Определение № 147 от 09.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3018/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. В. С., чрез адв. К. и насрещна касационна жалба на Апелативна прокуратура – София срещу решение № 731/14.04.2020 г. по гр. д. № 3426/2019 г. на Апелативен съд – София (АС – София), ГК, осми състав.

Ответниците по жалби не са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не са ангажирали становище по жалбата на насрещната страна.

Касационните жалби са постъпили в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбите имат за предмет цитираното въззивно решение в частите, в които след отмяна на решение № 3857/30.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2016 г. на Софийски градски съд, I ГО, 19 състав в отхвърлената част на предявеният от П. В. С. срещу Прокуратура на Република България (ПРБ) иск с правно основание чл.2, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗОДОВ над сумата от 300 лв. до размера от 1 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 18, ал.1 НК по ДП № 429/2010 г. на РУ на МВР-Самоков, по пр. пр. № 2590/2010 г. по описа на Окръжна прокуратура-София (ОП-София), производството по което е прекратено от прокурора с влязло в сила постановление за прекратяване, е осъдена ПРБ да заплати на ищеца С. допълнително сумата от 700 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от горното незаконното обвинение, ведно със законната лихва от 28.08.2015 г. до окончателното й заплащане (по насрещната касационна жалба на ответника) и е потвърдено решението на градския съд в отхвърлената част на тази претенция в останалата й част - до предявените 99 000 лв. (по касационната жалба на ищеца).

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел наличието на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Установено е по делото, че ищецът е бил привлечен като обвиняем на 23.07.2010 г. за извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 1 във вр. с чл. 115, вр. с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК. Образуваното наказателно производство за това деяние (водено по ДП № 429/2010 г. на РУ на МВР - Самоков, по пр. пр. № 2590/2010 г. по описа на ОП - София) е било прекратено с постановление на прокурора и е прието, че този акт е влязъл в сила не по-късно от 28.08.2015 г. Така наказателното преследване срещу обвиняемия С. е прието да е продължило в периода от 23.07.2010 г. до 28.08.2015 г., т. е. около пет години и един месец. Установено е от постановление с изх. № П-7/30.05.2017г. на Окръжна прокуратура - Шумен, че на основание чл. 199 и чл. 417 НПК от срока за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ по влязла в сила Присъда № 29/20.12.2012 г. по НОХД № 303/2011 г. на Окръжен съд - Шумен, е приспаднато времето от 23.07.2010 г. до 03.08.2010 г. (12 дни), през които ищецът е изтърпявал мярка за неотклонение „задържане под стража“ по процесното незаконно обвинение (ДП № 429/2010 г. по описа на РУ на МВР-Самоков, пр. пр. № 2590/2010 г. по описа на ОП - София). Посочено е, че впоследствие тази мярка за процесуална принуда е била изменена в най-леката - „подписка“. Инстанцията по същество е приела, че предявеният иск за обезщетение на неимуществени вреди е установен по своето основание (заявените правопораждащи юридически факти), доколкото първоинстанционното решение в уважената част на тази претенция (за присъдената сума от 300 лв.) не е обжалвано и е влязло в сила. При съобразяване с всички обективно съществуващи по делото обстоятелства - тежестта на престъплението, предмет на незаконното обвинение срещу ищеца (то е „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК); непродължителният с оглед на броя на обвиняемите, тежестта, трудността и необходимостта от извършване на множество процесуално - следствени действия (разумен, около 5 години) срок на висящност на наказателното производство; преживеният стрес и дискомфорт в социалното общуване; изживяната потиснатост; породената угриженост, затвореност и вглъбеност, което води до психологически дискомфорт и страдания - с временно обостряне на съществуващото влошено здравословно състояние, въззивният съд е приел, че заместващото обезщетение на ищеца за неимуществени вреди от воденото срещу него незаконно обвинение възлиза на общата сума от 1 000 лв. Направен е доказателствен извод, че влошаването на здравословно състояние на ищеца не е в пряка причинно-следствена връзка с процесното незаконно обвинение (с изключение на предизвиканата внезапна хипертонична криза при задържането му, което обаче е овладяна с прием на медикаменти), както и че липсват данни освобождаването му като председател на Българската федерация по сумо, респ. за неизбирането му за председател на Европейската федерация по сумо да е резултат само и единствено на процесното незаконно обвинение. В обжалваното решение е отчетено и обстоятелството, че през значителна част от процесния период са се развивали и други наказателни производства срещу ищеца за извършване на сходни с инкриминираното престъпления (по които обвинения той е бил оправдан и са послужили за образуване на искови производства за ангажиране на обезпечително-гаранционната отговорност на ПРБ). Така е направено съждение, че всички преживени от пострадалия душевни болки и психологически страдания трябва да се разгледат в този житейски и правен конекситет. При определяне справедливия размер на заместващото обезщетение на неимуществените вреди от незаконното обвинение решаващият състав на въззивния съд е съобразил и отчел като съществен стресогенен фактор акта на задържането и престоя на незаконно обвинения в ареста. Развити са съображения, че обективно – като функция на установено незаконно обвинение то и взетата по него мярка за процесуална принуда „задържане под стража“ се явява неоснователно приложена, поради което ПРБ носи имуществена отговорност за обезщетяване на неимуществени вреди в резултат на неправомерно ограничаване на ищеца от правото на свободно придвижване. В тази връзка, доводите на защитата на ответника по исковете за липса на основание за присъждане на обезщетение за нематериални вреди от търпяна мярка „задържане под стража“ за период от 12 дни, поради приложението на института на приспадане на времето на задържането по чл. 417 НПК вр. с чл. 59 НК спрямо незаконно обвинения, са приети за неоснователни. Изтъкнато е, че чрез този способ се достига до еднообразно наказателноправно третиране на всички лица, които са признати за виновни за извършено престъпление, за което е наложено наказание „лишаване от свобода“, като при изпълнението на наказанието се приспадне времето, през което по отношение на тях са взети мерки на процесуална принуда, свързана с ограничаването им на правото на свободно придвижване - домашен арест и задържане под стража.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът - ищец твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса, който счита за обуславящ изхода на делото, а именно за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД (въпросът е уточнен и прецизиран от касационния съд в съответствие с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Страната сочи противоречие на въззивното решение по този въпрос с постановките по т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., с което обосновава допълнителната предпоставка от поддържаното основание за достъп до касация.

От своя страна, касаторът – ответник също се позовава на основанието по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя за разглеждане в тази хипотеза на идентичен, с вече формулирания от ищеца, правен въпрос с твърдения за отклонение при разрешаването му от въззивния съд с оглед отново на ППВС № 4/1968 г. – мотивната част, пункт II.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към насрещната касационна жалба се повдигат още два въпроса, които се считат за поставени в основата на правните разрешения на въззивния съд, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ, а именно:

• за задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди;

-за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице.

По първия от тези два въпроса жалбоподателят поддържа отклонение на въззивното решение със задължителната съдебна практика, изразена в ППВС № 4/23.12.1968 г. - т. ІІ, както и с разрешенията на ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т. т. 3 и 11, както и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.

По последния въпрос се сочи противоречие с решение № 531/5.06.2009 г. по гр. д. № 753/2008 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 29/27.03.2017 г. по гр. д. № 2788/2016 г. на ВКС, III г. о.

Касационното обжалване и по двете касационни жалби (основна и насрещна) не следва да се допуска.

Поставеният и от двамата жалбоподатели въпрос осъществява общо основание, тъй като обуславя изхода на делото и е поставен в основата на решаващите изводи на въззивния съд по спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК). Въпросът обаче не осъществява допълнителното основание за селекция на касационната жалба, поради следното.

С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения. Обсъдил е в решението си обстоятелствата, на които се основава претенцията за обезщетение на неимуществените вреди, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства от значение за определяне размера на обезвредата и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство и неблагоприятното засягане на правата на пострадалия в личния и социалния му живот; характера на деянието (такова по чл. 93, т. 7 НК), предмет на обвинението; търпените от ищеца негативни преживявания в емоционален план и преживяния стрес (като съществен стресогенен фактор е определен акта на задържането и престоя на незаконно обвинения в ареста, макар да е извършено приспадане на времето на задържането по чл. 417 НПК). Отчетен е факта, че по същото време срещу ищеца са били повдигнати и други незаконни обвинения, послужили впоследствие за завеждане на граждански искове за обезщетение на вреди, поради което търпените от това душевни болки и психологически страдания трябва да се разгледат в посочения житейски и правен конекситет. Съобразена е също липсата на неблагоприятно засягане на здравето на ищеца като отражение от воденото срещу него наказателно производство, както и последното да е пречка за развитието му като ръководен кадър на федерацията по сумо – на национално и европейско ниво. Предвид изложеното при определяне на неимуществените вреди въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателите задължителна практика на ВС и не е налице соченото противоречие. Затова липсва основание за достъп до касация по първия въпрос.

Вторият повдигнат в изложението към насрещната касационна жалба въпрос (предвид направеното от страната обосноваване на предпоставките за допускане на касационен контрол по този въпрос, е решаващо твърдението за липса на мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между вредите, чиято обезвреда се търси и незаконното обвинение) е релевантен и формира общо основание, но не и поддържаното допълнително такова, защото не се установява отклонение на въззивното решение със задължителните указания, дадени с цитираната по – горе съдебна практика, на която касаторът се позовава. Мотиви са налице при направен обоснован логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за ищеца по спора. В случая въззивният съд, като инстанция по съществото на спора (т.е. чиято дейност е решаваща, а не проверяваща), е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключил, че такава е установена от данните по делото, вкл. и от показанията на разпитания по делото свидетел. Приел е, че тези вреди са причинени именно в резултат на процесното незаконно обвинение - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Становището на касатора, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т.е. то е без значение в производството по чл. 288 ГПК. Същото съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на обжалваното въззивно решение и е относимо едва във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на изложеното и по втория въпрос на този жалбоподател липсва основание за допускане на касационен контрол.

Третият поставен от ответната страна въпрос също удовлетворява общо основание за селекция на жалбата, но не и допълнителното такова, предвид отсъствие на заявеното от този жалбоподател противоречие с практиката на ВКС, която се сочи и прилага.

Въпросът за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тясно свързан със съдържанието на понятието „справедливост“ и оттам – с кръга от обективно съществуващи обстоятелства, които изпълват това съдържание и които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Установената съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД еднопосочно приема, че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в практиката на ВКС, на която касаторът се позовава. Дали размерът на присъденото обезщетение на нематериални вреди е правилно и обосновано определен, е въпрос по съществото на касационната жалба, но не е релевантен в производството по нейната селекция съгласно критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В обобщение и двамата касатори не са обосновали приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваните части.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение