Определение № 1349 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2881/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, на П. Х. З., приподписана от адвокат М. Ч. от АК- Пловдив, против въззивно решение № 653/04.12.2021 г. по възз.гр.д. № 2388/2021 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение № 261613/31.05.2021 г. по гр.д. № 499/2020 г. на Районен съд – Пловдив, с което: на основание чл. 127, ал. 2 СК: е предоставено упражняването на родителските права спрямо малолетните деца Н. П. З. и Н. П. З., на тяхната майка Ю. В. Р.; определено е местоживеене на децата при майката; определен е режим на лични отношения между бащата П. Х. З. и двете деца всяка втора и четвърта неделя от месеца от 9 ч. до 18 ч. и 15 дни през лятото, които не съвпадат с годишния отпуск на майката или с времето, определено от нея за почивка с децата; първите четири реално проведени срещи на бащата с децата да се състоят в присъствие на майката или на определено от нея лице като за първа седмица от месеца ще се счита тази, в която и събота, и неделя носят дати от съответния месец; осъден е П. Х. З. да заплаща месечна издръжка на дъщеря си Н. П. З., в размер на 250 лв., а на сина си Н. П. З.- в размер на 200 лв., чрез тяхната майка и законен представител Ю. В. Р., считано от 14.01. 2020 г. занапред, до навършване на пълнолетие на децата, или настъпване на обстоятелства, водещи до нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, от падежа до окончателното и изплащане; осъден е П. Х. З. да заплати издръжка на дъщеря си Н. в размер на 250 лв. месечно, а на сина си Н. - в размер на 200лв. месечно, чрез тяхната майка и законен представител за изминал период - от 14.01.2019 г. до 14.01.2020 г., ведно със законната лихва върху дължимата сума от падежа до окончателното й изплащане; и на основание чл.127а СК е дадено разрешение на децата Н. и Н. да пътуват извън пределите на Република България, придружени от майка си по посока държавите от ЕС, Великобритания и Русия, ежегодно за времето от 1 април до 10 април, от 15 юли до 15 август и от 1 януари до 10 януари -всяка календарна година, за период от 5 години от влизане на съдебно решение в сила, без да е необходимо съгласието на бащата П. Х. З. и за издаване на необходимите лични документи за това без да е необходимо съгласието на бащата. Според касатора въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди се, че в нарушение на чл. 59, ал. 6 от СК и чл. 15, ал. 1 от Закона за закрила на детето и в двете инстанции не е проведено изслушване нито на родителите, нито на навършилото 11 години дете. Въззивната инстанция отказала и събирането на поисканите с въззивната жалба доказателства, чрез разпит на двама свидетели, като отказът неправилно бил мотивиран с процесуалната преклузия по чл.266 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът сочи, че се касае за основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос относно необходимостта от задължително изслушване в съдебния процес на двамата родители и на детето, ако е навършило 10-годишна възраст, при спор за упражняване на родителските права, респ. определяне на режим на лични контакти на детето с родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, съгласно разпоредбите на чл. 59, ал. 6 СК и чл. 15, ал. 1 ЗЗДет., за който твърди, че е обусловил изхода на спора и че е решен в противоречие със задължителната съдебна практика – ППВС №1/1974 г., както и с установената съдебна практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Релевиран е и процесуалноправен въпрос за приложението на преклузията по чл.266 ГПК, когато спорът касае страна, за чийто интерес съдът следи служебно. По същия се сочи противоречие с ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 116 от 16.04.2014 г. по гр. д. № 5156/2013 г. и решение № 174 от 08.01.2021 г. по гр. д. № 3448/2019г. и двете на ВКС, IV г.о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Ю. В. Р. е подала писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е процесуално недопустима за разглеждане в частта, с която се обжалва въззивното решение по иска с правно основание чл.127а СК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, постановени в производствата по чл. 127а СК. С оглед на това, в тази си част касационната жалба като недопустима следва да се остави без разглеждане. Касационният съд приема също, че в частта по предявените от Ю. В. Р. срещу П. Х. З. искове с правно основание чл. 149 СК за присъждане на издръжка за минало време на детето Н. в размер на 250 лв. месечно и на детето Н. - в размер на 200 лв. месечно, за периода 14.01.2019 г. - 14.01.2020 г., касационната жалба също следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима, тъй като цената на тези искове е съответно 3000 лв. и 2400 лв., а съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв. В останалата част касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В обжалваното решение в частта, предмет на настоящото обжалване, се приема за установено, че страните са родители на малолетните деца Н., [дата на раждане] и Н., [дата на раждане]; страните са живели заедно в [населено място] до м. септември 2018 г., когато се разделили и майката се е преместила да живее с децата в [населено място] в самостоятелно жилище, собственост на нейния брат. Въз основа на приетите по делото социални доклади и показанията на разпитания свидетел Р. /майка на ищцата/, въззивния съд е приел, че грижата за децата след раздялата на родителите е поета изцяло от майката, която имала подкрепата на своето разширено семейство; че в жилището, където живее ищцата с децата имало подходящи условия за отглеждането им, тъй като за децата има осигурена самостоятелна стая. От 23.12.2019 г. бащата не бил виждал децата по негово желание, не полагал грижи за тях, не давал издръжка. Жилището, в което живеел за децата нямало подходящи условия за отглеждането им, тъй като в него нямало самостоятелна стая за децата. Бащата не можел да разчита на помощ от разширеното си семейство за отглеждане на децата, тъй като не бил в добри отношения със своята майка. Приети са за недоказани твърденията на З. във въззивната му жалба в т.ч., че ищцата ограничила контактите му с децата, и че е правил опити да види децата, но телефона на Н. бил променен, за да не може той да се свържи с нея. В конкретния случай въззивната инстанция е отказала събирането на нови доказателства. Искането на бащата за разпит на свидетели пред въззивната инстанция /направено с въззивната жалба/ е оставено без уважение, като, съдът се е позовал на забраната на чл.266 ГПК. Направен е извод, че родителските права върху децата следва да се възложат на майката, която осъществявала грижата за децата до момента и задоволява техните потребности за разлика от бащата, който неглижирал своите родителки отговорности. Този извод се налагал и с оглед ниската възраст на детето Н., която предполагала по-голям контакт с майката. За да определи режима на лични отношения на бащата с децата, въззивния състав е посочил, че изхожда от техните интереси, специфични потребности и нужди за възрастта, свързани с емоционалното и здравословното им състояние. Приел е, че режим за лични контакти - всяка втора и четвърта неделя от 9 ч. до 18 ч. от месеца и 15 дни през лятото, в най-голяма степен отговаря на нуждите на децата, съобразен е с възрастта им и с правото на бащата на редовен и пълноценен контакт с децата. При определяне на дължимата издръжка, е прието, че майката имала трудово възнаграждение от 779,90 лв. средно месечно, а според социалния доклад с плетиво получавала допълнителен доход, т.е. заработвала около 1100 лв. средно на месец. Бащата бил компютърен специалист. Нямало данни за неговите доходи. Съдът е посочил, че с оглед трудоспособната му възраст и професията му /която не била засегната от ковид пандемията/, същият могъл да заработва около средната за страната работна заплата, или поне 1300-1500 лв. месечно. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. След преценка, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че следва да се допусне касационното обжалване на въззивното решение в подлежащата му на касационно обжалване част. При така възприетото от въззивната инстанция, поставените в изложението процесуалноправни въпроси са правно релевантни, тъй като обуславят крайното решение. Същите са решени в противоречие със задължителната съдебна практика /ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/1974 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК/, създадена по приложението на чл.266 ГПК и чл.59 ал.6 СК. Налице е поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и следва въззивното решение в посочената част да се допусне до касационен контрол по изведените въпроси. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 404 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение