. Ето защо той е допустим. Въззивният съд е направил извод, че в производството се доказват следните факти: - че на 01.06.2006 г. между „Българска пощенска банка“ АД, праводател на ищеца „Юробанк България“ АД, от една страна, и дружеството „Кодиак“ ООД, като кредитополучател, е сключен договор за кредит, по който на последното е отпуснат кредит в размер на 165 000 лв., който е усвоен; - че на 19.07.2010 г. между „Юробанк България“ АД и Я. Г. П. е подписан договор за поръчителство, по който физическото лице е поело задължение да отговаря като поръчител за задълженията на „Кодиак“ ООД по договора за кредит; - че на 18.02.2011 г. е съставен анекс № 6 към договора за кредит, в който Я. Г. П. е посочена като солидарен длъжник. Тълкувайки клаузите на анекс № 6 съдът е приел, че в него няма самостоятелно волеизявление на Я. Г. П. за задължаването й да отговаря за изпълнението на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит, поради което той няма характеристиките на договор за встъпване в дълг и от него не се поражда друга отговорност за това лице, различна от отговорността му на поръчител, която вече е възникнала от сключения договор за поръчителство и също е солидарна. Намерил е, че от клаузите на този анекс следва, че посочването на това физическо лице като солидарен длъжник не е свързано с поемане на самостоятелно задължение, а на акцесорно такова, каквото е задължението на поръчителя. В решението е заключено, че и в подписаните след анекс № 6 други анекси към договора за кредит липсват изявления на Я. Г. П. за задължаването й самостоятелно да отговаря за изпълнение на задълженията по договора за кредит, поради което с тях също не се променя основанието, на което за нея е възникнала солидарна отговорност, което е договорът за поръчителство. Това, че лицето е посочено в анексите като съдлъжник не променя този извод, тъй като то ги е подписало изрично и като поръчител. Въззивният съд е счел, че позоваването от ищеца на Решение № 60104/ 06.10.2021 г., постановено по т.д. № 905/2021 г. по описа на ВКС, I т.о., е неоснователно, тъй като разрешението в него касае хипотеза на налична в договор уговорка за солидарно задължаване на едно търговско дружество и на неговия управител при положен един подпис от физическото лице-управител от името на двата субекта, каквито факти не са осъществени по делото. Приел е, че само от качеството съдружник на Я. Г. П. в дружеството – кредитополучател „Кодиак“ ООД при липса на други доказателства не може да се направи извод, че тя е направила изявление за встъпване в дълга на дружеството по договора за кредит, за изпълнението на който се доказва, че отговаря на други основания – като поръчител, като авалист по запис на заповед и като ипотекарен длъжник. При липса на представени доказателства, че ответникът е встъпил в дълга на „Кодиак“ ООД по процесния договор за кредит, предявеният иск за ангажиране на неговата отговорност за изпълнение на главното задължение на това основание е счетен за неоснователен, до каквото крайно заключение е достигнал и първоинстанцинният съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя три въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение и че са обусловили решаващите изводи за неоснователност на предявения осъдителен иск, като по отношение на всеки от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият от тези въпроси е: При противоречие в договора за вида солидарна отговорност, която е поета от физическо лице по договор за банков кредит, следва ли съдът да направи пълен прочит и анализ на всички съглашения между страните, както и тълкуване на договорните клаузи във връзката им една с друга, вида на встъпващото като съдлъжник или поръчител лице и обстоятелствата, при които е подписан договорът и анексите към него, за да достигне до действителната воля на страните по договора по смисъла на чл. 20 ЗЗД за вида отговорност? Този въпрос се отнася до прилагането на чл. 20 ЗЗД, с която норма са установени критериите, с оглед на които следва да се тълкуват договорите. Ето защо той има характера на правен. По него има произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, в което той е тълкувал уговорките на анекс № 6 към договора за кредит от 01.06.2006 г., както и на последващите анекси, сключени за изменение на съдържанието на тази сделка, и въз основа на това е счел, че не се доказва ответникът да е направил изявление да встъпи в дълга на кредитополучателя, като това е обусловило извода му за неоснователност на осъдителния иск на предявеното основания. Следователно по отношение на посочения въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса за приложението на чл. 20 ЗЗД е налице формирана съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Тя е обективирана в много на брой решения, сред които са и тези, посочени от касатора в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, както следва: Решение № 50132 от 01.02.2024 г., постановено по т.д. № 1847/ 2022 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 66 от 03.06.2024 г., постановено по т.д. № 723/2023 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 546/ 23.07.2010 г., постановено по т.д. № 856/2009 г. по описа на ВКС, IV гр.о., Решение № 50035 от 15.06.2023 г., постановено по гр.д. № 5039/ 2021 г. по описа на ВКС, IV гр.о., Решение № 47 от 25.01.2024 г., постановено по гр.д. № 3776/2022 г. по описа на ВКС, III гр.о., Решение № 50116 от 18.10.2022 г., постановено по т.д. № 1247/ 2021 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 734/ 12.12.2024 г., постановено по гр.д. № 381/2024 г. по описа на ВКС, IV гр.о., Решение № 504/ 26.07.2010 г., постановено по гр.д. № 420/2009 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че на тълкуване подлежат неясните, двусмислени уговорки, както и тези, които са предмет на спор между страните относно точния им смисъл. Тълкуването на договорните клаузи се извършва от съда при спазване на критериите, установени в чл. 20 ЗЗД, като той следва да търси действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът извършва тълкуването, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението. При всяко тълкуване на договора съдът е задължен да изясни само изявената обща воля на страните, а не предполагаемата и не може да подменя нейното съдържание. От мотивите на обжалваното решение е видно, че за да направи извод дали ответникът е встъпил в задълженията на кредитополучателя към ищеца по договора за кредит, сключен на 01.06.2006 г., въззивният съд е тълкувал всички уговорки на анекс № 6 от 18.02.2011 г. към този договор, с които се твърди в процеса, че е постигнато съгласие за встъпване в дълг. Те са тълкувани във връзка с останалите уговорки, постигнати между страните в договора за кредит, включително във всички анекси, с които той е изменен, както и във връзка с клаузите, включени в съдържанието на други договори, сключени между същите страни и свързани с кредитната сделка, а именно договори за поръчителство и анекси към тях. При изясняване на действителната обща волята на страните за това в какво качество се задължава да отговаря ответникът за изпълнение на задълженията на кредитополучателя по процесния договор за кредит, въззивният съд е търсил смисъла, следващ от общия разум на техните изявления, направени във всички посочени уговорки, включени в съдържанието на различните съглашения. В обжалваното решение е направен и анализ на уговорките между страните, постигнати в анексите към договора за кредит, сключени след анекс № 6, които касаторът изрично твърди, че не са обсъдени - анекс № 8 от 30.01.2013 г. и анекс № 12 от 16.03.2018 г. Изразената в тяхното съдържание воля е съобразена от съда при извода за това от какъв факт е възникнала солидарната отговорност на Я. Г. П. за изпълнение на задълженията по кредитната сделка. С оглед на това настоящият съдебен състав намира, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приложил всички критерии, които са изведени в цитираната практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД като такива, въз основа на които следва да се извърши тълкуването на договора, поради което не се е отклонил от дадените с нея разрешения. В стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК касационният съд не може да се произнася по това дали прилагайки тези критерии, апелативният съд е достигнал до обоснован извод за това каква е действителната воля на страните по сключения договор за кредит относно начина, по който ответникът се е задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя, или не, както поддържа касаторът, защото това е довод, който касае правилността на обжалваното решение и като такъв може да бъде разгледан само ако то бъде допуснато до касационно обжалване. Ето защо по първия от поставените правни въпроси не е осъществено поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване. Вторият въпрос, формулиран от касатора, по който се сочи, че се е произнесъл въззивният съд, е: Как следва да е изразено съглашението за встъпване в дълг по смисъла на чл. 101 ЗЗД? От изложената към този въпрос обосновка е видно, че той се поставя във връзка с поддържано от касатора оплакване, че апелативният съд е приел, че съществува изискване за писмена форма за сключване на договор за встъпване в дълг. От мотивите на обжалваното решение обаче е видно, че в него няма произнасяне в този смисъл. Въззивният съд не е правил изобщо извод за това, че е налице установено в закона изискване за сключване на договора за встъпване в дълг в писмена форма и оттам не е поставял условие волята за сключване на такъв договор от Я. Г. П. да бъде изразена задължително писмено. В решението е направен съвсем различен извод и той е, че от всички събрани по делото доказателства не се установява посоченото физическо лице да е изявило воля, без значение устно или писмено, да се задължи да встъпи в дълга на кредитополучателя по договора за кредит. Следователно апелативният съд изобщо не се е произнесъл по поставения въпрос. Освен това след като в обжалваното решение не е счетено, че договорът за встъпване в дълг по чл. 101 ЗЗД трябва да бъде сключен в определена форма, която се изисква от закона, то даденото в него разрешение няма как и да противоречи на цитираното от касатора решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, а именно Решение № 504 от 26.07.2010 г., постановено по гр.д. № 420/2009 г. по описа на ВКС, II т.о., в което е прието, че съглашението за встъпване в дълг не е сделка, за която е предвидена определена форма, поради което съгласувана между кредитор и трето лице или между длъжник и трето лице воля за встъпване в дълг може да се установи не само от писмено съглашение за това, но и от други двустранни или едностранни документи и пр. доказателства, установяващи точния характер на съглашението. С оглед на това вторият въпрос не покрива нито общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, нито поддържаното от касатора допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следващият въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е: Следва ли съдът да основе решението си на всички събрани по делото доказателства, така щото да може да извърши цялостен и пълен анализ на приложените по делото писмени доказателства, наведените твърдения и оспорвания? Този въпрос се отнася до задълженията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото и конкретно до задълженията му да изложи мотиви в постановеното от него решение за направените от него собствени фактически изводи, като обсъди всички събрани в процеса доказателства. Следователно той има характера на процесуалноправен и е обуславящ за изхода на спора. По него е налице формирана съдебна практика, която е както тази, посочена от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о., Решение № 65 от 30.07.2014 г., постановено по т.д. № 1656/2013 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 12 от 11.02.2022 г., постановено по гр.д. № 2032/2021 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, е обосновано с това, че апелативният съд не е обсъдил и анализирал всички събрани в производството доказателства, а именно анексите № 8, № 9, № 10, № 11, № 12 и № 13 към договора за кредит от 01.06.2006 г. От обжалвания акт обаче се установява, че в него въззивният съд е анализирал всеки един от конкретно посочените от касатора анекси към договора за кредит, като е тълкувал съдържанието на постигнатите в тях уговорки във връзката им едни с други и във връзка с клаузите в сключен между страните по спора за обезпечаване на задълженията по кредитната сделка договор за поръчителство и анекс към него. Както беше посочено, въпросът дали са необосновани направените от въззивния съд изводи за това каква е волята на страните, подписали тези съглашения, касае правилността на обжалваното решение, поради което по него касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. В обжалваното решение въззивният съд е направил самостоятелни фактически изводи за това какви обстоятелства, които са включени в предмета на делото, се установяват от събраните в производство доказателства, като е обсъдил всяко едно от доказателствата, от които е счел, че се доказват релевантни за спора факти, т.е. относимите такива. С оглед на това настоящият съдебен състав намира, че при постановяване на това решение няма допуснато отклонение от разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС, поради което не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по посочения процесуалноправен въпрос. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 338 от 16.12.2024 г., постановено по в.т.д. № 392/2024 г. по описа на Апелативен съд - Варна, II състав. По отговорността за разноски: С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК разноски се следват на ответника по касационната жалба, който е направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат Н. К., осъществил безплатната му адвокатска защита пред касационния съд. От представения договор за правна защита и съдействие от 28.04.2025 г., сключен между Я. Г. П. и адвокат Н. К., се доказва, че страните по него са уговорили, че ангажираният адвокат се съгласява да окаже безплатно адвокатска помощ в производството пред ВКС в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, а именно доколкото доверителят по договора за поръчка е материално затруднено лице. Ето защо и съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатът има право в негова полза да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, което се определя от съда. Размерът на възнаграждението, което се следва в полза на адвокат Н. К. за осъществената от него защита на ответника по касационната жалба, трябва да бъде определен от настоящия съдебен състав при съобразяване на всички обстоятелства, които са установени по делото и които са от значение за неговата действителна правна и фактическа сложност, като вида на спора, интереса на делото, вида и количеството на извършената от адвоката работа. Съдът не прилага нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, с която в нея е регламентиран минимален праг, под който не може да бъде определен размера на адвокатското възнаграждение за оказана в съдебното производство безплатна защита на страната, чрез препращане към минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв, която се приема от Висшия адвокатски съвет, който е съсловна организация на адвокатите. Това е така, тъй като съгласно задължителното тълкуване на член 101, параграф 1 ДФЕС, дадено в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, в тази си част нормата противоречи на правото на ЕС. В тази насока е константната практика на ВКС - Определение № 1806 от 28.06.2024 г., постановено по ч.т.д. № 586/2024 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/ 2022 г. по описа на ВКС, I т.о. и Определение № 4497 от 09.10.2024 г., постановено по т.д. № 2886/ 2024 г. по описа на ВКС, IV гр.о. и др. Първото от обстоятелствата, което е от значение за определяне на размера на дължимото на адвокат К. възнаграждение, е, че предмет на разглеждане е осъдителен иск, чиято цена е 37 002, 95 лв. Следва да бъде отчетено и това, че доколкото въззивното решение не се допуска до касационно обжалване, то производството по подадената касационна жалба се развива само по реда на чл. 288 ГПК, като няма да бъде насрочвано открито съдебно заседание и касационният съд няма да се произнася по основателността на подадената жалба. Това означава, че действията по защита, които адвокатът, упълномощен да представлява ответника по касация, може да извърши в производството са в по-ограничен обем и се изчерпват с подаване на писмен отговор на касационната жалба. Именно това е и единственото действие, извършено в настоящото производство от адвокат К. чрез преупълномощен от него друг адвокат – адв. П. А.. Това определя по-ниска правна и фактическа сложност на делото. При съобразяване на изброените обстоятелства настоящият съдебен състав намира, че размерът на възнаграждението, което следва да се определи на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в полза на упълномощения от ответника по касация адвокат за осъществената от него безплатна правна помощ в касационното производство, възлиза на сумата от 600 лв. Заплащането на това възнаграждение е в тежест на касатора, като то трябва да се присъди в полза на адвокат Н. К.. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение