Определение № 3445 от 18.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1765/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 79 от 14.03.2024 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д № 526 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 69 от 23.06.2023 г., постановено от Окръжен съд – Добрич по т.д. № 105 по описа на съда за 2022 г. в неговата част, с която е осъден касатора да заплати на ищцата К. В. А., ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата 11000 лв. - обезщетение за обезвреда на претърпените от нея неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие на ПТП, настъпило на 07.04.2021 г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 31.05.2021 г. до окончателното изпълнение на задължението, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, и поради необоснованост.

В касационната жалба изрично се заявява, че правилно, с оглед събраните по делото доказателства, АС - Варна е установил механизма на увреждането и е направил извод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, поради неизползване на обезопасителен колан, както и че правилно въззивният съд е определил и размера на това съпричиняване от ищцата.

Касаторът счита обаче, по подробно изложените в жалбата съображения, че определеният от съда по реда на чл. 52 от ЗЗД размер на обезщетение за неимуществени вреди е силно завишен и несправедлив, и не отговаря на реално претърпените, и доказани в хода на първоинстанционното производство душевни болки и страдания, резултат от противоправното поведение на деликвента. Същият размер касаторът намира и за несъобразен с обичайната съдебна практика за обезщетяване за подобни по вид и тежест вреди, съгласно която присъжданите обезщетения за подобни травми са в пъти по-ниски, в каквато насока се цитират съдебни актове.

Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и отхвърляне на предявените срещу касатора искове в уважената им част, със законните последици, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излага, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с постоянната практика на ВКС, изразена в ППВС № 4 от 1968 г., относно материалноправния въпрос за приложението на установения в чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливост и критериите за определяне на обезщетението за причинените от деликта неимуществени вреди и тяхната релевантност за справедливия размер на обезщетение или по-конкретно по въпросите:

1. Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на обезщетението?

2. Длъжен ли е съдът да търси „справедлив и точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий, като без да излага конкретни, ясни и задълбочени мотиви определи обезщетение, което е няколко пъти по-високо от определеното по сходни случаи?

3. Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /завишено/ с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?

4. Следва ли да се допуска обезщетението /поради неговата прекомерност/ да се превръща в средство за обогатяване и повишаване стандарта на живот на увредените лица и определянето му да води до изкривяване волята на законодателя /за баланс между вреди и обезщетение/ и до компрометиране на принципа за справедливост, заложен в нормативната уредба?

Като се цитира главното съдържание на ППВС № 4/68 г. в относимата му част и доразвиващите го много решения на ВКС по чл. 290 от ГПК се сочи, че в обжалваното решение, при относително правилно възпроизвеждане в мотивите на съда на фактическата обстановка по делото и обсъждане на събраните доказателства, Апелативен съд - Варна неточно е приложил въведения с чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост като е определил изключително завишен размер на обезщетение за неимуществени вреди от 50000 лв., като не е оценил в достатъчна степен и не е придал необходимото значение на поредица, изложени от касатора конкретни, според него обективно съществуващи и установени по делото факти.

Касаторът счита, че подробно изложеното от него обосновава извода, че в обжалвания съдебен акт е вложено различно от съдържащото се в практиката на ВКС и в указанията, дадени в т. 11 на ППВС № 4 от 1968 г. по приложението на чл. 52 от ЗЗД, разбиране за справедливост, като критерий, по който следва да бъде определено обезщетението в размер, достатъчен за възмездяване причинените неимуществени вреди, което доказва наличието на основанието за допускане на касационно обжалване, посочено в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Поставят се и процесуалноправните въпроси:

Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните? Следва ли формираният от съда правен извод относно основателността на претенцията да е резултат от обсъждане в логическа зависимост и обвързаност на всички събрани в хода на процеса доказателства съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и на доводите на страните, или същият може да почива само на предположения и противоречиво възприети факти?

Касаторът счита, че въззивният съд неправилно и едностранно е ценил събраните доказателства и доводите на страните по делото, както и че не е разгледал в нужната пълнота възраженията му срещу основателността на претенциите в заявените размери, в резултат на което е достигнал до погрешно заключение относно основателността на исковете, при което е действал в противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 1649 по описа на ВКС, IV ГО за 2010 г., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т.д. № 2366 по описа на ВКС, ТК, II ТО за 2013 г., решение от 22.02.2011 г. по гр.д. № 1863 по описа на ВКС, IV-то Г.О. за 2010 г., решение от 09.05.2011г. по гр.д. № 421 по описа на ВКС, IV-то Г.О. за 2009 г., решение от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761 по описа на ВКС за 2010 г. и др.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна, процесуалният му представител претендира възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК по реда на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касатора иск в уважения му и с обжалваното въззивно решение размер, въззивният съд, като е възпроизвел подробно установеното по делото от фактическа страна, включително от изслушаните по делото свидетелски показания и заключения на вещи лица досежно механизма на процесното ПТП, претърпените от ищцата от същото увреждания, болки и страдания, здравословното, включително психическото й състояние, повлияването й от проведеното лечение и прогнозите за пълното й възстановяване, е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че: В конкретния случай ищцата е била на 37 години към датата на инцидента, като в резултат на причинените й травматични увреждания е търпяла болки и страдания, по-интензивни в първоначалните дни след нараняването на крака и след проведената оперативна интервенция за овладяване на счупването на раменната става. По време на целия възстановителен период, продължил около шест месеца, е била с ограничени движения в областта на дясната ръка, затруднена да стъпва на наранения крак и да се придвижва самостоятелно, с трудности в самообслужването и нужда от помощ, което е довело до занижаване на самооценката, негативни емоционални преживявания, чувство на непълноценност. Оздравителният процес е приключил, основните движения на увредения горен крайник са възстановени, но с дефицит при отвеждането на ръката, което по първоначално решение на ТЕЛК е отчетено като 10 % трайно намалена работоспособност. Ищцата очаква ново освидетелстване, за което е подала нужните документи пред ТЕЛК. Контузията на дясната колянна става е отзвучало напълно. Налице са загрозяващи остатъчни белези от нараняванията и проведеното оперативно лечение на раменната става. След приключване на основния оздравителен процес ищцата не е била способна да изпълнява работата, на която е била назначена преди катастрофата, поради което се принудила да прекрати трудовото правоотношение и да се преориентира към по-лека и поносима за изпълнение работа. Претърпяното ПТП, получените лично телесни увреждания и възприетото нараняване и страдание на множество хора се е отразило крайно негативно и върху психиката на ищцата. Симптомите и характеристиките на преживяната масивна психотравма са се запазили, персистирали в периода след катастрофата, като е поставена диагноза „посттравматично стресово разстройство“, която е актуална и изисква консулт с психиатър и провеждане на специализирано лечение.

Установените фактически данни относно претърпените болки и страдания и очертаните прогнози са мотивирали въззивния състав да приеме, че справедливият размер на дължимото обезщетение е 50000 лева. Именно този размер според въззивния съд съразмерно и адекватно кореспондира с тежестта на понесените травми и отговаря на обществено-икономическите условия в страната към релевантния за определяне на обезщетението момент - 2021 година, индиция за което са лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ, макар последните да нямат самостоятелно значение по отношение на критерия за справедливост, в какъвто смисъл съдът е цитирал практика на касационната съдебна инстанция.

Съдът е приел, че възражението на ответника за съпричиняване на вредите, обосновано с твърдения, че пострадалата ищца е била без поставен предпазен колан, е доказано в своето основание. От приетите в първоинстанционното производство заключения на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза (К.), основно и допълнително, се установява, че автомобилът, в който е пътувала ищцата като пътник на средната триместна седалка, вляво, зад водача, „Фолксваген Мултиван“ е фабрично оборудван с автоматични предпазни колани за водача, пътника до него на предната дясна седалка, както и за местата за пътуващите в автомобила на средната и задната седалки. Според кредитираното от съда заключение на вещите лица, при изправен и правилно поставен колан тялото на пътника би се задържало на мястото, предпазвайки го от политане напред със сила, обусловена от скоростта на движение на превозното средство към момента на удара и теглото на пътника. По делото не са установени данни, по които от техническа гледна точка да се установи дали към момент на настъпването на произшествието пострадалата е пътувала в лекия автомобил с поставен предпазен колан. Ако, обаче, същата е била поставила правилно предпазния колан и заемала правилен седеж в дъното на седалката, не би получила констатираните травматични увреждания. Съдът се позовава на вещите лица, според които получените в случая травматични увреждания - счупване на лявата раменна кост в горна трета (на големия туберкул), контузия на дясно коляно и контузия с ожулване на десен подколенник, не са характерни за причинени от действието на предпазен колан. Като се има предвид установения механизъм на пътното произшествие, счупването на дясната раменна кост в горна трета е причинено от директен удар в областта на големия туберкул на костта. При правилно поставен предпазен колан, той ще задържи тялото на пострадалата на седалката и описаните травматични увреждания не биха се получили, но е могло да получи други травматични увреждания.

За въззивния съд е безспорно, че пътувайки в колата без да постави обезопасителен колан в съответствие с изискването на чл.137а, ал.1 ЗДвП, ищцата е допринесла за увредата (основно на дясното рамо), която не би получила (въобще или поне не в този обем) при ползването на колан. Този принос на пострадалата ищца, според съдебния състав следва да бъде отчетен в размер на 30 %. При така приетото от въззивния съд съотношение на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, определеното обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на 50000 лева следва да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД с размера на приетото съпричиняване, т.е. с 30 %, при което дължимото от ответния застраховател обезщетение е в общ размер на 35000 лева. След приспадане на доброволно платената сума от 24000 лева искът се явява основателен за сумата от 11000 лева, в който именно размер същият следва да бъде уважен.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Първият и вторият въпроси на касатора /с изключение на втория такъв в края му/ са правни и са годни да обусловят изхода на всеки правен спор с предмет, като настоящия, поради което и са годни да послужат като годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. По отношение на тях обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Видно от съдържанието на само частично възпроизведените в настоящите мотиви такива на въззивния съд, противно на твърденията на касатора, въззивният съд в достатъчна за целите на определяне на справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди и в съответствие с цитираната практика на върховната съдебна инстанция, включително и задължителната такава, е извършил преценка на установените в практиката критерии за определяне размера на обезщетението, а обосноваността на крайните му изводи досежно конкретния негов размер, са извън възможния предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 от ГПК по преценка само наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Вторият въпрос на касатора в края му, третият и четвъртият въпроси на касатора не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Същите не разкриват конкретна връзка с решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция изводи на въззивния съд, обективирани в мотивите към решението му, а са израз на несъгласието на касатора с определения от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди, намиран от касатора, съобразно и защитните му тези по делото, за прекомерно, неколкократно завишен и обогатяващ ищцата.

Процесуалните въпроси на касатора са правни и принципно могат да послужат като годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда.

По отношение и на тези въпроси обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Относно задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., както и във формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о./, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС и ВС. В мотивите на въззивното решение в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по този въпрос на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

При този изход на делото касаторът няма право на разноски в производството, а процесуалният представител на ответника има право на претендираното на основание чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение, определено съобразно защитавания в производството материален интерес и действителната фактическа, и правна сложност на делото в производството по чл. 288 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение