Определение № 447 от 11.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1331/2011 г.

Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадена от насрещните страни по спора срещу въззивно решение № 338/04.07.2011 г. на Врачанския окръжен съд, постановено по гр.д. № 375/2011 г. С него съдът, като е потвърдил решението на първостепенния Районен съд Бяла Слатина е осъдил Е. Ф. Т. да заплати на Ф. Б. К. обезщетение от 6 000 лв. за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно с лихва, считано от 19.2.2010 г. Ищецът Ф. Б. К. обжалва решението, с което искът му по чл. 45 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 6 000 до 10 000 лв., ведно с лихвата. Излага доводи за неправилност поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Ответникът Е. Ф. Т. обжалва въззивното решение в частта, с която е осъден да заплати на противната страна обезщетение за причиненото увреждане, както и лихва до окончателното изплащане на главницата. Ф. К. е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на Т. – няма ясно формулирани въпроси; не са налице допълнителните условия по хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Съдът установил по делото, че на 19.02.2010 г. Е. Т. нанесъл увреждания по лицето на Ф. К. и му счупил четвърти пръст на лявата ръка. Приел, че поведението на Т. е виновно и противоправно и е причинило болки и страдания на увредения. Размерът на обезщетението в пари е определен при отчитане продължителността на оздравителния период, претърпените оперативни намеси, невъзможността да се възстанови напълно функцията на счупения пръст, конкретните болкови изживявания и стрес по време на деликта и след това. По жалбата на ищеца Ф. Б. К. Повдигнатият материалноправен въпрос дали обезщетението за претърпените неимуществени вреди следва да е адекватно на продължителността на болките и страданията и на тяхната интензивност, е относим към постановеното от въззивния съд в обжалваното решение. Даденото разрешение не противоречи на ПП 4/23.12.1968 г., нито на приложените съдебни решения. Установената съдебна практика, включително чрез задължителните указания, дадени от Пленума на ВС РБ в Постановление № 4 от 1968 г., дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя обезщетението за неимуществени вреди. Въпрос на фактическа преценка с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на пострадалия е определянето на конкретния му размер. Продължителността на болковия синдром, на неприятните чувства и изживявания, както и тяхната интензивност, се преценяват именно като обстоятелства, които са от значение за справедливото овъзмездяване на пострадалия. Така е сторил и въззивният Врачански окръжен съд. Тези обстоятелства, обаче, няма и не могат да имат самостоятелно значение. Важно е как всички конкретни факти и обстоятелства са се отразили върху увредения, което няма как да бъде напълно еднакво за различните лица и при спецификата за всеки отделен случай. Въпросът дали, когато присъденото обезщетение не е достатъчно да обезщети справедливо всички неимуществени вреди, е нарушен материалният закон и решението необосновано ли е, е принципно важен, но е без значение за постановеното от въззивния съд. В него е прието обратното, а именно, че именно по критериите на чл. 52 ЗЗД справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 6 000 лв. Несъгласието с правния извод не е достатъчно да обоснове допускане на касационно обжалване. Няма поставени материалноправни или процесуалноправни въпроси, при чието разрешаване именно въззивната инстанция е достигнала до заключението, че посоченият размер е справедлив да овъзмезди Ф. К.. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на решението на Врачанския окръжен съд по неговата касационна жалба. По касационната жалба на Е. Ф. Т.. В основната си част, тя е оплакване за неправилност. Повдигнати са въпроси относно чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК и за мотивите на въззивния съд, който не е възприел фактическата обстановка според изнесеното от свидетелите Н. Т. и Р. А.. Няма обосновка, нито доказателства, които да сочат на наличие на допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 ГПК, въздигнати от законодателя, за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения, касационно обжалване по жалбата на Т. не следва да се допуска. Мотивиран от горното, съдът