Определение № 682 от 10.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4160/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 896/ 16.06.2022 г. по гр.д. № 3826/ 2021 г. в частта, с която Софийският апелативен съд, изменяйки решение № 263145/ 17.05.2021 г. по гр.д. № 14349/ 2019 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на К. В. Д. сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъпление по чл. 354а, ал. 2, т. 4, вр. ал. 1, предл. 5 и чл. 29, ал. 1, б. „Б“ 18 НК, ведно със законната лихва от 01.11.2016 г, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер за сумата 65 000 лв. Решението се обжалва от всяка от страните съответно на обжалваемия интерес, а повдигнатите въпроси са процесуално-правен и материално-правен. Процесуалноправният повдига К. Д. и той е за задължението на съда да се ръководи от вътрешното си убеждение при преценката на всички конкретно проявени обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, които са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. Касаторът повдига и материално-правен въпрос относно това задължен ли е съдът при определяна на справедливото обезщетение в смисъла по чл. 52 ЗЗД да съобрази и условията в ареста, при които спрямо обвиняемия е приложена мярката „задържане под стража“. Въпросът за обществения критерий за справедливост повдига и Прокуратурата на Република България. Всеки касатор счита, че повдигнатите въпроси са включени в предмета на обжалване. Касаторът К. Д. твърди, че разрешението, което е дал въззивния съд е в противоречие с решение № 51 по гр. д. № 465/2011 г., Четвърто ГО на ВКС, решение № 104 от 09.10.2019 г. по гр. д. № 625/2019 г., Второ ГО и решение № 28 от 06.03.2019 г. по т.д. № 205/2018 г., Второ ТО. Касаторът Прокуратурата счита, че повдигнатия от нея въпрос въззивният съд е решил в противоречие с т. 2 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а също и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). В своето изложение К. Д. извежда допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД с довода, че въззивният съд го е решил в противоречие с т.11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. и със следните решения на ВКС: решение № 3/ 28.01.2022 г. по т.д. № 121/ 2021 г., Първо ТО, решение № 9/ 04.02.2022 г. по т.д. № 185/ 2021 г., Второ ТО, решение № 422 от 22.12.2015 по гр. д. № 2407/2015 г., Четвърто ГО и решение № 145 от 22.06.2012 по т.д. № 861/2010 г., Второ ТО. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно като необосновано и е нарушен чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК). Въззивният съд е приел, че с постановление от 06.12.2012 г. на СГП, ищецът К. Д. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 354а, ал. 2, т. 4 във вр. с ал. 1, предл. 5 и чл. 29, ал. 1, б. „Б“ 18 НК – за това, че на 05.12.2012 г. в [населено място] е разпространил 15 г. хероин, без надлежно разрешително. Ищецът е оправдан с Присъда № 101/ 15.04.2014 г. по нохд №5132/2013 г. по описа на СГС, НО, Трети състав, влязла в сила на 26.11.2014 г. Въззивният съд е заключил, че това осъществява основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, доколкото незаконното обвинение в престъпление, което привлеченото към наказателна отговорност лице не е извършило, всякога засяга неговите неимуществени права, а държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България дължи заместващо обезщетение по справедливост. След това въззивният съд е пристъпил към обсъждане на онези доказани по делото обстоятелства, които са в причинна връзка с незаконното обвинение и имат значение за определяне размера на обезщетението: на 06.12.2012 г. с постановление на СГП по е постановено задържането на ищеца за 72 часа, а впоследствие е взета най-тежката мярка за неотклонение – „задържане под стража“, продължила до 29.08.2013 г., когато е изменена в „подписка“. Общо ищецът се е намирал в следствения арест почти 9 месеца; наложена му е принудителната мярка „забрана за напускане пределите на Република България“; повдигнатото обвинение е за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, за което законът предвижда наказание лишаване от свобода от пет до петнадесет години и глоба от двадесет хиляди до сто хиляди лева; времетраенето на наказателното производство – по-малко от 2 години; многобройните криминални прояви на ищеца, по 4 от които той е изтърпял ефективно наказанието „лишаване от свобода“; ефектът на незаконното наказателно обвинение върху здравето ищеца, изразен в обостряне на предходните му заболявания (сериозен вирусен минингит и менингоцербалит) по време на целия наказателен процес; психична нестабилност, споделени мисли за суицидни намерения и параноични преживявания съгласно показанията на свидетел; установена при СПЕ невротична симптоматика, но свързана и с наказателните преследвания преди 2012 г.; омаловажаване на извършените престъпни деяния; чувство на компроментираност спрямо познатите на ищеца, които го отбягвали, а тяхното по-предпазливо отношение го гнетяло. При освобождаването си от ареста ищецът бил угрижен, депресиран, потиснат, по-затворен и вглъбен, но пък скоро след освобождаването си е започнал работа по трудово правоотношение. Като обстоятелства, предполагащи по-нисък размер на обезщетението, въззивният съд е третирал това, че: 1) не се установяват необичайни за такива случаи изживени негативни емоции и неблагоприятни психически последици 2) шокът от условията в ареста не е толкова интензивен при лице, което признавано за виновно по седем сходни престъпни деяния 3) наказателното производство е приключило в разумен срок и 4) не са били ограничени трудовите му права, поради това че скоро след излизането си от ареста, започва работа по трудово правоотношение. При отчитане на обективно проявените обстоятелства и съобразявайки материално-икономическите условия (стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходите към момента на увреждането) въззивният съд е определил сумата от 10 000 лв. за адекватната да обезщети по справедливост интервенцията в неимуществената сфера на ищеца поради незаконното обвинение и съответно е изменил първоинстанционното решение, с което този иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е бил уважен до размера от 13 000 лв. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира по отношение на поставения процесуално-правен въпрос от К. Д., че задължението на съда е да формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, като е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност, което въззивният съд с подробния си анализ е осъществил. Така повдигнатият въпрос обуславя решението, но не е разрешен в противоречие с цитираната от касатора практика. По отношение на поставения въпрос за това следва ли съдът да съобрази условията в арестантските помещение при преценката на претърпените неимуществени вреди, в практиката на ВКС се приема, че Прокуратурата е надлежен субституент на държавата по иска по чл.2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, без значение от поведението на кой от нейните органи, осъществили наказателната репресия, са причинени вредите. Като е приел така, определяйки обезщетението по справедливост и за неимуществените вреди по причина на лошите условия в следствения арест, въззивният съд е решил този въпрос в съответствие с практиката на ВКС. Материално-правеният въпрос, повдигнат и от двамата касатори, също обуславя решението, но не е разрешен в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. и останалите цитирани от тях тълкувателни решения. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Мотивирал се е с особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с т. 11 от Постановлението. Изводът е, че решението съдържа онези мотиви, които дължи съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Противоречие на обжалваното решение с други решения по разгледаните от ВКС искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е възможно, тогава когато по висящото дело и по приключените са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но присъдените обезщетения за неимуществените вреди от незаконното обвинение са различни по размер. Такова сходство липсва в решенията на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, на които касаторите са се позовали. Обобщението е, че по повдигнатите от касаторите въпроси е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Не е налице и „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът я обосновава с грубо нарушаване на правилата на формалната логика при преценката на събраните доказателства, предвид които въззивният съд е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Решението обаче съдържа обосновано и аналитично обсъждане на събраните по делото доказателства и установени обстоятелства, които са от значение за приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ. Неговите изводи по спора съответстват на правилата на формалната логика, а не й противоречат. И това основание за допускане на касационния контрол липсва. При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора Д. остават сторените разноски пред ВКС. При тези мотиви, съдът