Определение № 230 от 26.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 478/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. С. К. срещу решение №2285 от 18.10.2019 г. по в.гр.д.№5317/2018 г. на САС. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №1887 от 26.03.2018 г. по гр.д.№12848/2016 г. на СГС, в частта, с която са отхвърлени предявените от К. С. К. срещу ЗД „Бул инс“ АД искове по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на разликата между сумата от 20 000 лв. до пълния предявен размер от 60 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП от 02.08.2015 г., ведно със законната лихва от 02.08.2015 г. до окончателното изплащане и за заплащане на сумата от 1 416.64 лв., обезщетение за имуществени вреди от същото ПТП, ведно със законната лихва от 02.08.2015 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следните, уточнени от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС въпроси, за първи и втори от които се поддържа, че е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а по отношение трети въпрос – основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК: 1. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. 2. За предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./. 3. Съставлява ли издадена от лечебно заведение данъчната фактура доказателство, че цената на описаните в нея консумативи са заплатени, при положение, че фактурата е издадена в периода, в който на купувача е извършвано лечение и консумативите са използвани при проведена от лечебното заведение операция. Ответникът по касация ЗД „Бул инс“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение, потвърждаващо решението на СГС в частта, с която е отхвърлен искът по чл.226, ал.1 от КЗ за сумата от 1 416.64 лв., обезщетение за имуществени вреди, е процесуално недопустима - с оглед размера на цената на иска, на основание чл.280, ал.3 от ГПК, решението в посочената част не подлежи на касационен контрол, поради което в тази част, касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата част касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалия. Посочил е, че спорни въпроси във въззивното производство, са тези относно размера на обезщетението, предназначено да възмезди страданието, понесено от ищеца и относно размерът на приноса на пострадалия към вредоносния резултат. Отчитайки заключението на съдебно-медицинската експертиза, което установява по категоричен начин причинените на ищеца травматични увреждания, получени от него в резултат на процесното ПТП и съобразявайки разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, вземайки предвид вида и характера на уврежданията на ищеца, вкл. и твърдените и доказани от събраните гласни доказателства съпътстващи основата травма неудобства, притеснения, стрес, проведена рехабилитация, останали трайни козметични дефекти (белези) и пр., продължителността и интензивността на претърпените от ищеца болки и страдания, свързани с по-продължителния процес на възстановяване, претърпяната оперативна интервенция, а така също и с оглед обществения критерий за справедливост и съдебната практика, е достигнал до извод, че сумата от 30 000 лв., представлява справедливо обезщетение, с което се репарират в относително пълен размер причинените на ищеца неимуществени вреди. По направеното възражение за съпричиняване, е изложил съображения, че ищецът с поведението си е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат до размера на 1/3: пътувал е на предна дясна седалка без поставен предпазен колан, обстоятелството което се доказва както от заключението на САТЕ и КСАТМЕ, така и не се оспорва от ищеца, като видно от приетия механизъм на ПТП, уврежданията на ищеца биха били значително по-леки, ако беше пътувал с поставен предпазен колан и в този смисъл е изразил становище, че определената като справедливо обезщетение сума, следва да бъде намалена с 1/3 или на 20 000 лв. С оглед изложените в обжалвания акт мотиви, поставените в изложението първи и втори въпроси са обусловили решаващата воля на съда /третият от въпросите, отнасящ се до съображенията на САС по отношение иска за имуществени вреди, се явява неотносим, с оглед извода за недопустимост на касационната жалба срещу решението в тази част/, но по отношение на тези въпроси обаче, не е осъществено поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Предвид изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че постановените от касатора въпроси са обусловили решаващата воля на съда, но не се установява наличие на поддържаните в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК селективни основания. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в константната задължителна съдебна практика на ВКС /обективирана в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК - решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и мн.др./ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС, като касационно обжалване не следва да бъде допуснато по този въпрос. От друга страна съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно - транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51, ал.2 от ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. Възприетият от въззивният съд извод за извършено от пострадалия нарушение, което е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, е направен след подробен и детайлен анализ на установените по делото действия на всеки от участниците в ПТП, като степента на обективния принос на пострадалия е определена след отчитането на поведението му като предпоставка за настъпването на вредоносния резултат. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради което решението в обжалваната част не може да бъде допуснато до касационно обжалване по поставения въпрос. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,